Йожен Сю
Скитникът евреин (92)

III глава
Откритията

Госпожица Кардовил, която бе силно учудена от факта, че Родин толкова се изплаши, когато го попита за странната сила на абат д’Егрин, се обърна към него:

— Господине, какво толкова учудващо и смущаващо има във въпроса ми?

Родин замълча, огледа се крадешком и чак след това отговори с престорено неспокойство:

— Моля ви, госпожице, не ми задавайте повече този опасен въпрос, защото както се казва понякога и „стените имат уши“.

Адриана и Дагоберт се спогледаха още по-учудени.

Гърбавото, подвластно на вътрешните си чувства, продължаваше да изпитва непреодолимо недоверие към Родин. Макар че я плашеше, тя се опитваше да го наблюдава незабелязано и някак си да проникне в тайнствените му мисли. Точно в един такъв момент йезуитът срещна неспокойният поглед на Гърбавото. Кимна й леко усмихнат, което силно я смути и я принуди да наведе засрамено очи.

— Скъпа госпожице — продължи мисълта си Родин, обръщайки се отново към Адриана, — не ме питайте повече за силата на абат д’Егрини.

— Но аз искам да разбера, защо толкова се колебаете да ми отговорите? Страх ли ви е от нещо?

— Скъпа госпожице — изрече Родин обзет от ужас, — тези хора са толкова силни и омразата им е така страшна!

— Успокойте се, господине. Отлично знаете, колко съм ви задължена и никога няма да ви лиша от подкрепата си.

Родин изглеждаше малко засегнат от тези думи.

— Нима аз се страхувам за себе си? Моята личност в случая не е от значение. По-скоро се тревожа за вас, за маршал Симон, за хората от вашия род… Затова още веднъж ви моля да не ме питате, защото, помнете това — има тайни, които са опасни за тези, които ги знаят…

— В такъв случай, господине, не е ли по-добре човек да знае за опасностите, които могат да го сполетят?

— Когато човек има сведения за движението и силите на неприятеля си, той може по-сигурно да се защитава — намеси се Дагоберт. — За предпочитание е да бъдеш нападнат в лице, а не тайно, през нощта.

— Освен това, вярвам, че разбирате това — допълни Адриана, — казаното дотук засилва моето безпокойство…

Йезуитът направи усилие да покаже голямата вътрешна борба, на която е подложен:

— Съжалявам наистина, че трудно разбирате думите ми… Това ме принуждава да открия пред вас неща, които би било по-добре да не знаете…

— За Бога говорете по-бързо — прекъсна го Адриана.

Родин заговорнически се обърна към всички присъствуващи.

— Никога ли досега не сте чували да се говори за едно силно братство, чиято мрежа се простира над цялата земя и има свои членове във всички среди на обществото… Не сте ли чували, че дори тайните на царе и правителства са му известни? Това е всесилно общество, което с една-единствена дума поставя своите хора на най-високите постове в различните йерархии и пак само с една дума може да ги запрати в калта…

— Господи! За какво Общество говорите!? Думите ви са странни и непонятни…

— Учудва ме вашата неосведоменост, госпожице.

— Какво толкова учудващо има?

— Защото дълго време вие живеете у своя роднина, където често сте виждали абат д’Егрини.

— Вярно е, че съм живяла у госпожа Сен-Дизие, но контактите ми с нея бяха нищожни, тъй като изпитвам към нея силна неприязън.

— Може би сте права, защото би трябвало да се сетя, че именно там навярно е било спазвано строго мълчание за това Общество. Още повече, като се има предвид факта, че именно благодарение на Обществото госпожа Сен-Дизие се бе ползвала с голямо влияние по време на последното царство… Трябва да знаете също така, че благодарение на същото това Общество абат д’Егрини е толкова опасен човек. Благодарение на него той може да достигне обекта на своето преследване независимо от това дали се намира в Сибир, Индия или Американските планини. Можете да ми вярвате напълно, защото преди няколко дни, когато преглеждах книжата на д’Егрини, открих сред тях неоспорими доказателства, че именно той е човекът, който ръководи тук това Общество.

— Но как се казва това Общество, господине? — попита Адриана.

— Името ли… Ами…

— Да, името — нетърпеливо повтори Адриана. Не по-малко бяха напрегнати Дагоберт и Гърбавото.

Родин се огледа и направи знак на всички да се приближат до него, след което почти шепнешком изрече:

— Името му е… Исусово общество.

— Йезуитите! — почти извика госпожица Кардовил, която не можа да се въздържи и силно се изсмя. От цялата тайнствена сцена, която бе разиграл Родин, тя очакваше, че ще узнае нещо наистина страшно… Адриана отново се засмя.

— Йезуитите съществуват само в книгите. Те може и да са били някога страшни, но това не означава, че днес трябва да приписваме тяхната сила и влияние на госпожа Сен-Дизие и на господин д’Егрини. Ако това поне малко е вярно, то напълно разбирам моето неприязнено отношение към тях.

След като изслуша тези думи на госпожица Кардовил, Родин я прекъсна внимателно, дори с известна важност:

— Вашето пренебрежение, скъпа госпожице, ме плаши. Би трябвало да приемате миналото като знак за бъдещето и тогава навярно щяхте да си отговорите на въпроса, защо именно върху вас се изсипа въздействието на това Общество.

— Върху мен ли? — попита Адриана все още смеейки се, но в гласа й се долавяше известно безпокойство.

— Да, върху вас…

— И какви са доказателствата, ако смея да попитам?

— Наистина ли сте толкова наивна? Спомнете си кои ви затвориха в болницата заради „психическото“ ви разстройство. Трябва ли да ви убеждавам, че господарят на този дом е един от най-преданите служители на Обществото. Като такъв той естествено, е сляпо оръдие в ръцете на господин д’Егрини!

— За доктор Балини ли говорите? — попита вече съвсем сериозно Адриана.

— Да, именно той е оръдие на страшния водач д’Егрини! Личните си качества и умения той използва в коварни планове, но трябва да му се признае, че е природно надарен човек. Затова ще ви дам съвет, след нашия днешен разговор всички вие бъдете особено наблюдателни към неговите действия, защото съм сигурен, че той не смята все още въпроса за наследството за приключен. Бъдете готови за нови преследвания, които без съмнение ще бъдат по-различни от досегашните, но навярно по-опасни…

— Благодаря ви за предупреждението, приятелю — изрече Дагоберт развълнувано. — Надявам се, че ще бъдете с нас.

— Надценявате ме, но колкото и малки да са възможностите ми, винаги можете да разчитате на тях, защото сте честни хора — отвърна Родин.

— Сега чак си обяснявам — замислено проговори Адриана, — голямото влияние на моята роднина Сен-Дизие върху околните. Отдавах всичко на връзките й с влиятелни хора. Дори допусках, че и тя като абат д’Егрини е една участничка в долни интриги, за които вярата е била само прикритие, но чак такива неща…

— Колко много все още не знаете! — започна отново Родин. — Дори не сте забелязали, че следят всяка ваша стъпка чрез подставени лица. Проследено е всяко ваше действие. Действията им са предпазливи, внимателни, обмисляни стотици пъти. Така започват с финото ласкателство и стигат до откритите заплахи. Така успяват да упражнят властта си над вас, без вие да усещате това.

Думите на Родин бяха толкова убедителни, че Адриана се уплаши, но бързо се съвзе от своята моментна слабост:

— Не се съмнявам във вашата искреност, но… трудно ще повярвам в съществуването на такава адска сила. Продължавам да твърдя, че това е било възможно вероятно преди доста години, но днес… И слава Богу, че тия славолюбиви свещеници са изчезнали завинаги.

— Да, така е, изчезнали са, но защото умеят да се разпръскват във всички случаи, когато това им е необходимо, но точно тогава са най-опасни, защото недоверието на хората към тях отслабва. А всъщност те бдят в мрака. Повярвайте, госпожице, това са хитри и коварни хора! Дълго време, още преди да разбера за абат д’Егрини, аз изучавах историята на това Общество. Ще ви обземе истински ужас, ако разберете с какви средства си служат. Разберете, че истинският им нрав и цели са прикрити зад изтънчена вежливост и внимание… — В този момент Родин погледна към Гърбавото, но понеже Адриана не схвана мълчаливия намек, той продължи: — Щом сте се озовали на пътя им трябва да станете изключително внимателна. Не се доверявайте на кротки думи и комплименти, на благородна привързаност и най-нежна преданост, дори да идва от страна на най-близките ви приятели. Преоценете доверието към своите приятели.

— Но това е прекалено! — отвърна остро Адриана. — Мисля, че пресилвате нещата. Не е възможно съществуването на предателство в такива размери сред близки хора…

— Съдете сама, скъпа госпожице: та именно ваш роднина, господин Харди, който се отличава с великодушно и широко сърце, стана жертва на такова предателство… Освен това, знаете ли какво пише в завещанието си един от вашите дядовци? Черно на бяло съобщава, че смъртта му е следствие омразата на тези хора. Днес, сто и петдесет години по-късно, неговите потомци отново са преследвани от Обществото.

— Това звучи наистина ужасно, но нима няма сили, които биха могли да се противопоставят на тази жестокост?

— Благоразумието, скъпа госпожице, благоразумието и задълбоченото проучване на всички, които са в кръга около вас — това е най-доброто оръжие.

— Но как е възможно да се живее с постоянни подозрения и недоверие?!

— Именно това целят хората от Обществото, за да направят живота ви несигурен и злочест. Затова ви моля, скъпа моя, както и вас, достойни войнико — не се доверявайте лекомислено. Пазете се от демонстративната доброжелателност. Вслушайте се и вие в съвета ми — обърна се той към Гърбавото, — бъдете нащрек, дори когато почивате след уморителния ден.

— Но аз, господине, нямам причини да се боя…

— Нямаш ли? Нима не обичаш нежно госпожица Адриана, която е твоя покровителка? Нали точно ти й се притече на помощ? Нали пак ти си посестрима на сина на този войник, смелия Агрикол? Не са ли напълно достатъчни тези неща, за да предизвикат омразата на Обществото? Не мисли, скъпа, че преувеличавам. Анализирайте всичко, което изброих и сами ще се убедите в надвисналата опасност. Спомнете си за разговора ми с маршал Симон, когато му припомних инцидента със затварянето в Лайпциг. На самата теб, скъпо дете, се случиха странни на пръв поглед неща, като довеждането ти тук, против всички закони, в нарушение на гражданското право и свободата на личността. Нали разбираш сега, че нямам склонност към преувеличаване?… Именно в това е силата на Обществото. Затова ви моля всички да бъдете бдителни. Обръщайте се към мен за всеки незначителен случай, който ви се е сторил подозрителен. Макар и само за няколко дни вече успях да опозная коварството, хитростите и похватите на тези хора и ще мога да ви защитя.

— В такъв случай, господине — обърна се към него госпожица Кардовил, — като отказвате да приемете моята признателност, не бихте ли се съгласили да станете мой съветник?

Според тактиката, към която винаги са се придържали синовете на Лойола, те ту отричат своето съществуване, за да се укрият от вражи погледи, ту обявяват на всеослушание голямата сила и жизненост на своето братство, за да поддържат страхът у по-слабите хора.

Когато управителят на Кардовилската земя отвори дума за съществуването на йезуитите, Родин му се присмя в очите, а днес, по време на този разговор той се стремеше да всее смут в мислите на младата госпожица Кардовил. Именно на тези малки зрънца съмнение той разчиташе за осъществяване на зловещите си бъдещи планове.

Гърбавото не преставаше да се страхува от Родин. Въпреки това, след всичко което днес чу, след смелото му разкриване съществуването на тайното и страшно Общество, младата работничка повярва на искреността на йезуита. Без да подозира, че той самият е член на това Общество, тя му бе благодарна за сведенията и съветите, които той така щедро даряваше днес. Родин улови притаения й поглед и побърза да затвърди извоюваните позиции пред Гърбавото, която доскоро се отнасяше с недоверие към всяка негова дума. Йезуитът се направи, че е забравил нещо много важно и артистично се плесна по челото:

— Боже, щях да забравя. — Той се обърна към Гърбавото и попита внимателно: — Знаете ли, скъпа дъще, къде е сега сестра ви?

Смутена от този неочакван въпрос Гърбавото се изчерви, като преди да отговори за един миг си припомни последната си среща с Вакханалната царица.

— Добре, добре, скъпа, знам, че води тежък живот — продължи Родин, — но обещах на една нейна приятелка, че ще й занеса малък подарък. Обърнах се към един благороден човек и той ми даде това.

Родин извади от джоба си малко пакетче и го подаде на Гърбавото, в чиито очи срамежливо проблясваха сълзи.

— Вие имате нещастна сестра, а аз не знам нищо за това? — учудено възкликна Адриана. — Защо сте скрили от мен?

— Не я корете… — намеси се Родин, — защото тя самата не знае, че сестра и е в трудно положение. Освен това, гордостта й не й позволява да се обърне към вас във връзка със сестра си. — Понеже госпожица Кардовил продължаваше да гледа Родин с недоумяващ поглед той се обърна към Гърбавото: — Не е ли така, скъпа моя?

— Да, господине… — едва промълви младата работничка и наведе засрамена глава. — Но къде видяхте сестра ми и кой ви каза, че е в трудно положение?

Родин се усмихна покровителствено:

— Много време ще е необходимо, за да ви разкажа всичко, скъпа. По-добре ще направите, ако отидете колкото е възможно по-скоро на улица „Клюви“, в къщата на търговката. Съобщете, че идвате от мое име и ще научите за сестра си всичко, от което се интересувате. След като ви срещнат с нея, посъветвайте я да бъде търпелива и постоянна в решението си, което значи, че и занапред ще има кой да се грижи за нея…

Тази новина още повече смути Гърбавото, но точно когато понечи да зададе следващия си въпрос, вратата на стаята се отвори и в рамката й застана господин дьо Жернанд. Лицето на съдебния чиновник бе сериозно и дори опечалено.

Госпожица Кардовил нетърпеливо се обърна към него:

— Къде са дъщерите на маршал Симон?

— За съжаление не можах да ги доведа — отговори съдията.

Дагоберт също припряно запита новодошлия:

— Къде всъщност са те сега? Нали допреди два дни се намираха в манастира?

Използвайки внезапният обрат на разговора Родин незабелязано отстъпи няколко крачки, открехна вътрешната врата и безшумно се измъкна. Никой не обърна внимание на внезапното му изчезване.

Виждайки огромното притеснение, стоварило се върху войника, и излъганите му надежди, Адриана побърза да му помогне и отново се обърна към господин дьо Жернанд:

— Не ни измъчвайте, господине, кажете ни все пак, какво ви каза настоятелката на манастира?

— Госпожице, точно тя отказа да ми даде каквито и да било сведения за тях. Дори ми заяви в лицето: „Вие твърдите, че момичетата, за които говорите, са задържани тук против тяхното желание? Ако законът ви дава право да влизате в тази сграда — търсете…“ Помолих я сама да потвърди, че нищо не знае за доведените насила момичета, на което тя лаконично повтори своето: „Ако е разрешено да търсите — търсете“. Това ме принуди да проверя целия манастир, всяко кътче и стая, но от момичетата не открих никаква следа.

— Сигурно са ги преместили на друго място! — заяви категорично Дагоберт. — Кой знае, в какво състояние са? А може и да ги убият! Точно така, те ще ги убият! — извика той сърцераздирателно.

— Боже мой, какво да правим след този отказ? Какво да предприемем? Ах, за Бога, кажете, господине, нали вие сте нашият съветник, нашето провидение — възкликна Адриана и се обърна към Родин, мислейки, че той е зад нея. — Какво е вашето… — но след като видя, че йезуитът незабелязано се е измъкнал, тя разтревожено се обърна към Гърбавото: — Къде е господин Родин?

— Не зная, госпожице — отвърна момичето и се озърна наоколо. — Няма го тук.

— Странно — недоумяваше Адриана. — Да излезе така ненадейно.

— Като ви казах, че е предател, вие не вярвате… — изкрещя Дагоберт и тропна с крак в яда си. — Всички са се наговорили.

— Не, не — възпротиви се госпожица Кардовил. — Не вярвайте на това. Но много жалко, че господин Родин го няма, защото в това трудно положение, благодарение на службата си при абат д’Егрини, щеше да ни даде много ценни съвети.

— Честно казано, госпожице, и аз разчитах на него — каза дьо Жернанд. — Дойдох тук за да ви кажа, че не съм намерил момичетата и да поискам от този смел и справедлив човек, който мъжествено разкри отвратителните машинации, да ни подскаже със съветите си какво да правим.

Най-странното беше това, че от известно време Дагоберт стоеше дълбоко замислен и изобщо не обръщаше внимание на думите на чиновника, които бяха много важни за него. Той дори не забеляза, кога излезе господин дьо Жернанд, който си тръгна след като се закле на Адриана, че ще направи всичко възможно да научи истината за изчезването на сирачетата.

Разтревожена от мълчанието му и желаеща час по-скоро да напусне лечебницата заедно с Дагоберт, Адриана размени един поглед с Гърбавото и се приближи към войника. Но в същия момент навън се чуха бързи крачки и мъжки глас, който нетърпеливо викаше:

— Къде е той? Къде е?

Щом чу гласа, Дагоберт сякаш се стресна от дълбок сън, подскочи като попарен, изкрещя и се втурна към вратата.

Тя се отвори… На прага застана маршал Симон.