Тери Брукс
Първият крал на Шанара (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Слънцето залязваше и обливаше Дехтера с кървавочервена светлина. Градът се бе разпрострял в равнината между ниските хълмове, проточили се на север и на юг. Постройките бяха накъсана, неравна плетеница от стени и покриви, чиито силуети се открояваха на пурпурния хоризонт. Мракът изпълзяваше от източните пасища, бореше се с петната дневна светлина и поглъщаше земята в своя черен търбух. Слънцето се бе настанило зад нисък куп облаци, като обагряше небето и земята първо в оранжево, а после в червено и рисуваше с трептящи, спиращи дъха цветове — непокорния жест на раздяла на деня, който не искаше да си отиде.

Застанал на изток заедно с Бремен и Марет, там, където мракът вече властваше над ниските възвишения и сенките започваха да прорязват долината, Кинсън Рейвънлок се взираше безмълвно към мястото, до което бяха стигнали след дълго пътуване.

Дехтера беше индустриален град, лесно достъпен от другите главни градове на Южната земя, разположен в близост до мините, които обслужваха нуждите му. Беше голям, по-голям от всяко поселище на север, от пограничните градове, дори от тези на джуджетата и елфите, и от всички, освен най-големите тролски градове. В Дехтера имаше много хора, къщи и магазини, но най-многобройни бяха пещите. Те горяха без прекъсване, скупчени на гроздове из целия град. През деня можеха да бъдат открити по стълбовете гъст дим, който се издигаше от техните комини, а през нощта — по яркото, горещо сияние от отворената им паст. Те поглъщаха жадно дървата и въглищата, с които се захранваше топенето на рудата, преминаваща към техните търбуси, за да бъде втечнена и да добие форма. Чуковете и наковалните на ковачите звънтяха и хвърляха искри по всяко време на деня. Дехтера бе град на безкрайните багри и звуци. Дим, жега и пепел изпълваха въздуха и се наслояваха по сградите и хората. Сред градовете на Южната земя той бе най-мърлявият член на фамилия, която по-скоро се нуждаеше от него, отколкото го харесваше и по-често го товареше с бреме, отколкото прегръщаше и никога дори и не бе помисляла да погледне на него с нещо подобно на гордост или надежда.

Този град е доста странен избор за изковаване на талисмана, за кой ли път си помисли Кинсън Рейвънлок. Защото това беше място, в което нехаеха за ирационалното. Град, който оцеляваше благодарение на труда и рутината, прословут с негостоприемството си към друидите и към всяка магия. И все пак бяха тук. Бремен се беше възпротивил, когато преди няколко дни пограничникът за първи път спомена за съмненията си, че ще открият човека, който им бе нужен.

Който и да е той, добави Кинсън, защото, макар че друидът бе благоволил да им каже къде отиват, не си беше направил труда да им обясни при кого.

Отне им почти две седмици да стигнат дотук. Коглин беше дал на Бремен формулата за изготвянето на металната сплав, необходима за изковаването на меча. На раздяла той си беше все така скептичен и упорит, като си взе сбогом с тях с пълната увереност, че никога повече няма да ги види. Те приеха отказа му с уморено примирение и потеглиха отново за Сторлок по същия път през Дарклин Рийч. Само тази част от пътуването им отне почти седмица. Щом пристигнаха в Сторлок, си осигуриха коне и продължиха с тях през равнините. Армията на Северната земя бе минала на юг от тях, заета с преследването на джуджетата из Улфсктааг. Въпреки всичко, Бремен се притесняваше да не би силите им все още да са разгърнати извън Анар и поведе спътниците си чак до планината Рун и тогава свърнаха на юг покрай бреговете на Езерото на дъгата. Той смяташе, че толкова на запад от Анар шансът да срещнат слугите на Господаря на Магията е малък. Прекосиха Сребърната река и заобиколиха Мъгливото блато, преди да навлязат в Батълмаунд. Пътуваха бавно и предпазливо, защото този район беше опасен, дори и без изчадията на Брона, и нямаше никакъв смисъл да се поемат излишни рискове. В Батълмаунд живееха същества, родени от стара магия, сродни на онези, които обитаваха Улфсктааг. И макар че Бремен знаеше за присъствието им, както и начин да ги победи, по-добре беше въобще да ги избягват.

Затова тримата поеха на юг по границата на обитавания от сирени и призраци Батълмаунд и тъмните дебри на Черния дъбак с неговите глутници вълци. Пътуваха през деня и се редуваха на пост през нощта.

По-скоро усещаха, отколкото виждаха съществата, които искаха да избегнат. Създания колкото естествени, толкова и непознати, подобни на земята, водата и въздуха. Долавяха очи, които ги следят, на няколко пъти усетиха нечие присъствие наблизо. Но нищо не се изправи открито пред тях, нито пък направи опит да ги проследи, и така те се изплъзнаха от опасностите на пограничните земи и продължиха неотклонно напред.

И сега, в края на тринайсетия ден от този етап на одисеята им, те стояха загледани надолу към червения хаос на нощния кошмар на индустриална Дехтера.

— Вече мразя този град — обяви Кинсън навъсено, изтръсквайки праха от дрехите си. Земята пред тях бе гола и суха, лишена от дървета и сенки. Беше покрита само с висока гъста трева и ронливи наноси. Ако в тази част на света изобщо валеше, то явно не бе много често.

— Не бих искала да живея на такова място — съгласи се Марет. — И изобщо не мога да си представя кой би искал.

Бремен не каза нищо. Стоеше загледан в Дехтера, но погледът му сякаш блуждаеше някъде по-далеч. След това затвори очи и застина така. Кинсън и Марет се спогледаха. Долу гърлата на пещите искряха като нажежени бели петна сред сгъстяващия се мрак. Червеният прибой на залеза вече отмираше, слънцето изчезваше зад хоризонта и светлината му сега бе само мъждива линия, едва видима през облаците на запад. Над равнините бе толкова тихо, че до тях достигаха звуците от ударите върху метала.

— Тук сме — каза внезапно Бремен и отвори очи, — защото Дехтера е домът на най-изкусните ковачи из Четирите земи, като не се броят тролите. Южняците не биха помогнали на друидите, но ще бъдат по-склонни от тролите да ни снабдят с това, което ни е нужно. Трябва само да намерим точния човек. Кинсън, това ще е твоята задача. Ти ще можеш да минеш през града свободно, без да привлечеш внимание.

— Така си е — съгласи се Кинсън, нетърпелив да се заеме с нещо. — Кого ще търся?

— Това трябва да решиш сам.

— Сам? — Кинсън беше смаян. — Изминахме целия този път, за да открием човек, когото дори не познаваме?

Бремен се усмихна снизходително.

— Търпение, Кинсън. И имай вяра. Не сме дошли просто така, без причина. Човекът, когото търсим, е тук, познат или не. Както казах, най-добрите ковачи в Четирите земи живеят в Дехтера. Но ще трябва да изберем един от тях и изборът ни трябва да е мъдър. Ще се наложи да направим малко разследване. Твоите умения на следотърсач ще ти послужат.

— И какво точно трябва да търся у този мъж? — настоя Кинсън; беше вбесен от собствената си несигурност.

— Каквото би търсил у всеки друг — изключителни умения, знания и добро име сред гилдията. Майстор ковач. — Бремен сложи крехката си ръка върху рамото на едрия мъж. — Наистина ли трябва да ме питаш за това?

Кинсън се намуси. Застаналата от другата му страна Марет леко се усмихна.

— И какво ще трябва да направя, когато открия този майстор ковач?

— Ще се върнеш за мен. Тогава заедно ще го убедим да се присъедини към каузата ни.

Кинсън се взря отново в града, в лабиринта от тъмни сгради и пръснати тук-там огньове, в смесицата от черни сенки и пурпурни отблясъци. Работният ден бе преминал в работна нощ и не се забелязваше никакво отслабване на огньовете в пещите или забавяне на работата. Потрепващ от влага задух, носещ жегата и вонята на човешка пот, бе виснал над града.

— Ковач, който разбира от смесване на металите, за да направи по-здрава сплав, и от закаляване, за да й придаде сила. — Кинсън поклати глава. — Да не споменаваме, че трябва и да е ковач, който няма да има нищо против да помогне на друидите да си изковат магическо оръжие.

Бремен притисна по-силно ръка към рамото на приятеля си.

— Не се задълбочавай толкова в нашите очаквания за ковача. Търси други качества. Намери майстора, когото търсим, а останалото остави на мен.

Кинсън кимна. Погледна към Марет, към огромните й тъмни очи, които отвърнаха на погледа му.

— А ти?

— Ние с Марет ще те чакаме тук. Ще се справиш по-добре сам. Ще се движиш по-свободно, ако не си обременен от чуждо присъствие. — Бремен свали ръката си от рамото на пограничника. — Бъди внимателен, Кинсън. Това са твои сънародници, но не и задължително приятели.

Кинсън свали раницата си, провери оръжията си и нагласи внимателно наметката върху плещите си.

— Знам това.

Той стисна ръката на стареца и я задържа. Тя бе станала по-крехка отпреди, костите й бяха като на птичка. Кинсън бързо я пусна.

Тогава, така импулсивно, че по-късно дори не можа да разбере какво го е накарало да го направи, той прегърна Марет, целуна я леко по бузата, обърна се и се запъти надолу по драпирания от нощта склон към града. Отне му повече от час да стигне дотам. Вървеше бавно и внимателно през равнината. Нямаше причина да бърза, а и беше по-добре да не привлича внимание, в случай че някой го наблюдаваше. Постепенно излизаше от мрака и запристъпва към светлината. Усети как температурата на въздуха се покачва, щом наближи сградите и ударите на чуковете и звънът на метала станаха по-силни. Извисяваха се гласове — какофония, която издаваше присъствието на кръчмите, гостилниците и бордеите, сврени между огромните пещи и складове. Над сумтенето и псувните, над глъчката и крясъците се издигаха смехове. Смесицата от усилен труд и нощни удоволствия цареше над всичко в странен дисонанс. В този град няма никакъв ред, реши пограничникът. Никакъв ред. За миг се сети за Марет, за спокойствието, с което го гледаше — сякаш го изучаваше и преценяваше дали е годен за нещо. Странно, но това не го притесняваше. Нещо в погледа й му носеше увереност, чувстваше се добре от мисълта, че тя иска да го опознае по-добре. Не му се беше случвало преди, дори с Бремен. Но Марет беше различна. Бяха се сближили доста за последните две седмици по пътя към Дехтера. Бяха разговаряли не за настоящето, а за миналото, за времето, когато са били младежи и за това какво им бе донесла зрелостта. Разказаха историите си и откриха, че имат много общи неща. Споделянето не беше много типично за него. Бяха научили едни и същи уроци от живота и бяха стигнали до еднакви заключения. Възгледите им за света бяха сходни. Бяха доволни от това кои са и какво представляват и приемаха факта, че са различни от останалите. Не им пречеше да живеят в самота, да пътуват, да изследват непознатото, да откриват новото. Бяха прекъснали връзките със семействата си преди много време. Бяха свалили кожите си на цивилизовани хора и навлекли наметките на скиталци. Гледаха на себе си като на изгнаници по свой собствен избор и приемаха, че така е най-добре.

Но най-важна от всичко беше общата им готовност да оставят другия да запази тайните си и да ги разкрие, когато сам реши. Това имаше може би по-голямо значение за Марет, отколкото за Кинсън, защото тя беше по-прикритата от тях двамата и повече държеше да опази тайните си. Тя бе крила истини още от самото начало и Кинсън беше сигурен, че въпреки последните й откровения, все още не е казала всичко. Но не усещаше в това никакви лоши намерения и твърдо вярваше, че всеки има правото да се бори със собствените си демони, без да допуска чужда намеса. Марет бе рискувала толкова много, когато тръгна с тях. Беше предприела опасна игра, когато стана техен съюзник, макар че за нея щеше да бъде много по-лесно да поеме по свой път. Може би Бремен щеше да й помогне да овладее магията си, но може би не — нищо не беше сигурно. Тя знаеше това. Той рядко засягаше тази тема, след като напуснаха Камъка на сърцето, и Марет не направи опит да настоява.

Във всеки случай, в резултат на взаимното им доверие, те се бяха сближили доста. Връзките между тях бяха изграждани избирателно и предпазливо и сега и двамата успяваха да разберат по-добре постъпките и думите на другия. Това се нравеше на Кинсън.

И все пак, помежду им все още зееше пропаст, която той не можеше да запълни, пространство, което не можеше да бъде прехвърлено нито с думи, нито с дела. Но Марет бе избрала това положение. Тя постъпваше така не само с Кинсън, макар на него да му се струваше другояче, когато се замислеше за близостта, която биха споделяли иначе. Мотивите на Марет, макар и неясни за него, изглежда надделяваха над навика и страха. Имаше нещо в нея, което изискваше да се изолира от останалите, някаква пробойна, някакъв недостатък или тайна, по-ужасяваща от всичко, което той можеше да си представи. От време на време усещаше как се опитва да разбие изградения от самия нея затвор с някоя думичка или постъпка, но явно не успяваше. В пясъка бяха прокарани ограничителните линии на нейната клетка и тя не можеше да се застави да пристъпи извън тях.

Затова сега той изпитваше известна доза облекчение от изненадата, с която тя бе отвърнала на целувката му. Целувка така неочаквана, че за миг бе успяла да проникне отвъд защитните й зидове. Той извика в съзнанието си изражението на лицето й в момента на отдръпването му. Видя отново как ръцете й се бяха обвили отбранително около дребното й тяло.

Кинсън се усмихваше на себе си, докато вървеше. Дехтера вече беше близо, сега вече различаваше стените и покривите на отделни сгради, от прозорците и вратите струеше светлина, по тесните пасажи пробягваха плъхове, а улиците гъмжаха от бездомници. Работници сновяха насам-натам по задачите си през знойна пелена от пепел. Той изгони мислите за Марет от съзнанието си. Вече не можеше да се занимава с тях, задачата, която го очакваше, изискваше пълното му внимание. За Марет щеше да има време по-късно. Остави спомена за очите й още малко в съзнанието си, преди да прогони и него.

Тръгна бавно по една от главните улици на града, като изучаваше сградите и хората, които се тълпяха около него. Намираше се в работнически квартал, сред множество складове и хранилища. Магарета теглеха плоски талиги, натоварени с метални остатъци за претопяване и повторно изковаване в пещите. Оглеждаше ръждивите, порутени сгради. Мина през район с по-малки ковачници, обслужвани от по един ковач. Инструментите и леярските форми в тях изглеждаха съвсем примитивни и явно служеха само за по-прости поръчки, затова не спря край тях. Подмина купчини шлака и старо желязо, грамади от стари строителни греди и цяла редица изоставени сгради. От каналите и отпадъчните ями се разнасяше отвратителна воня и той побърза да отмине. Сенки потрепваха и скачаха в сиянието от пещите и уличните лампи; дребни създания се стрелкаха от скривалищата си и после отново изчезваха. Хората, с които се разминаваше, вървяха приведени и изглеждаха изтощени — работници цял живот, бъхтещи непрестанно от надница до надница, докато смъртта изиска душите им. Малцина си правеха труда да вдигнат очи към него. Никой не говореше.

Той продължи към центъра на града, задушната нощ напредваше бавно, наближаваше полунощ. Кинсън хвърляше поглед през вратите и прозорците на кръчмите и гостилниците, като се чудеше къде да влезе. Най-накрая избра една-две, подходящи за целта му — постоя достатъчно дълго, за да послуша разговорите, да поразпита, да си поръча нещо за пиене, когато се наложи, и после продължи. Въпросите бяха — кой е най-добрият ковач в града, кой е най-големият майстор в занаята. Всеки път получаваше различни отговори, продиктувани от различни съображения. Като започна с имената, повтаряни най-често, Кинсън спря при няколко средни по големина ковачници, за да разпита и ковачите, които работеха там. Някои му отвърнаха само с изсумтяване и пълно пренебрежение. Други се оказаха по-словоохотливи. Един-двама отговориха доста уклончиво. Кинсън слушаше, усмихваше се любезно и после продължаваше по пътя си.

Полунощ дойде и отмина.

— Той няма да се върне тази нощ — каза Бремен, загледан в града, наметалото му бе увито плътно към слабото му тяло въпреки жегата.

Марет стоеше до него и мълчеше. Бяха гледали как пограничникът върви към града, докато силуетът му съвсем не се разтопи в сгъстяващия се мрак. Дори тогава не помръднаха, продължиха бдението си, сякаш стояха на стража. Над тях в небето засияха звездите и месечината, ясно видими от хълма, но не и от покрития с дим град долу.

Бремен се обърна, пристъпи няколко крачки вляво и седна сред туфа мека гъста трева, за да отпочинат старите му кости, и въздъхна със задоволство. Внезапно осъзна, че се задоволява с все по-малко. Мина му мисълта за храна, но реши, че всъщност не е гладен. Погледна към Марет, която дойде и седна до него неканена, озъртайки се в мрака, сякаш нещо я дебнеше.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я той, но тя поклати глава. Беше потънала в мислите си, може би изгубена отново в миналото или пък опитваща се да разгадае бъдещето — беше се научил да разпознава този поглед. Винаги отнесена някъде другаде, обладана от неспокоен дух и измъчвана от вечна неудовлетвореност, това беше Марет.

Той я остави насаме с мислите и за известно време, като се опитваше да събере своите собствени. Не искаше да действа прибързано. Ставаше въпрос за доста деликатна материя и ако тя почувстваше принуда, щеше да се затвори напълно в себе си. И все пак имаше някакво решение и то трябваше да бъде намерено сега.

— В нощи като тези мисля за детството си — каза той накрая, като не гледаше към нея, а към билото на хълмовете и звездите, увиснали над тях. Усмихна се и продължи: — О, сигурно ти се струва, че някой толкова стар като мен, никога не е бил малко момче. Но аз бях. Живеех в хълмист район под Леа с дядо си, който беше голям майстор леяр. Дори когато остаря, ръцете му си останаха все така здрави, а зрението — остро. Можех да го гледам с часове, възхитен от ловкостта и търпението му. Той обичаше баба ми и когато тя умря, той каза, че е отнесла със себе си и част от него, която нищо не може да му върне обратно, но че болката от загубата е изкупена от времето, прекарано заедно. Каза, че е получил мен на нейно място. Беше прекрасен човек.

Погледна към Марет и видя интерес в очите й.

— Но виж, родителите ми бяха съвсем друго нещо. По нищо не приличаха на дядо. Не бяха способни да се задържат за дълго на едно място през целия си кратък живот и не бяха наследили нищо от отдадеността му към занаята. Винаги бяха в движение, винаги променяха нещо, търсеха новото, различното. Оставили са ме при дядо скоро след раждането ми. Не бяха намерили време за мен. — Той сбърчи чело. — Дълго негодувах срещу това, но накрая успях да проумея, че с децата и родителите е така. Едните разочароват другите неволно и без да го съзнават и минава доста време, докато това се превъзмогне. Така беше и с моите родители и решението им да ме оставят.

— Но ти си бил в правото си да очакваш родителите ти да бъдат до теб, докато си дете — обади се Марет.

Бремен се усмихна.

— И аз смятах така. Но детето невинаги разбира сложността на избора на възрастните. Най-голямата надежда в живота на едно дете е, че неговите родители ще се опитат да направят най-доброто за него, но трудността е точно в това да решиш кое е най-добро. Моите родители знаеха, че няма да е добре да израсна по пътищата с тях, защото нямаше да могат да ми отделят вниманието, от което се нуждаех. Те рядко отделяха внимание дори един на друг. И така, оставиха ме при дядо, който ме обичаше и се грижеше за мен така, както те не биха могли. Това беше правилният избор.

Тя помисли малко върху думите му и каза:

— Но това е оставило следа у теб.

Той кимна.

— За известно време, но не особено трайна. Може би дори ме закали. Не претендирам, че съм разбрал. Ние растем по възможно най-добрия начин при обстоятелствата, в които сме поставени. И каква полза има да умуваме над това след години? Най-добре е просто да се опитаме да разберем защо сме такива, каквито сме, и тогава да се постараем да станем по-добри с помощта на наученото.

Настъпи дълга тишина, щом се обърнаха един към друг, изражението на лицата им добре се различаваше на светлината на звездите и луната.

— Говориш за мен, нали? — каза накрая Марет. — За моите родители, за моето семейство.

Лицето не Бремен не трепна.

— Не ме разочароваш, Марет — каза той меко. — Интуицията не те подвежда.

Дребните й черти се изопнаха.

— Аз наистина се възмущавам от родителите си. Изоставиха ме да расна при непознати. Не е било по вина на мама; тя е умряла при раждането ми. Не зная нищо за баща си. Може би и той не е бил виновен. — Тя поклати глава. — Но това не променя начина, по който се чувствам. Нито факта, че съм била изоставена.

Бремен се наведе напред, имаше нужда да се помести, за да не се схванат мускулите и ставите му. Тези дни болките се появяваха по-често и все по-трудно ги пропъждаше. Не е така с глада обаче, помисли си той с ирония. Добре дошла, старост. Дори Друидският сън вече нямаше силата да го поддържа.

Очите му потърсиха нейните.

— Смея да предположа, че имаш и друга причина да се гневиш на родителите си, освен това, което ми каза. Смея да предположа, че гневът тежи на сърцето ти, като огромен камък, който не можеш да поместиш. От много време той предопределя живота ти. Той те е изпратил в Паранор. Той те е изпратил и при мен.

Зачака, като остави думите му да попият в съзнанието й и й позволи да надзърне в очите му. Искаше тя да разбере, че той не е врагът, когото търси, защото Марет правеше точно това — търсеше си враг. Искаше да приеме мисълта, че той може да и бъде приятел, ако му позволи. Искаше да му се довери, да разкрие и последната истина, която пазеше толкова внимателно.

— Ти знаеш — отвърна тихо тя.

Той поклати глава.

— Не. Просто предполагам, нищо повече. — Усмихна се изморено. — Но бих искал да зная. Бих искал да ти предложа някакво успокоение, ако мога.

— Успокоение — тя произнесе думата по някакъв мрачен, безнадежден начин.

— Ти дойде при мен, за да откриеш истината за себе си, Марет — продължи внимателно Бремен. Може и да не си мислила по този начин, но точно това направи. Дойде да търсиш помощ за своята магия, за силата, от която нито можеш да се отървеш, нито да живееш без нея. Това е невероятно, ужасяващо бреме, но по-лошо от него е бремето на истината, която криеш. Мога да усетя оттук как ти тежи, дете. Носиш го като вериги, намотани около тялото ти.

— Ти наистина знаеш — прошепна тя настойчиво. Тъмните й очи бяха огромни и втренчени.

— Чуй ме. Твоите вериги са се преплели сложно една в друга — истината, която криеш, и магията, която те плаши. Разбрах го от пътуването с теб, от наблюденията ми, от тревогите, които сподели. Ако искаш да се освободиш от оковите на магията, първо трябва да извадиш наяве истината, която криеш в сърцето си. Истината за родителите ти. За раждането ти. За това коя си и каква си. Кажи ми, Марет.

Тя поклати мрачно глава, сведе поглед, ръцете й обгърнаха дребното й тяло, сякаш да го стоплят.

— Кажи ми — настоя той.

Тя преглътна сълзите, опита се да овладее внезапно появилото се треперене и вдигна лице към звездната светлина.

После бавно, колебливо, започна да говори.