Йожен Сю
Скитникът евреин (83)

II глава
Убежището

Когато Родин влезе при баба Арсен, лицето му излъчваше добродушие и сговорчивост. Той подпря ръце на дръжката на чадъра си и й рече:

— Много съжалявам, скъпа госпожо, че ви събудих толкова рано тази сутрин…

— Но вие идвате толкова рядко, уважаеми господине, че не ми омръзвате.

— Какво да се прави! Живея извън града и едва смогвам от време на време да идвам тук, за да свърша разни дребни неща.

— Добре, че ме подсетихте, господине. Писмото, което очаквахте вчера, пристигна тази сутрин. Дебело е и иде отдалеч — каза търговката и извади писмото от пазвата си. — Не се наложи да плащам.

— Благодаря, скъпа госпожо — каза Родин с привидно равнодушие и го сложи в джоба на редингота си.

— Ще отидете ли в стаята си, господине?

— Да.

— Тогава ще ви приготвя яденето — каза баба Арсен. — Както винаги, нали, скъпи господине?

— Както винаги.

— Ей сега ще стане.

Търговката взе една кошница, сложи вътре малко тор, наръч дърва, няколко въглена и покри всичко с един зелев лист. После влезе в дюкяна, извади голям кръгъл хляб, отряза един резен и избра с набитото си око една хубава черна ряпа. Разряза я на две, издълба дупка в едната й половина, напълни я с едра сол, събра двете половини и внимателно ги сложи до хляба върху зелевия лист. После взе от камината малко жарава, изсипа я заедно с пепелта в един железен съд и го намести в кошницата. След това се изкачи горе и каза на Родин:

— Ето ви кошницата, господине.

— Много благодаря, скъпа госпожо — отвърна Родин, пъхна ръка в джоба на панталона си, извади осем су, отброи ги едно по едно на търговката и рече: — Като си тръгвам, ще ви върна кошницата, както винаги.

— Добре, господине, добре — отговори баба Арсен.

Родин сложи чадъра под лявата си мишница, взе с дясната си ръка кошницата, влезе в мрачния тунел, премина през малкото дворче и бързо се изкачи на втория етаж на порутената къща. Там отвори с ключ едната врата и внимателно я затвори след себе си.

В първата от взетите под наем стаи нямаше никакви мебели. А втората беше най-тъжното и най-грозно жилище на света. Стените й бяха облепени с толкова овехтяла, покъсана и избеляла хартия, че изобщо не можеше да се разпознае първоначалния й цвят. Цялото обзавеждане на тази съборетина се състоеше от едно разкривено походно легло с дрипав сламеник и проядена от молци ленена завивка, от един стол, от малка надупчена от дървоядите маса. Имаше и печка от пепеляв фаянс, напукана като японски порцелан и една стара ракла с катинар под леглото. Тесен прозорец с мръсни стъкла едва осветяваше стаята, в която не влизаше нито въздух, нито слънце. Две стари носни кърпи, нанизани една до друга с карфици на връв, опъната пред прозореца, служеха за завеси. Дъските по пода бяха разковани и от цепнатините им се виждаше плочата под тях. С една дума, всичко говореше за немарливостта на наемателя на това жилище.

След като затвори вратата, Родин хвърли шапката и чадъра си на леглото, остави кошницата на пода, извади от нея ряпата и хляба и ги сложи на масата. После клекна пред печката, напълни я с дърва и въглища, задуха силно жаравата и огънят пламна. Когато печката забоботи, Родин отиде до прозореца и оправи носните кърпи, които го закриваха. Щом се убеди, че отникъде не го наблюдават, той извади писмото от джоба си, разни други книжа и всевъзможни неща. Един от свитъците, който беше много смачкан и омазнен, падна на масата и се разтвори. В него имаше потъмнял от времето сребърен кръст на Почетния легион, чиято червена лента бе изгубила първоначалния си цвят.

Родин го прибра отново в джоба си при медальона, който Фарингея бе откраднал от Джалма, повдигна рамене и се усмихна презрително. После извади големия си сребърен часовник и го сложи на масата до писмото от Рим. Гледаше плика със смесени чувства: ту с недоверие, ту с надежда, ту със страх, ту с тревожно любопитство. След като поразмисли малко, реши да го отвори, но веднага го захвърли на масата, сякаш по някакъв необясним каприз искаше да удължи мъчението на дразнещата неизвестност, както постъпват картоиграчите. Родин погледна часовника и реши, че ще го отвори, когато стрелката застане точно на девет и половина. Оставаха му седем минути. Под влияние на суеверието, което не подминава и най-великите умове, Родин си повтаряше:

— Горя от нетърпение да отворя писмото. Но ако го разпечатам точно в девет и половина, новините ще бъдат добри.

За да убие времето, той закрачи из стаята и спря пред две стари, пожълтели и овехтели от времето картини, закачени с два ръждиви пирона, и се загледа съсредоточено в тях. Те представляваха единствената украса на стаите.

Първата от тях беше един от онези грубо нарисувани с червено, жълто, зелено и синьо портрети, които се продаваха по панаирите. От надписа се виждаше, че картината е правена в Рим. На нея беше изобразена дрипава жена с дисаги в ръка и малко дете на коленете. До нея гнусна гледачка държеше ръчичката на пеленачето и гадаеше бъдещето му. От устата й излизаха, изписани с едри сини букви думите: Sara papa (Ще стане баща).

Втората картина, пред която стоеше дълбоко замисленият Родин, беше наистина превъзходна. Бе издълбана върху медна плоча, а фината й изработка и майсторският рисунък ярко контрастираха с другата картина. Рядката, великолепна ценност, за която Родин бе платил шест наполеона (изумителна щедрост) представляваше малко момче, облечено в дрипи. Грозните му черти се компенсираха от умно изражение на подробно нарисуваното лице. Момчето седеше върху камък, а край него пасеше разпръснато стадо. Беше анфас с подпрени на коляно лакти и облегната в шепа глава. Замислената, вглъбена поза на зле облеченото момче, набиващото се на очи широко чело, острият и проницателен поглед и твърдостта на лукавата му уста сякаш разкриваха неукротима решителност, остър ум и огромна чувствителност. Под картината бе окачен медальон, обкръжен с папски знаци. В средата му имаше портрет на възрастен човек, чиито ясно изписан лик, въпреки старостта напомняше чертите на младия пастир. Тази картина носеше името „Младините на Сикст V“, а другата — „Предсказанието“^[1].

Родин все повече и повече се приближаваше към картините и ги гледаше все по-жадно и изпитателно, сякаш търсеше вдъхновение и надежда в тези образи. Стоеше изправен, с лява ръка на тила и дясна — пъхната в джоба на черния панталон, така че единият пеш на стария му омазнен редингот беше запретнат. Известно време той размишлява.

* * *

Родин рядко идваше в тази къща. Според правилата на Обществото, до този момент винаги бе живял с отец д’Егрини, защото той трябваше да наблюдава всяко негово действие. Никой от Обществото, особено ако имаше по-ниско положение, както Родин дотогава, не биваше да се затваря в стаята си насаме или пък да има места и предмети, които се заключват. По този начин всичко спомагаше за взаимното и постоянно шпиониране — едно от най-силните средства на властта, прилагана от Исусовото общество. Тъй като на Родин се правеха известни отстъпки, той бе наел тези две стаи на улица „Клови“, без някой да знае. В това неизвестно никому убежище секретарят кореспондираше с най-високопоставените и най-влиятелните личности от свещения кардиналски съвет.

Може би читателят си спомня, че в началото на тази история, когато Родин пишеше до Рим, отец д’Егрини получи заповед да напусне Франция, но той се поколеба, защото пропускаше възможността да види умиращата си майка. Тогава Родин добави към писмото до генерала на Обществото няколко реда за двоумението на д’Егрини: „Кажете на княз-кардинала, че може да разчита на мен, но че и той от своя страна трябва енергично да ми помага.“

Този фамилиарен начин на кореспондиране с главния сановник на Обществото и почти покровителственият тон на препоръката, която секретарят отправяше на един княз-кардинал беше красноречиво доказателство, че въпреки привидната незначителност, Родин беше на почит. По това време много църковни князе и други сановници го считаха за изключително важна личност и му пращаха писма в Париж с фалшиви имена, условни знаци и всички необходими трикове на предпазливостта и бдителността.

След няколко минути, прекарани в дълбок размисъл пред образа на Сикст V, Родин бавно се върна до масата, където беше писмото. Въпреки изгарящото нетърпение, суеверието го накара да отложи отварянето му. И тъй като оставаха още няколко минути до девет и половина, за да не губи време напразно, той се зае с приготвянето на скромната си закуска. На масата, до една мастилница, отрупана с пера, сложи хляба и черната ряпа. После седна на стола до самата печка, извади от джоба си един нож с костена дръжка, чието острие наполовина беше изхабено, отряза парченце хляб и малко ряпа и започна да дъвче с голямо удоволствие и с впит в стрелката на часовника поглед… Когато съдбовната минута настъпи, Родин разпечата плика с треперящи ръце.

В него имаше две писма.

В началото първото като че ли го задоволи, но само донякъде. След малко той сви рамене, удари ядосано по масата с дръжката на ножа и захвърли презрително листа. Веднага се зае с второто писмо, като същевременно в едната ръка държеше хляба, а с другата топеше резен от ряпата в солта, изсипана накрая на масата.

Изведнъж ръката му сякаш се вдърви. И колкото по-нататък четеше, толкова по-любопитен, изненадан и удивен ставаше. След миг скочи от стола и се втурна към прозореца, където разгледа още веднъж условните знаци на писмото, за да се убеди, че не се лъже. Онова, което му съобщаваха, беше изумително. Но Родин не бе се измамил. Той отпусна ръце не от отчаяние, а от почуда. Прочетеното му достави изключително удоволствие. Постоя с наведена глава и впит в нозете си поглед, а единствения признак на радостта му се изразяваше в учестеното дишане.

Смелите в амбициите си хора, които с търпение и упорство кроят тайните си ходове, винаги се изненадват от сполуката си, когато тя значително надминава техните предвиждания и очаквания. Родин бе изпаднал в такова положение. Благодарение на чудеса от хитрост, лукавство и двуличие, благодарение на обещаните огромни подкупи и благодарение на изумлението, ужаса и доверието, които вдъхваше острият му ум на много влиятелни хора, Родин научаваше от папското правителство, че при първа възможност в удобен момент може да разчита на нова длъжност. Тя често е събуждала страх, омраза и завист у много господари и е била заемана понякога от велики и благородни мъже, понякога от отвратителни злодеи или пък от хора, произлезли от най-низшите слоеве на обществото. Но за да постигне със сигурност целта си, Родин трябваше да успее в начинанието си, като бе поел задължението да го изпълни без насилие, а само чрез умело провокиране и ръководене на страстите. Т.е., да предаде на Исусовото общество богатството на фамилията Ренепон. Присвояването на това богатство имаше множество последствия. А според личните цели на Родин, той трябваше да използува Обществото, чиито управляващ държеше в ръцете си, за стълба и средство за собственото си облагодетелствуване.

Първата му радост, резултат от честолюбива скромност и недоверие в собствените сили, характерни за по-умните хора като него, премина. След това Родин започна да си представя по-хладнокръвно и по-разумно нещата и почти се разкая за първоначалната си реакция. Но сетне, обладан от нов пристъп на смешно суеверие, което човек никога не прикрива, ако е сигурен, че е сам, Родин стана и поднесе писмото пред очите на портрета изобразяващ малкото пастирче, станало папа. Той сложи кльощавия си пръст върху папските знаци и процеди през зъби:

— Какво ще кажеш, братко? Може би и аз като теб…

След глупавия си въпрос Родин се върна до масата, сложи писмото пред себе си, за да го прочете втори път, втренчи очи в него и сякаш изгладнял от радостната новина, задъвка с още по-голям апетит сухия хляб и ряпата и си затананика някаква мелодия със старческия си глас.

* * *

В това ненаситно тщеславие, свряно в мизерното убежище, което събитията почти оправдаваха, имаше нещо причудливо, велико и най-вече страшно.

Макар отец д’Егрини да не беше особено извисен човек, той притежаваше важни качества. Беше с благородническа кръв, много горд и от по-отбрано общество, но никога дори не дръзна да помисли за мястото, на което Родин възнамеряваше да се възкачи ненадейно. Негов единствен стремеж, въпреки че също го смяташе за прекалено смел, беше някой ден да бъде избран за генерал на Обществото, обхващащо целия свят. Лесно можеше да се схване разликата в честолюбивите стремежи на тези две лица. Когато един мъж има превъзходен ум, здрава и жизнена натура, съсредоточава всичките си душевни и физически сили върху една цел, която преследва с упорито постоянство, както Родин, той е целомъдрен и въздържан и доброволно се отказва от всички удоволствия на сърцето и чувствата. Такъв човек почти никога не въстава срещу свещените заповеди на Създателя. Но когато работи в полза на някаква чудовищна и хищна страст, на някакво пъклено божество, той отправя светотатствена молба и иска в замяна на страшната сила унищожаването на всички благородни стремежи, на всички неоценими нравствени преимущества, на всички нежни чувства, с които Бог в своята безкрайна мъдрост и неизчерпателна щедрост бащински е надарил създанието.

* * *

По време на описаната няма сцена Родин не бе забелязал, че пердетата на един от прозорците на третия етаж на срещуположната сграда бяха леко дръпнати. Там можеха да се видят хитрото лице на Роз-Помпон и силеновия лик на Нини-Мулен. А това означаваше, че въпреки провесените носни кърпи, Родин не можа да се скрие от любопитните очи на двамата предводители на шеметния бал.