Йожен Сю
Скитникът евреин (96)

VII глава
Съмненията

Щом чу обвинението на Гърбавото срещу Родин, госпожица Кардовил изгледа момичето с още по-голяма изненада.

Но преди да проследим тази сцена, ще трябва да кажем, че Гърбавото бе свалило дрипавите си бедняшки дрехи и бе облякло скромен, черен, но с вкус подбран тоалет. Този тъжен цвят сякаш показваше отричането й от всякаква човешка суета, вечната скръб на сърцето й и строгите задължения, които й налагаше службата, посветила я на всички нещастници. Над черната рокля носеше широка превита яка, бяла и чиста като малката й шапчица от тънък плат със сиви ширити, която не закриваше напълно двете тежки плитки от хубавата й черна коса, но обкръжаваше тъжното й лице с кротки сини очи. Дългите й слаби ръце, сега предпазени от студа с хубави ръкавици, вече не бяха синкави както някога, а почти прозрачно бели.

Напрегнатият израз на Гърбавото издаваше голямото й безпокойство от нещо. Окончателно смаяна, госпожица Кардовил попита:

— Какво казахте?

— Господин Родин ви предава, госпожице.

— Той ли?… Не може да бъде.

— Ах, госпожице, предчувствията ми не са ме лъгали.

— Вашите предчувствия ли?

— Още първия път, когато се оказахме заедно с господин Родин, усетих, че неволно ме обзема голям страх. Сърцето ми болезнено се сви и аз се изплаших… за вас, госпожице.

— За мен ли? А защо се изплашихте за мен, скъпа приятелко?

— Не зная, госпожице, но такова беше първото ми чувство и този страх бе толкова непреодолим, че въпреки цялото доброжелателство на господин Родин към сестра ми, аз се изплаших.

— Странно нещо. Аз чудесно се ориентирам в хората, но в този случай… В края на краищата… — продължи Адриана след кратък размисъл — както и да е, но защо тъкмо днес съмненията ви прераснаха в увереност?

— Вчера отидох да занеса на сестра си Цефиза помощта, която господин Родин ми даде от името на едно човеколюбиво лице.

— Не намерих Цефиза у приятелката, която я бе подслонила. Помолих портиерката да каже на сестра ми, че днес сутринта пак ще отида, както и направих. Извинете ме, госпожице, ако разказвам много подробно.

— Говорете, говорете, скъпа.

— Момичето, което е прибрало сестра ми у дома си — каза Гърбавото свенливо, с наведени очи и изчервено от срам, — не води почтен живот. Един господин на име Дюмулен, с когото то много пъти се е веселило, казал на момичето истинското име на Родин, който държал в същата къща две стаи под наем и се представял за господин Карломан.

— Той ни каза за това в лудницата на господин Баление. При това, когато завчера стана дума за същото, той ми съобщи и причината, поради която трябва да държи това сиромашко жилище на толкова отдалечено място и аз бях принудена да я одобря.

— Както и да е, но вчера го е посетил абат д’Егрини.

— Абат д’Егрини! — възкликна госпожица Кардовил.

— Да, госпожице, и останал при Родин цели два часа.

— Сигурно са ви излъгали, скъпа.

— Ето какво научих, госпожице. Сутринта абат д’Егрини отишъл да се срещне с Родин, но не го намерил и оставил на портиерката името си, написано на листче, с думите: „Ще дойда пак след два часа.“ Момичето, за което ви споменах, видяло тази бележка. И тъй като всичко, свързано с Родин, му се струва доста тайнствено, то полюбопитствувало и изчакало абат д’Егрини при портиерката, за да види кога ще дойде. И наистина, след два часа той отново дошъл и намерил Родин в квартирата му.

— Не, не… — настръхна Адриана, — това не може да бъде. Тук има някаква грешка…

— Едва ли, госпожице. Тъй като знаех колко е важно да разбера истината, помолих момичето да ми опише приблизително как изглежда абат д’Егрини.

— И?

— То ми каза, че абатът е около четиридесетгодишен мъж, строен, висок, облечен скромно, но прилично. Очите му са сиви, много големи и с остър поглед, веждите му са гъсти, косата — кестенява, лицето му е голобрадо и с решителен израз.

— Така е, наистина — каза Адриана, макар че не й се искаше да вярва на ушите си. — Описанието е точно.

— Исках да събера колкото се може повече подробности — продължи Гърбавото — и попитах портиерката дали господин Родин и абат д’Егрини изглеждаха скарани на излизане. Тя ми каза, че не е забелязала подобно нещо и че абатът казал на Родин пред вратата: „Утре ще ти пиша, разбрахме се!“

— Боже мой, сънувам ли?! — хвана се за главата Адриана. — Не се съмнявам, че казвате истината, но нали господин Родин ви изпрати в къщата да отнесете помощта на сестра си, като по този начин се е изложил на опасността да видите тайната му среща с абат д’Егрини. Това е твърде глупава постъпка за един предател.

— И аз си помислих същото, госпожице. Но срещата между тези двама души ми се стори толкова опасна за вас, че се върнах много изплашена.

Чистосърдечните хора трудно могат да повярват в предателствата и колкото по-позорно е едно предателство, толкова повече те се съмняват в него. Такава беше и Адриана, въпреки че умееше да разсъждава трезво. Макар думите на Гърбавото да й направиха огромно впечатление, тя каза:

— Хайде, скъпа, нека не се страхуваме напразно, нека не избързваме, вярвайки на злото. Трябва да поразсъждаваме и да си спомним миналото. Господин Родин ме спаси от лудницата на доктор Баление. Пред очите ми се оплака от абат д’Егрини и със заплахите си накара настоятелката на манастира „Света Богородица“ да освободи дъщерите на маршал Симон. Успя да намери принц Джалма и изпълни последователно моите желания относно младия ми роднина. Дори и вчера ми даде много полезни съвети. Това е самата истина, нали?

— Разбира се, госпожице.

— Сега да обсъдим лошото. Да предположим, че господин Родин има отрицателни подбуди и се надява щедро да го възнаградим. Да, но досега той се показа напълно безкористен…

— И това е истина — отвърна Гърбавото, принудено като Адриана да отстъпи пред очевидното.

— Нека помислим, дали е възможно да стане предател. Да кажем, че са се обединили с абат д’Егрини, за да ме предадат. Но защо, как и кому ще ме предават? Аз нямам от какво да се страхувам. Напротив, госпожа Сен-Дизие и абат д’Егрини трябва да отговарят пред правосъдието за злото, което ми причиниха.

— Но, госпожице, тогава как да си обясним срещата на тези двама души, които имат толкова причини да се преследват и да не контактуват помежду си. Не прикриват ли някакви зловещи планове? Освен това, не само аз мисля така…

— Кой още?

— Когато тази сутрин се върнах от сестра си, бях толкова неспокойна, че госпожица Флорин ме попита каква е причината. Познавам нейната преданост към вас.

— Да, тя ми е много предана. Наскоро вие сама ми разказахте за услугата, която ми е направила, докато бях затворена в лудницата на господин Баление.

— И така, госпожице, тази сутрин исках час по-скоро да ви разкажа всичко и го споделих с госпожица Флорин. Тя се изплаши дори повече от мен като чу за връзката между Родин и абат д’Егрини и след като поразмисли малко, ми каза: „Мисля, че няма нужда да събуждаме госпожицата. Нищо няма да се промени, ако й кажем за предателството след два-три часа, докато аз се опитам да науча нещо. Имам една идея. Извинете ме пред госпожицата, скоро ще се върна…“ После се качи в каретата и излезе.

— Флорин е много добра девойка — засмя се Адриана и като че ли малко се поуспокои. — Но в такъв случай ми се струва, че нейната преданост и добросъвестност са я заблудили, както и вас, скъпа приятелко. И двете сме толкова объркани, че забравихме да помислим за нещо, което веднага ще разсея съмненията ни.

— За какво, госпожице?

— Сега абат д’Егрини много се страхува от господин Родин. Сигурно затова е отишъл в дома му да проси милост. Не намирате ли, че това обяснение е не само удовлетворително, но и единственото, което може да приеме здравия разум?

— Може би е така — каза Гърбавото, след като поразмисли малко. — Да, като че ли е вероятно…

След това се възцари мълчание. Гърбавото сякаш отстъпи, но някакво непреодолимо убеждение я накара да извика:

— Не, не и не! Вярвайте ми, госпожице, мамят ви, усещам го. Да, повярвайте ми, моите предчувствия никога не ме лъжат. Освен това вие толкова добре се ориентирате и в най-тайните чувства на сърцето ми, защо тогава аз да не предчувствувам опасностите, които ви грозят?

— Какво казахте? В какво съм се ориентирала? — попита госпожица Кардовил, трогната и изненадана от убедителния неспокоен тон на Гърбавото.

— В какво сте се ориентирала ли? Във всички гузни чувства на едно нещастно същество, на което съдбата е отредила несвойствен живот. Трябва да ви кажа, че досега си мълчах, не защото не зная какво ви дължа. Кой ви каза, че единственото средство да ме накарате да приема благодеянията ви, без да се срамувам, е да ми дадете длъжност, с която ще бъда полезна на нещастните, каквато съм била и преди? Когато поискахте отсега нататък да обядвам с вас като ваша приятелка, аз — бедната работничка, в чието лице искахте да изразите почитта си към труда, покорството пред съдбата и честността, и аз ви отказах със сълзи на признателност и съжаление, кой ви прошепна, че не правя това от фалшива скромност, а от съзнание за смешната ми грозота и че ако не беше видът ми, с гордост щях да приема поканата от името на моите сестри от простия народ? Тогава вие ми отговорихте така: „Разбирам, скъпа, защо отказвате. Вие не се правите на скромна, а отстоявате достойнството си, което обичам и уважавам.“ Кой ви каза — въодушевяваше се все повече Гърбавото, — че ще бъда много щастлива, ако намеря една малка уединена стаичка в тази великолепна къща, чийто блясък ме заслепява? Защо вие благоволихте да изберете много по-хубаво жилище от онова, на което се надявах? Кой ви каза, че без да завиждам на красотата на прелестните същества около вас, които обичам, защото те обичат вас, неволно ще се сравнявам с тях и винаги ще се чувствувам притеснена и потисната? Кой ви подсети, госпожице, винаги да ги отпращате оттук, когато ме викате при себе си? Кой ви откри всички тези болезнени и тайни чувства в моето необичайно положение? Кой ви ги пошушна? Разбира се, Бог, който в своето безкрайно величие се грижи за всичко на този свят и който умее бащински да покровителствува дори малката буболечка в тревата. И след всичко това, мислите ли, че едно признателно сърце, което вие толкова добре усещате, не може да се въздигне дотам, че да предчувствува онова, което би ви навредило? Не, не, госпожице, едни имат чувство за самосъхранение, други, по-щастливи, инстинктивно предпазват онези, които обичат… Господ ме е дарил с последното… Предават ви, казвам ви, предават ви!

С въодушевен поглед и поруменели страни Гърбавото изговори последните думи толкова ясно и убедително, че и без това разколебаната от речта на девойката госпожица Кардовил най-после се убеди в основателността на страховете й и почувствува, че я обзема страх.

Макар Адриана да бе имала вече възможност да оцени духовното развитие и острия ум на това бедно момиче от простолюдието, тя никога не бе чувала Гърбавото да говори с толкова трогателно красноречие, подбуждано от най-благородни чувства. Това направи още по-голямо впечатление на Адриана. Но когато се готвеше да й отговори, на вратата се почука и влезе Флорин. Щом видя разтревоженото лице на прислужницата си, госпожица Кардовил полюбопитствува.

— Какво става, Флорин? Носиш ли ми някакви новини? Откъде идваш?

— От двореца Сен-Дизие, госпожице.

— Защо ходи там? — изненада се Адриана.

— Тази сутрин нейна милост госпожицата — и тя посочи с поглед Гърбавото — сподели с мен подозренията и тревогите си. И аз мисля като нея. Самият факт, че абат д’Егрини е ходил при Родин ми се видя много важен, затова си казах, че ако господин Родин е ходил през последните дни в двореца на госпожа Сен-Дизие, не може да има никакво съмнение за неговото предателство…

— Така е, наистина — разтревожи се още повече Адриана. — И какво научи?

— Тъй като вие ми наредихте да следя пренасянето на покъщнината от павилиона, отидох там, защото бяха останали някои неща. Трябваше да поискам ключовете от госпожа Гривоа. Т.е., имах две причини да отида в двореца.

— По-нататък, по-нататък…

— Опитах се да измъкна нещо от госпожа Гривоа за Родин, но напразно.

— Едва ли би ви се доверила, госпожице, от само себе си се разбира — каза Гърбавото.

— Попитах я дали господин Родин е идвал скоро в двореца — продължи Флорин. — Тя ми отговори със заобикалки. Тогава реших, че нищо няма да разбера от нея, оставих я и, за да не се усъмнят в целта на моето посещение, тръгнах към павилиона. Но тъкмо завивах по една пътечка, когато зърнах Родин, който вървеше на няколко крачки от мен към градинската вратичка, мислейки, че оттам ще излезе незабелязан.

— Чувате ли, госпожице! — извика Гърбавото. — Ще трябва да се съгласите с очевидното.

— Той… у княгиня Сен-Дизие! — възкликна госпожица Кардовил и очите й заблестяха от негодувание. Сетне добави с несвойствен глас: — Продължавай, Флорин.

— Аз се спрях, после се върнах обратно, отидох в павилиона и бързо се вмъкнах в малката стаичка, която гледа към улицата. Оттам се вижда градинската вратичка. Отворих само прозорците и през процепите на кепенците видях каретата, която явно чакаше господин Родин. След малко той се качи в нея и каза на кочияша: „Улица «Бяла» №39“.

— При принца!… — възкликна госпожица Кардовил.

— Да, госпожице.

— Наистина, господин Родин каза, че днес ще ходи при него — замисли се Адриана.

— Естествено, госпожице, Родин предава и принца, който много по-лесно от вас може да стане негова жертва.

— Позор! Позор! Позор! — извика госпожица Кардовил и лицето й се сгърчи от болезнен гняв. — Какво предателство! Значи човек трябва да се съмнява във всичко, дори в себе си.

— Ах, госпожице, това е ужасно! — настръхна Гърбавото.

— Но тогава защо ме спаси? Защо спаси и моите роднини? Защо съобщи на правосъдието за абат д’Егрини? Та този човек е луд! Истинска бездна от съмнения! Това е отвратително!

— На връщане — продължи Флорин и погледна предано господарката си — се сетих за един начин, по който можете да узнаете истината, само че не бива да губим нито минута…

— Какъв е този начин? — попита Адриана и погледна с учудване Флорин.

— Скоро господин Родин ще бъде при принца.

— Няма съмнение.

— Принцът винаги стои в малката стая, в която се влиза откъм цветарника. Там ще приеме и господин Родин.

— По-нататък? — попита Адриана.

— Тази градина, която подредиха според вашите заповеди, има само един изход през една вратичка към малката уличка. Градинарят влиза всяка сутрин оттам, за да не обикаля през всички стаи и щом си свърши работата, си отива.

— Какво искаш да кажеш? Какво си намислила?

— Растителността в градината е толкова гъста, че според мен, без да е спусната завесата между остъклената врата и зимната градина, човек може да се приближи до стаята и незабелязано да чуе какво се говори вътре. За да проследя как върви подреждането, през последните дни влизах в къщата все през тази врата. Аз и градинарят имаме ключове. За щастие, още не съм му го върнала. Само след един час вие, госпожице, ще знаете какво да мислите за Родин, защото ако той предава принца, предава и вас.

— Какви ги говориш! — възмути се госпожица Кардовил.

— Ще тръгнете веднага с мен и ще отидем заедно до вратата на уличката. За по-сигурно аз ще вляза сама и ако ми се стори, че е необходимо, ще се върна да ви повикам…

— Да подслушвам чужди разговори… — прекъсна гордо Флорин госпожица Кардовил. — Ти не си даваш сметка какво ме съветваш…

— Извинете, госпожице — засрами се момичето и наведе очи — вие имате подозрения. Струва ми се, че това е единственото възможно средство, за да ги потвърдите или отхвърлите.

— Нима искаш да падна толкова ниско, че да подслушвам? Никога — отговори Адриана.

— Госпожице — намеси се Гърбавото, което от известно време стоеше замислено, — позволете ми да ви кажа, че госпожица Флорин има право. Този начин е неприятен, но може би ще ви даде възможност веднъж завинаги да разберете що за човек е Родин. Защото въпреки цялата очевидност на нещата и справедливостта на моите предчувствия, често и най-безспорното може да се окаже невярно. Аз първа обвиних пред вас господин Родин… Никога няма да си простя, ако обвинението ми е било несправедливо… Разбира се, вие сте права, че подслушването на чужди разговори не е нито приятно, нито честно… — След това Гърбавото преодоля с огромно усилие напиращите си от срам сълзи и добави: — Но щом става дума за това, да ви спасим от голяма опасност, защото ако се окаже, че Родин ви предава, бъдещето ви е застрашено, аз, госпожице, ще отида, ако желаете, вместо вас, за да…

— Не споменавайте повече за това, моля ви! — възпротиви се госпожица Кардовил. — Да ви оставя да извършите нещо унизително заради моите интереси?! Никога! Никога! — После се обърна към Флорин и й каза: — Върви да помолиш господин дьо Бенвил веднага да впрегне каретата ми.

— Значи сте съгласна! — зарадва се Флорин, плесна с ръце и очите й се насълзиха.

— Да, съгласна съм — твърдо каза Адриана. — Щом искат да ми обявят война, жестока война, трябва да се подготвя за нея. Ако човек, не се предпазва, това преди всичко е израз на слабост и глупост. Разбира се, тази постъпка ме отвращава и ми коства много, но това е единственият начин да сложа край на подозренията си, които непрекъснато ме измъчват, и да предотвратя, може би, големи нещастия. А освен това, този разговор между господин Родин и принц Джалма, по една много важна причина ще бъде от двойно значение за мен във връзка с доверието или доживотната вражда с господин Родин. И така, Флорин, донеси ми веднага пелерината и шапката и нареди веднага да приготвят каретата. Ще дойдеш с мен. А вие, скъпа, ме почакайте тук — каза тя на Гърбавото.

 

 

След половин час каретата на Адриана спря пред малката градинска вратичка на улица „Бяла“.

Флорин се качи в зимната градина, но скоро се върна и каза на господарката си:

— Завесата е спусната. Господин Родин току-що влезе в стаята, където се намира принца…

А това означаваше, че госпожица Кардовил незабелязано присъствува на разговора между Родин и Джалма.