Тери Брукс
Първият крал на Шанара (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Нетърпеливи да наваксат времето, което усещаха, че са пропилели, носителите на току-що изкования от Ърпрокс Скрел меч купиха коне и потеглиха на север през Южната земя към пограничните земи при Северната река. Пътуваха с постоянно темпо, като спираха само да се нахранят и отпочинат, и не разговаряха много помежду си. Спомените за изковаването на меча властваха над мислите им и бяха толкова живи ден по-късно, сякаш всичко се бе случило само преди минути. Това, че ефектите на призованата магия надхвърляха далеч самото изковаване, беше неоспоримо. Създаването на оръжието-талисман бе променило всеки от тях. Бяха като новородени, изковаването ги бе преобразило също толкова силно, колкото и самото острие, и сега им предстоеше да разгадаят що за форма са приели.

На Кинсън Рейвънлок се падна да носи меча по време на пътуването обратно. Бремен му го повери веднага след като напуснаха града, принуден от съображения, които не успя съвсем да скрие от своя приятел. Като че ли просто не успяваше да носи тежестта на оръжието, не можеше да понесе допира му. Това бе доста странен, объркващ момент, но Кинсън пое меча, без да каже и дума, и го препаса през гърба си. Тежестта му не представляваше нищо за него, но значението му за бъдещето на расите нямаше как да бъде пренебрегнато. Но тъй като не бе станал непосредствен свидетел на виденията при Адския рог, Кинсън не беше обременен от прозрението на друида за вероятното бъдеще, затова мечът не оказваше такова силно влияние върху него. Той го носеше както би носил всяко друго оръжие и макар че умът му отново и отново се връщаше към момента на неговото създаване, не миналото го безпокоеше, а настоящето.

Понякога през нощта Кинсън взимаше меча и го разглеждаше. Нямаше да го направи, ако Марет не беше поискала това от него през първата им нощ на открито. Любопитството й беше по-силно от тревогата. Собствените й размисли за случилото се по време на изковаването подклаждаха необходимостта й да погледне по-отблизо онова, което бяха създали. Бремен не възрази, макар че стана и се отдалечи в мрака, затова Кинсън не виждаше причина да й откаже. Двамата вдигнаха оръжието на светлината на огъня и го заразглеждаха. То беше удивително, перфектно балансирано, гладко, лъскаво и блестящо, толкова леко, че можеше да се удържа само с една ръка, въпреки размера и дължината му. Ейлт Друин бе вграден в дръжката му, а пламъците над свитата в юмрук ръка се издигаха по протежение на острието, сякаш, за да изпепелят върха му. По полираната му повърхност не се забелязваше никаква цепнатинка, което беше в действителност невъзможно при обикновеното изковаване, но в този случай бе постигнато с формулата на Коглин и магията на Бремен.

След няколкодневно носене на меча Кинсън започна да си мисли, че липсата му на страхопочитание към стойността на оръжието се крие донякъде и във факта, че Бремен все още не е наясно какво точно трябва да се направи с този талисман. Със сигурност предназначението му беше да унищожи Господаря на Магията — но как? Естеството на магията, с която беше наситен, си оставаше мистерия за всички, освен за друида. Мечът беше предназначен за войн-елф — толкова бе станало ясно от видението на Галафил. Но какво трябваше да направи този войн с него? Дали щеше да го използва като обикновено оръжие? Като се имаше предвид природата на мощта на Господаря на Магията, това не изглеждаше особено вероятно. В него трябваше да има магия, на която Брона да не може да устои, която да пробие всичките му защити и да го унищожи. Но що за магия щеше да е това? В Ейлт Друин имаше магия, това беше ясно, но Бремен никога не бе разбрал каква точно, пък и каквото и да бе естеството й тя, изглежда, не бе влизала в употреба през целия му дълъг живот.

Бремен призна това пред пограничника и момичето и го стори не неохотно, а с някаква странна смесица от объркване и любопитство. Тайната на магията на меча не беше пречка за друида, а предизвикателство, пред което той се изправяше с решимостта, която беше показал и в търсенето на майстор ковач. В края на краищата, не изглеждаше съвсем правдоподобно да се смята, че изковаването само по себе си е достатъчно, за да се насити мечът с необходимата мощ. Дори вграждането на Ейлт Друин не изглеждаше достатъчно. Имаше нужда от още нещо и той трябваше да разбере какво е то. Сподели с Кинсън, че черпи надежда от факта, че бяха стигнали толкова далеч и бяха постигнали толкова много. Това го караше да вярва, че са способни да довършат задачата си.

Това се струваше не дотам убедително на Кинсън, но Бремен бе успял да осъществи толкова много неща, откакто бяха заедно, и то явно чрез силата на вярата си, че пограничникът не виждаше причина да се съмнява в него тепърва. Ако мечът притежаваше магия, способна да разруши Господаря на Магията, Бремен щеше да открие каква е тя. Ако сблъсъкът бе предопределен, друидът щеше да намери начин изходът от него да е в тяхна полза.

И така, те излязоха от вътрешността на Южната земя и се отправиха обратно към Батълмаунд, на път за Сребърната река. Старецът обясни на спътниците си, че крайната им цел е Адският рог. Там той щеше да призове отново духовете на мъртвите, за да разбере какво трябва да направят по-нататък. По пътя щяха да се опитат да разберат какво се е случило с джуджетата. Времето беше горещо и задушно, затова бяха принудени да спират често, за да си почиват и те, и конете. Часовете пълзяха с досадна неохота. Тримата не забелязаха никакви следи от сблъсъка, за който знаеха, че се е състоял по на север, нито признаци за присъствието на северняците. Не чуха и вест за злощастие от онези, които срещаха по пътя си. И все пак у тях се бе загнездило упорито, тревожно подозрение, че някак твърде са се отдалечили от мястото, където бе започнало пътуването им, и при завръщането си ще открият, че много възможности са безвъзвратно загубени.

Късно следобед на третия ден от прекосяването на Батълмаунд, Бремен им извика да спрат, въпреки че оставаха още няколко часа до мръкване. Поведе ги извън равнините, към Черния дъбак. Още веднъж предприеха несигурен преход между двете тресавища, като едва успяваха да избегнат опасностите, които ги дебнеха отвсякъде. Но сега друидът пренебрегна всяка предпазливост и ги поведе право към забранените гори. Това притесни Кинсън, но той успя да сдържи езика си. Бремен трябва да имаше добра причина за това отклонение.

Яздиха до покрайнините на гората и навлязоха само на стотина фута навътре. Избелелите от слънцето равнини още се виждаха в пролуките между дърветата, а гъстите дъбрави бяха пред тях. Тогава слязоха от конете. Като остави Марет да държи поводите, друидът отведе Кинсън към група широколистни дървета, оглежда ги замислено известно време, после избра един клон и каза на пограничника да го отреже. Той се подчини, без да коментира, и засече с меча си твърдата дървесина. Бремен го накара да окастри клона, после взе грубата дървена сопа в изкривените си ръце и кимна с одобрение. Върнаха се обратно при конете, качиха се на седлата и се отправиха отново извън гората, на изток. Кинсън и Марет си размениха объркани погледи, но запазиха мълчание.

Спряха да лагеруват малко по-нататък в една долчинка, която бе просто лека вдлъбнатина в терена между дърветата. Там Бремен накара Кинсън да дооформи клона във формата на жезъл. Кинсън се занимава с това почти два часа, докато другите двама приготвяха вечерята и наблюдаваха за животни. Когато младият мъж изглади чеповете и възлите на местата, където бяха расли по-малките разклонения, Бремен отново взе тоягата от него. Тримата се настаниха около малкия огън. Денят вече отмираше и от него бяха останали само няколко бледи проблясъка на западния хоризонт. Нощта пълзеше по петите на удължаващите се сенки. Смрачаваше се. Бяха се установили близо до Черния дъбак, доста встрани от равнините. На няколко метра от гората течеше поточе, което се провираше решително през група скали и лъкатушеше нататък в сенките. Нощта бе тиха и спокойна, нямаше никакви натрапчиви шумове, нищо не помръдваше. Този път у тях не се породи усещането, че някой ги наблюдава.

Бремен застана пред огъня, като изправи дървената сопа пред себе си. Единият й край бе притиснат здраво към земята, а другият — насочен към небето. Двете му ръце я стискаха по средата. Грубо одялканата тояга беше дълга почти два метра.

— Останете седнали, докато свърша — нареди той мистериозно.

Затвори очи и притихна. След секунда ръцете му започнаха да сияят с бяла светлина. Блясъкът бавно започна да се разпростира и в двете посоки, по цялата дължина на тоягата. Когато напълно я обгърна, започна да пулсира. Кинсън и Марет гледаха, без да продумат, следвайки заръката на Бремен. Светлината започна да се просмуква в дървото и то стана някак прозрачно. После започна да описва странни фигури нагоре-надолу по тоягата, като постепенно се задвижи по-бързо. През цялото време Бремен стоеше неподвижен като камък, със затворени очи, смръщил вежди в концентрацията си.

След това сиянието помръкна и се завърна в ръцете на друида, където съвсем изчезна. Очите на Бремен се отвориха. Той си пое бавно и дълбоко дъх и вдигна тоягата. Дървото бе станало черно като мастило, повърхността му бе гладка и лъскава. Нещо от светлината, проникнала в него, се отразяваше в тъмния гланц. Беше само искрица, която примигваше и изчезваше, за да се премести на друго място, неуловима като проблясък на котешко око.

Бремен се усмихна и подаде тоягата на Марет.

— Това е за теб.

Тя я взе от него и я вдигна, удивена от усещането при допира с нея.

— Все още е топла.

— И такава ще си остане — рече Бремен с недоволство като че от самия себе си. Сянка на изтощение пълзеше по набразденото му лице. — Магията, с която е наситена, не може да бъде премахната, но ще остане там, само докато тоягата е цяла.

— И какво е предназначението на тази магия? Защо даваш тоягата на мен?

Старецът се наведе леко напред, светлината променяше плетеницата от бръчки, които прорязваха лицето му.

— Нейното предназначение е да те пази, Марет. Ти си търсила дълго и усилено начин да контролираш магията си, да й попречиш да излезе на свобода и да се развилнее, а може би дори и да те погълне. Много мислих какво може да се направи по въпроса. И реших, че тази тояга е отговорът. Тя ще изпълнява ролята на канал. Забий единия й край дълбоко в земята и тя ще изтегли излишъка от магията, която решиш да използваш.

Той млъкна и потърси с поглед тъмните й очи.

— Разбираш какво означава това, нали? Смятам, че ще се наложи да използваш магията си отново при пътуването ни на север. Няма защо да се залъгваме. Господаря на Магията ще ни търси и ще дойде време да защитиш себе си, а може би и останалите. Може да не съм там да ти помогна. Твоята магия е твърде важна, за да си позволиш да не разчиташ на нея. Надявам се, че тоягата ще ги позволи да я използваш, без да се боиш.

Тя кимна бавно.

— Дори и ако е присъща магия?

— Дори и тогава. Ще ти отнеме известно време да се научиш как да боравиш правилно с тоягата. Ще ми се да можех да ти обещая, че ще имаш това време, но не мога. Трябва да си спомниш предназначението й, ако се наложи да се защитаваш.

Тя изви вежда и отвърна:

— Не действай безразсъдно. Не призовавай магията, без да помислиш първо за тоягата. Не използвай магията, без да изправиш тоягата в земята и да отвориш канала, през който ще премине излишъкът.

Той се усмихна.

— Бързо схващаш, Марет. Ако ти бях баща, щях наистина да съм много горд с теб.

Тя му върна усмивката и каза:

— Аз така или иначе мисля за теб като за свой баща. Не както преди, по хубав начин.

— Поласкан съм. Сега приеми тоягата като своя и не забравяй да я използваш. Щом стигнем Сребърната река, ще се озовем на вражеска територия и битката с Господаря на Магията започва наново.

Тази нощ спаха добре и продължиха пътя си призори. Яздеха бавно, като често оставяха конете да си почиват в обедната жега, и напредваха на север. Отдясно равнините на Батълмаунд трептяха на слънцето, голи, пусти и неподвижни. Отляво, като тъмна стена, се издигаше Черният дъбак и той притихнал като полето, висок и страховит. Пътуваха в мълчание. Кинсън носеше меча, Марет — тоягата, а Бремен — бремето на тяхното бъдеще.

По мръкване бяха заобиколили Мъгливото тресавище и достигнаха Сребърната река. Нетърпелив да изкачи височините, които лежаха пред тях, за да огледа Раб и цялата местност на север преди утрото, Бремен реши да пресекат реката. Откриха плитчини. Раб бе започнала да пресъхва от няколко дни, заради оскъдните дъждове и силната жега. И щом слънцето започна бавно да клони отвъд мъждукащото огледало на Езерото на дъгата, те прекосиха поредица от хълмове и се изкачиха на един склон. Там, в една гъста горичка, слязоха от конете, вързаха ги и продължиха пеша. Дневната светлина избледня до сребристо сиво и сенките на нощта започнаха да се издължават. Въздухът, все още горещ, бе някак задимен и имаше вкус на прах и изсъхнала трева. Нощните птици прелитаха из тъмното в търсене на храна — мимолетни движения, които едва появили се, отново изчезваха. Навсякъде жужаха насекоми.

Тримата стигнаха до билото на стръмнината и спряха, залязващото слънце озаряваше равнините с червен огън.

Под тях лежеше цялата армия на Северната земя, която се разпростираше на няколко мили на север. Беше заляла цялата равнина. Бойните й знамена не се виждаха ясно, но тя беше твърде огромна и зловеща, за да бъде сбъркана с друга. Огньовете вече бяха запалени, малки светлинки, нашарили полето като светулки. Коне и каруци се тътреха мудно, проскърцваха колела и хамути, ездачи и колари сипеха ругатни, докато прекарваха провизии и въоръжение по местата им. Палатките се издуваха от горещия бриз в сигурната прегръдка на огромната армия. Една от тях, непроницаемо черна, с шиповидни подпори, стоеше сама в центъра на множеството, което се бе простряло по полето около нея като защитен ров. Друидът, пограничникът и момичето се взряха натам смълчани.

— Какво прави тук Северната армия? — попита Кинсън накрая.

Бремен поклати глава.

— Не съм сигурен. Трябва да са дошли от Анар, където последно ги видяхме, така че вероятно се движат на запад…

Гласът му заглъхна и той не доизрече думите. Ако армията на Господаря на Магията се бе изтеглила от Източната земя, значи битката с джуджетата бе приключила и сега врагът най-вероятно се насочваше към елфите. Но какво беше станало с Рейбър и неговата армия? Какво беше станало с Риска?

Кинсън Рейвънлок тръсна глава с отчаяние. От инвазията в Източната земя бяха изминали седмици. Много неща можеха да са се случили за толкова време. Застанал там, с меча на Ърпрокс Скрел, препасан на гърба му, той внезапно се зачуди дали не са дошли твърде късно, за да бъде талисманът от някаква полза.

Откопча токата на ремъка, измъкна меча и го подаде на Бремен.

— Трябва да разберем какво става. И е съвсем логично аз да го направя. — Извади и собствения си меч и остави само едно късо острие и ловен нож.

— Ще се върна до изгрев.

Бремен кимна, без да се възпротиви. Разбираше какво иска да каже пограничникът. И двамата можеха да слязат долу, но Бремен беше този, когото не можеха да си позволят да изгубят на този етап. Сега имаха меча, талисмана от видението, което им бе явил Галафил, и трябваше да разберат как да го използват и да открият онзи, който ще го носи. Единствен Бремен можеше да направи това.

— Ще дойда с теб — обади се Марет внезапно, импулсивно.

Пограничникът се усмихна. Това бе неочаквано предложение. Той помисли малко и отвърна, без да прозвучи грубо:

— Ако сме двама, ще бъде двойно по-трудно да се промъкнем незабелязано. Чакай ме тук с Бремен. Другия път може ти да идеш вместо мен.

После пристегна колана с оръжията, които си бе оставил, мина няколко крачки вдясно и се спусна по склона в сумрака.

Когато пограничникът замина, старецът и момичето се върнаха обратно сред дърветата и се заеха да устройват лагера си. Изядоха вечерята си студена, защото не искаха да рискуват да запалят огън в такава близост до Северната армия и черепоносците, които със сигурност кръжаха наоколо. Пътуването им в горещия ден ги бе изцедило напълно и те разговаряха съвсем малко, преди Бремен да остане на стража и Марет да заспи.

Часовете се точеха бавно, нощта напредваше, огньовете на вражеския лагер сияеха по-ярко в далечината, небето бе обсипано със звезди. Тази нощ нямаше луна. Или беше нова или бе далеч на юг и не можеше да се види от паравана на дърветата, който растяха по склона.

Бремен усети как мислите му се връщат към други времена и места, към вече изгубените му дни в Паранор, към запознанството му с Тей Трифънйъд и Риска, към вербуването на Кинсън Рейвънлок, към търсенето на истината за Брона. Мислеше за дългата история на Паранор и се зачуди дали някога там отново ще се съберат друиди. Откъде, питаше се той, ще дойдат нови попълнения сега, когато старите загинаха? Нищо не можеше да замени знанието, загубено заедно с тях. Част от него бе пренесено в Друидските хроники, но не всичко. Макар и вече клонящи към залеза си и обрекли се на усамотение, онези, които бяха станали друиди, бяха най-ярките представители на няколко поколения от народите на Четирите земи. Кой щеше да заеме мястото им?

Но в тези му размишления нямаше много смисъл, тъй като въобще не беше вероятно някой да оцелее, за да организира нов Друидски съвет, ако усилията му да унищожи Господаря на Магията не успееха. И дори по-лошо — това отново го наведе на мисълта, че все още не е намерил свой наследник. Погледна към спящата Марет и за миг се зачуди дали тя не може да заеме това място. Бяха станали близки след напускането на Паранор, а имаше и вродена дарба. Магията й беше невъобразимо силна и тя самата добре разбираше възможностите й. Но нямаше никаква гаранция, че Марет някога ще успее да усъвършенства своята смъртоносна мощ, която тогава би била безполезна. Друидите преди всичко трябваше да се учат на дисциплина и самоконтрол. А Марет все още се бореше да постигне и двете.

Погледна назад към равнината, после отпусна ръка и я остави да легне на меча. Все още е такава загадка, изстена той. Какво се очакваше да направи, за да намери решението? Можеше да отиде до Адския рог, за да потърси помощ от друидите, но нямаше никаква гаранция, че те ще му я дадат. При последното му посещение бяха отказали дори да го изслушат. Защо сега да е по-различно? Дали наличието на меча ще ги накара да се надигнат от отвъдното? Дали ще ги заинтригува достатъчно, че да се появят? Дали ще решат да отговорят на призива му, защото самите те някога са били хора и биха се отзовали на един човешки зов?

Той затвори очи и ги потърка изморено. Когато ги отвори отново, един от вражеските огньове се движеше към него. Той примигна невярващ, сигурно си бе въобразил. Но огънят се приближаваше, малка, блещукаща светлинка в безкрайния мрак на равнината. Като че плаваше. Щом се приближи, Бремен се изправи неволно, опитвайки се да реши какво да предприеме. Странно, но не чувстваше заплаха, а само любопитство.

Тогава светлината спря, придоби форма и той видя, че я носи малко момче. Лицето на детето беше спокойно и ясните му сини очи го гледаха любопитно. Усмихна се за поздрав, щом приближи, като държеше факлата високо. Бремен отново примигна. Не беше виждал такава светлина преди. Тя гореше без пламък, искреше от капсула от стъкло и метал, сякаш излъчвана от миниатюрна звезда.

— Привет, Бремен — каза ведро момчето.

— Привет — отвърна старецът.

— Изглеждаш изморен. Явно пътуването те е изтощило. Но ти постигна много, така че вероятно жертвата си е струвала. — Сините очи искряха. — Аз съм кралят на Сребърната река. Чувал ли си за мен?

Бремен кимна. Беше чувал за това създание от вълшебния свят, последното от вида си, същество, за което се говореше, че живее до Езерото на дъгата и близкото до него протежение на реката, на която бе и наречено. Мълвеше се, че е оцеляло хиляди години и е едно от първите същества, създадени от Словото. Казваха, че проницателността и магията му са също толкова древни и безпределни. Кралят на Сребърната река се явявал на пътници в беда, най-често в образа на момче, а понякога и като старец.

— Седиш на границата на моите градини — каза момчето и направи широк жест с ръка. — Ако се вгледаш, ще ги видиш.

Бремен го послуша и изведнъж склонът и равнината изчезнаха и той се озова насред гъста градина с цъфнали дървета и лози, въздухът бе наситен с аромата им, шепотът на клоните се носеше като тиха песен из копринения мрак на нощта.

Видението избледня.

— Дойдох да ти донеса утеха и подкрепа — каза момчето. — Тази нощ най-сетне ще спиш спокойно. Няма да има нужда някой да стои на пост. Твоето пътуване те отведе далеч от Паранор и продължи твърде дълго. Ще срещаш препятствия на всяка крачка, но ако се движиш внимателно и се вслушваш в инстинктите си, ще оцелееш, за да унищожиш Господаря на Магията.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита бързо Бремен. — Можеш ли да ми кажеш?

Момчето се усмихна.

— Трябва да правиш онова, което смяташ за най-добро. Това е същината на бъдещето. То не е предварително предначертано, а е само набор от възможности и ние трябва да изберем кои от тях да сбъднем и после да се опитаме да го постигнем. Сега отиваш към Адския рог. Носиш меча при духовете на мъртвите друиди. Този избор струва ли ти се грешен? Не беше. Изглеждаше му правилен.

— Но аз не съм сигурен — призна старецът.

— Нека да видя меча — помоли внимателно момчето.

Друидът извади меча и му го показа. То се пресегна, сякаш да го вземе, но задържа ръката си точно преди да го докосне и само прокара пръсти надолу по дължината на острието и се отдръпна.

— Ще разбереш какво трябва да направиш, когато стигнеш там — каза то.

Изненадващо за самия себе си Бремен вече беше разбрал това:

— При Адския рог.

— Там, както и по-късно, в Арборлон, където всичко е променено и е положено ново начало. Ще разбереш.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за моите приятели, какво е станало…?

— Семейство Балиндарох е унищожено и сега елфите имат нов крал. Потърси него, той ще отговори на въпросите ти.

— Ами Тей Трифънйъд? А Черния камък на елфите?

Но момчето се беше изправило, понесло със себе си странната светлина.

— Заспивай, Бремен. Утрото скоро ще настъпи.

Огромна умора се стовари върху стареца. Дори и да искаше, не можеше да се изправи, за да го последва. Щеше му се да му зададе още въпроси, но не можеше да се застави да произнесе думите. Сякаш някакъв товар се беше стоварил отгоре му, огромен и настоятелен. Той се плъзна на земята, увит в робата си, очите му натежаха, дишането му се забави. Момчето махна с ръка.

— Спи, за да се сдобиеш със силата, нужна да продължиш.

После се оттегли със светлината си в мрака, като се смаляваше все повече и повече. Бремен се опита да го проследи с очи, но не можеше да се накара да остане буден. Дишането му стана по-дълбоко, клепачите му се склопиха.

Когато момчето и светлината изчезнаха, той вече спеше.

По изгрев Кинсън Рейвънлок се завърна. Появи се от пелената на сутрешната мъгла, която бе увиснала, гъста и влажна, над Раб. През нощта бе застудяло. Зад него в армията на Господаря на Магията бе започнало раздвижване. Множеството приличаше на ленив звяр, който се готви да продължи пътя си. Пограничникът се изтегна изморен, щом стигна до стареца и момичето, които вече бяха будни и го чакаха. Изглеждаха така, сякаш бяха спали добре. Той се учуди на новата решителност, която грееше в очите им. Извади оръжията си, прие студената закуска, която му предложиха, и се настани доволно в сянката на дъбовете.

— Северняците са тръгнали срещу елфите — съобщи им той без всякакви предисловия. — Казват, че джуджетата са разбити.

— Но ти не си сигурен — предположи тихо Бремен. Беше седнал заедно с Марет срещу него.

Кинсън поклати глава.

— Изтласкали са джуджетата отвъд Рейвъншорн, удряли са ги на всяка крачка. Казват, че са ги разбили при Стедън Кийп, но Рейбър и Риска явно са избягали. Не са сигурни и колко от джуджетата са избити. — Той изви вежда. — Не ми прозвуча като убедителна победа.

Бремен кимна умислен.

— Но Господаря на Магията става неспокоен от това преследване. Той усеща, че заплахата няма да дойде от джуджетата, страхува се от елфите. Затова се е обърнал на запад.

— Как разбра това? — обърна се Марет към Кинсън, очевидно озадачена. — Как успя да се приближиш толкова? Не те ли забелязаха?

— Е, и ме видяха, и не ме видяха — усмихна се пограничникът. — Бях толкова близо, че можех да ги докосна, но те не погледнаха към лицето ми. Сметнаха ме за свой. В мрака, загърнат в наметалото и с качулка на главата, леко приведен, можеш да минеш за един от тях, защото те просто не очакват да си някой друг. Това е доста стар трик и е по-добре да се поупражнява, преди да го приложиш на практика. — Той я огледа изпитателно. — Ти май добре си се наспала в мое отсъствие.

— Цялата нощ — призна тя печално. — Заради Бремен. Не ме събуди да застана на пост.

— Нямаше нужда — обади се припряно старецът. — Но днес имаме проблем за разрешаване. Опасявам се, че сме изправени пред още един кръстопът. Ще трябва да се разделим. Кинсън, искам да отидеш в Източната земя и да потърсиш Риска. Разбери как стоят нещата. Ако Рейбър и джуджетата все още представляват бойна сила, доведи ги на запад в подкрепление на елфите. Кажи им, че имаме талисман, с който ще унищожим Господаря на Магията, но се нуждаем от помощта им, за да го притиснем до стената.

Кинсън се смръщи, докато обмисляше думите му.

— Ще направя, каквото мога, Бремен. Но джуджетата разчитаха на елфите, а се оказва, че те не са дошли. Чудя се колко охотно ще се съгласят да им се притекат на помощ сега.

Бремен го погледна спокойно.

— От теб зависи да ги убедиш, че се налага да го направят. Това е заповед, Кинсън. Кажи им, че семейството на Балиндарох е било избито и е избран нов крал. Кажи им, че това е забавило елфите. Напомни им, че заплахата тегне над всички. — Той хвърли поглед към Марет, която седеше до него, после отново се обърна към пограничника. — Аз трябва да продължа към Адския рог, за да разговарям с духовете на мъртвите за меча. Оттам ще се отправя на запад, към елфите, за да намеря подходящия човек за него. Ще се срещнем там.

— А аз накъде ще тръгна? — попита изведнъж Марет.

Старецът се поколеба.

— Кинсън може да има по-голяма нужда от теб.

— Не се нуждая от никого — възрази веднага пограничникът. Тъмните му очи срещнаха погледа на момичето и бързо се сведоха надолу.

Марет погледна въпросително към Бремен.

— Направих за теб каквото можах — каза той тихо.

Тя като че ли разбра. Усмихна се смело и се обърна към Кинсън.

— Бих искала да дойда с теб, Кинсън. Твоето пътуване ще бъде по-дълго и може би ще протече по-леко, ако сме двама. Не се страхуваш от присъствието ми, нали?

Кинсън изсумтя.

— Никак. Само помни какво ти каза Бремен за тоягата. Може би ще успееш да не ми подпалиш задника.

Той съжали за думите си още преди да ги е доизрекъл.

— Не исках да го кажа — рече печално. — Съжалявам.

Тя тръсна глава.

— Знам какво имаш предвид. И няма защо да се извиняваш. Ние сме приятели, Кинсън. А приятелите се разбират.

Тя му се усмихна окуражително, погледът й се задържа върху него и той за миг си помисли, че може би е права и наистина са приятели. Но усети, че в същото време започва да се чуди дали не е имала предвид нещо повече.