Йожен Сю
Скитникът евреин (81)

XI глава
Размяна на местата

Докато пътуваха, Родин мълчеше и внимателно наблюдаваше отец д’Егрини, който изливаше болката и яростта си в монолог, прекъсван от възклицания срещу немилостните удари на съдбата, които за миг съсипаха надеждите му. Когато каретата влезе в двора и спря пред вратата на двореца, зад прозорците можеше да се забележи лицето на княгинята, скрита зад завесите. Тя надничаше тревожно. След това тя се втурна по стълбите, за да посрещне отец д’Егрини, който се качваше обезсилен. Щом зърна пребледнялото му смутено лице, тя се спря и разбра, че всичко е изгубено. Погледът, който размени с някогашния си любовник, й подсказа, че няма никакво съмнение в несполуката, от която се страхуваше.

Родин крачеше смутено след преподобния отец. След това и тримата влязоха в стаята й. Когато вратата се затвори, княгинята се обърна към отец д’Егрини със свито сърце:

— Какво стана?

Вместо да отговори, преподобният отец със смръщено лице каза на княгинята:

— Знаете ли на колко възлиза това наследство, което смятахме, че е четиридесет милиона?

— Разбирам! — извика княгинята. — Измамиха ни. Наследството е много по-малко. Напразно се мъчихме толкова!

— Да, напразно… — отговори преподобният отец и изскърца със зъби. — Напразно… Не са четиридесет милиона, а двеста и дванадесет.

— Двеста и дванадесет милиона! — повтори княгинята изумена и се дръпна назад. — Не може да бъде!

— Казвам ви! С очите си видях чековете, заключени в едно ковчеже.

— Двеста и дванадесет милиона… — повтори княгинята отчаяна. — Това е баснословно, царско богатство… И вие се отказахте от него? И не се борихте с всички възможни средства до последния момент?

— Госпожо, направих всичко възможно, въпреки предателството на Гавриил, който тази сутрин обяви, че се отказва от Обществото.

— Неблагодарник! — каза княгинята.

— Актът за дарение, който имах благоразумието да узакони чрез нотариуса, беше толкова непоклатим, че въпреки заявленията и яростта на войника и на сина му, нотариусът ми предаде наследството.

— Двеста и дванадесет милиона… — каза пак княгинята. — Това прилича на сън.

— Да… — отвърна натъжено отец д’Егрини. — За нас това богатство беше сън, защото се откри едно допълнение, което отложи всички разпоредби на завещанието с три месеца и половина. Наследниците вече знаят колко е наследството и ще се пазят. Така че всичко наистина е загубено!

— И кое проклето същество извади на бял свят това допълнение?

— Една жена.

— Коя жена?

— Някаква неизвестна скитница, която Гавриил казваше, че срещнал в Америка и тя му спасила живота.

— Как е попаднала там? Откъде знае за допълнението?

— Струва ми се, че всичко стана по споразумение с онзи окаян евреин, пазачът на къщата, чийто род пази наследството от три поколения насам. Сигурно е получил някакви тайни наставления в случай, че се попречи на наследниците да се явят. Защото Марий Ренепон е предвидил в завещанието си, че Обществото ще следи потомството му.

— Не може ли да се подаде жалба срещу това допълнение?

— Да подадем жалба? В такова време? Да се изложим на упреци, без да сме сигурни, че ще успеем? И без това е неприятно, че всичко ще се разчуе. Ужасно! И то тъкмо когато щяхме да постигнем целта си след толкова мъки, се провали работата, която толкова грижливо и търпеливо подготвяме от сто и петдесет години.

— Двеста и дванадесет милиона — каза отново княгинята. — С такива средства нямаше да се налага Обществото да търси убежище в чужди земи, а можеше да се установи във Франция, в самото й сърце.

— Настина — отвърна отец д’Егрини. — И чрез възпитанието, което даваме, щяхме да привлечем цялата младеж. В политическо отношение това щеше да има огромно значение. — После тропна с крак и добави. — Идва ми да полудея от яд. Толкова се измъчихме!

— Никаква надежда ли няма?

— Единствената надежда е Гавриил да не унищожи дарението на своята част. И тя е малка — възлиза на тридесет милиона.

— Огромна сума! Тя почти се равнява на онова, на което разчитахме — възкликна княгинята. — Тогава защо се отчайвате?

— Защото Гавриил сигурно ще подаде жалба срещу дарението. Колкото и да е законно, той ще намери начин да го унищожи сега, когато е свободен и когато ни познава, защото е заобиколен от близките си. Казвам ви, всичко е изгубено, няма никаква надежда. Дори мисля, че ще е по-добре да пиша до Рим и да поискам разрешение да напусна Париж за известно време. Намразих този град.

— Разбирам, че няма никаква надежда, щом вие, скъпи приятелю, сте решили да бягате.

Съвсем отчаян, отец д’Егрини се отпусна върху едно кресло. По време на този разговор Родин стоеше скромно до вратата и държеше парцаливата си шапка в ръка. На два-три пъти външно спокойното му лице се зачерви и прозрачните му клепачи станаха алени, сякаш водеше някаква вътрешна борба, но след това намръщеното му лице започна да възвръща нормалния си вид.

— Трябва веднага да съобщя в Рим за тази несполука. Събитието е важно, защото разбива големи надежди — каза отец д’Егрини отпаднало, сетне сопнато се обърна към Родин. — Пишете!

Секретарят постави шапката си на пода, поклони се и с наведена глава, пристъпвайки ситно, се отправи към едно кресло до масата. Взе лист и перо и мълчаливо зачака да му диктуват.

— Разрешавате ли, княгиньо, — попита отец д’Егрини. Тя му кимна с глава, а той започна да диктува: — „Всички наши надежди, които смятахме, че са напълно подсигурени, внезапно се осуетиха. Въпреки грижите ни и цялото умение, което използувахме досега, делото на Ренепон напълно и възвратно пропадна. Нещата стигнаха до там, че неуспехът е нещо повече от неуспех. Той е една от най-големите несполуки за нашето Общество. Съвестта ми е чиста, тъй като до последния миг правих всичко възможно да защитя и запазя правата ни. Но, повтарям, че трябва да го смятаме за напълно и завинаги изгубено и да не мислим повече за него“.

Отец д’Егрини продиктува тези редове гърбом към Родин, но тъй като секретарят, вместо да пише стана и захвърли перото, преподобният отец го изгледа изненадан и попита:

— Какво правите?

— Трябва да се сложи край на всичко това! Нещастник такъв! — каза Родин на себе си и се запъти към камината.

— Защо ставате? Защо не пишете? — каза преподобният отец, после се обърна към княгинята, която гледаше също с изненада Родин и прибави: — Вижте го, побъркал се е.

— Простете му — отвърна госпожа Сен-Дизие — Сигурно е от мъка.

— Благодарете на госпожа княгинята. — Върнете се на мястото си и продължете да пишете — каза отец д’Егрини на Родин и заповеднически му посочи писалището.

Родин се направи, че не чува и тази заповед. Той приближи до камината, обърна се, изправи изгърбеното си тяло, стъпи здраво на краката си, скръсти ръце върху омазнения си редингот, извърна глава и се втренчи в отец д’Егрини. Секретарят не каза нищо, но по зачервеното му лице, се виждаше, че съзнава надмощието си над д’Егрини и изпитва такова презрение към него и толкова самоуверена смелост, че преподобният отец и княгинята се засрамиха. Те сякаш чувствуваха, че това старо, грозно и гнусно човече, ги владее.

Отец д’Егрини познаваше добре обичаите на Обществото и не вярваше, че смиреният му секретар е способен така внезапно, без причини и без право, да покаже презрението и надмощието си. Много късно, твърде късно преподобният отец разбра, че този подчинен нему човек, според законите на Обществото е имал властта в някои важни моменти да свали или замести неспособния си началник, при когото предварително е настанен като шпионин. Преподобният отец не се лъжеше: от генерала до областните настоятели и дори до управителите на училищата, всички високостоящи членове на Обществото, често без да подозират, имаха край себе си, на незначителни наглед длъжности много способни хора, които бяха в непрекъсната и непосредствена кореспонденция с Рим.

Щом Родин зае тази поза, гордостта на отец д’Егрини изчезна. Въпреки че му беше много мъчно, той каза смирено:

— Вие, разбира се, имате властта да ми заповядвате… На мен, човекът, който ви е заповядвал досега.

Без да отговори, Родин извади от мазния си дрипав портфейл едно писмо, подпечатано от двете страни, в което бяха написани няколко реда на латински.

След като го прочете, отец д’Егрини го доближи до устните си с уважение и страхопочитание, после се поклони ниско пред Родин и му върна писмото. Когато изправи глава, отецът беше почервенял от обида и срам. Макар да не бе свикнал на сляпо послушание и неизменно уважение към волята на Обществото, той усещаше горчилка и гняв за това, че ненадейно му бяха отнели властта. Но това не бе всичко. Макар че отдавна бе прекъснал всякаква интимна връзка с госпожа Сен-Дизие за него тя беше жена, но да изпита такова унижение пред една жена му се струваше още по-мъчително, тъй като въпреки че бе влязъл в Обществото, не се бе отказал напълно от светския си начин на живот. Освен всичко друго, вместо да изрази съжаление или да възнегодува за понижението му, княгинята поглеждаше Родин с любопитство и съпричастие. Като жена, която бе крайно честолюбива и винаги гледаше да има връзки с хора с високо положение, княгинята обичаше такива обрати и съвсем справедливо гледаше с нескрито любопитство и интерес този почти дрипав, мършав и до безобразие грозен човек, който доскоро бе по-нисък от тревата и по-тих от водата, а сега властвуваше над отец д’Егрини — благородник с изтънчени обноски, който допреди миг имаше влияние в Обществото. С тази постъпка Родин окончателно заличи отец д’Егрини в съзнанието на княгинята.

След като се отърси от първоначалното си смущение, макар че честолюбието му беше жестоко наранено, д’Егрини като човек от доброто общество, удвои учтивостта си към Родин, който внезапно бе станал негов началник. Но бившият секретар, неспособен да оцени деликатността му, се възгордя просташки с новото си положение не от желание да си върне за обидената гордост, а от осъзнаване на собствената си цена. Защото дългият му опит му бе показал колко по-ниско от него стои отец д’Егрини.

— Вие захвърлихте перото — каза отец д’Егрини на Родин с дълбоко уважение, — докато диктувах писмото до Рим. Ще имате ли добрината да ми кажете какво лошо видяхте в това?

— Веднага, — каза Родин с пискливия си гласец. — Отдавна виждам, че тази работа не е по силите ви, но се сдържах. Ала след всички грешки, не мога повече. Каква несъобразителност! Каква неспособност да избирате средствата, за да изведете нещата до добър край!

— Не разбирам обвиненията ви — отвърна тихо отец д’Егрини. — Ако не беше онова допълнение, щяхме да успеем. Нали и вие съдействувахте за мерките, които сега осъждате.

— Тогава вие заповядвахте, а аз изпълнявах. Малко остана да успеете, но заради средствата, които използувахте, и дори въпреки тях, след като бяха глупави и просташки…

— Много строго съдите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.

— Справедлив съм. Много ли ум се иска, за да затворите някого в една стая и да я заключите? Е, и какво още направихте? Разбира се, нищо! Какво стана с дъщерите на маршал Симон? В Лайпциг ги арестуваха, в Париж ги скриха в манастир. А с Адриана Кардовил? И нея затвориха. А с Голчо? И той е в затвора. А Джалма? Той пък е приспан от сънотворни билки. Само едно умно и много по-сигурно средство, защото въздействуваше нравствено, а не материално, беше използвано за отдалечаването на господин Харди. Колкото до останалите ви постъпки, какво може да каже човек! Всички са зле обмислени, несигурни и опасни. Защо? Защото бяха насилствени и защото на насилието се отговаря с насилие. Тогава тази борба престава да бъде борба между умни, способни и упорити хора, а се превръща в уличен побой. Как трябва да постъпваме? Въпреки че работим непрестанно, преди всичко трябва да показваме, че не съществуваме. А вие сметнахте за най-разумно да привлечете върху нас вниманието на всички, разгласявайки за нашето съществуване. И за още по-голяма дискретност, взехте, че привлякохте за съучастници стражарите, полицейските пристави и тъмничарите. Но това е истинско падение, господине! Всичко би могло да ви се прости единствено след бляскав успех, но успех няма!

— Господине, — каза много обидено отец д’Егрини, защото госпожа Сен-Дизие повече не можеше да крие изненадата си от оскърбителните думи на Родин и гледаше някогашния си любовник така, сякаш искаше да му каже: „Прав е“. — Много строго съдите. И въпреки уважението, което ви дължа, ще ви кажа, че не съм научен…

— Бога ми, има много неща, на които не сте научен! — прекъсна го рязко Родин. — Но ще се научите. Досега зле сте си представяли възможностите си. Но във вас живее един заядлив светски човек, който винаги е готов да избухне и да отнеме хладнокръвието, бистротата и проницателността на ума ви. Вие сте бил красив, жизнен и харесван офицер. Ходил сте по балове, по празненства, по веселби, по жени. Тези неща са ви изхабили наполовина. Отсега нататък винаги ще бъдете подчинен. Това сте вие! Никога няма да имате онова мъжество и присъствие на духа, което владее хората и събитията. Аз имам тези качества. И знаете ли защо? Защото изцяло съм отдаден на нашето Общество. Защото винаги съм бил грозен, мръсен и девствен. Да, девствен. В това се състои цялото ви мъжество.

Докато изговаряше тези думи, Родин внушаваше само страх и респект. Княгиня Сен-Дизие реши, че е почти прекрасен в своята смелост и категоричност.

Отец д’Егрини реши, че е попаднал под непреодолимата и неумолима власт на това дяволско създание, опита се да окаже съпротива с последни сили и извика:

— Е, господине, това самохвалство не е доказателство за способностите и силата ви. Ще видим тази работа.

— Ще я видите — отвърна студено Родин. — И знаете ли коя работа ще видите? (Родин много обичаше риторичните въпроси). Онази, която вие толкова малодушно изоставихте.

— Какво говорите! — извика княгиня Сен-Дизие, защото отец д’Егрини, изумен от смелостта на Родин не намираше сили да отговори. — Казвам, — повтори той бавно — че се наемам да изведа до успешен край делото ви за наследството на Родин, което сега смятаме за изгубено.

— Вие! — извика отец д’Егрини. — Вие ли?

— Аз!

— Но нали машинациите ни бяха разкрити.

— Още по-добре. Ще бъдем принудени да открием още по-хитри начини.

— Но сега всеки ще се пази от нас.

— Толкова по-добре, защото по-трудният успех винаги е по-сигурен.

— Как, нима се надявате, че ще принудите Гавриил да не се отказва от дарението? Което може би е и незаконно?

— Ще вкарам в касата на Обществото двеста и дванадесет милиона, които искат да ни отнемат. Разбра ли?

— Разбрах, но това е невъзможно.

— Аз пък ви казвам, че е възможно и трябва да бъде възможно, чухте ли! Нима късият ви ум не разбира? — извика Родин толкова разпалено, че мъртвешки бледото му лице почервеня. — Разбирате ли, че сега няма място за двоумение. Тези двеста и дванадесет милиона ще бъдат наши и тогава навярно във Франция ще се възстанови върховното ни влияние, защото с такива суми, в това продажно време, може да се подкупи и правителството, ако то поиска. Или е в тежко състояние. Подпалваме междуособица, сваляме това правителство и възстановяваме законното, което е от истинската наша среда и понеже дължи всичко на нас, то ще остави ние да се разпореждаме.

— Точно така — възкликна княгинята.

— И напротив — продължи Родин — ако тези двеста и дванадесет милиона останат у Ренепон, тогава ние ще бъдем съсипани и ще загинем. Тогава си спечелваме цяла фамилия върли и неумолими врагове. Не чухте ли колко осъдителни са исканията на Марий Ренепон, когато препоръчва създаването на дружество от неговия прокълнат род. Помислете каква огромна сила ще се събере тогава около тези милиони! Маршал Симон ще работи в името на дъщерите си, ще работи един любимец на народа, станал дук, без да се е възгордял от това, с което си осигурява влиянието върху простолюдието, защото военният дух и жизнеспособният бонапартизъм в очите на народа до ден-днешен олицетворяват народната чест и слава. След него идва Франсоа Харди — свободен, независим и просветен гражданин, образец на могъщ фабрикант, влюбен в прогреса и благосъстоянието на занаятчиите. Следва Гавриил, този добър според тях свещеник, апостол на първобитното Евангелие, представител на демократите на църквата срещу аристократите на църквата, на бедния селски свещеник срещу богатия владика. Казано на техния език — работникът на своето лозе, срещу мързеливия собственик. Роденият разпространител на всички идеи за братство, равенство и прогрес, пак както те се изразяват, и всичко това не в името на една размирническа, бунтовна политика, а в името на Христа, в името на една вяра, която е само милост, любов и мир. Това са техни думи. След тях идва Адриана Кардовил. Образец на изящност, изтънченост и красота. Проповедница на всички удоволствия, които тя смята, че усъвършенствува с изтънчеността си. Не говоря за нейния дух, за смелостта й — вие я познавате много добре. И никой не е по-опасен от нея, защото тя е благородничка по кръв, добросърдечна и с голямо въображение. И накрая идва принц Джалма — благороден, смел, готов на всичко, защото не знае нищо от цивилизования живот, несломим в омразата и в любовта, страшно оръжие в ръцете на онзи, който знае как да си послужи с него. И накрая Голчо. Макар и нищожна издънка на този прокълнат род, макар и без всякакво значение, ако се пречисти, облагороди и възроди чрез сближаването си с тези великодушни и благородни същества може да придобие огромно влияние като представител на занаятчиите. Сега вярвате ли, че всички тези лица, настроени срещу нас, защото сме искали да ги ограбим, ако последват, а аз съм уверен, че ще последват съветите на Ренепон, ако се обединят като работна сила, какво огромно състояние ще натрупат. И с каква огромна сила ще се сдобият. Не мислите ли, че ако ни обявят война, на нас и на идеите ни, ще бъдат най-яростните неприятели, които сме имали досега. Казвам ви, че никога Обществото не е било заплашвано толкова сериозно. Сега въпросът е на живот и смърт. Сега ние няма да се защитаваме, а ще нападаме, ако искаме да смажем този проклет род Ренепон и да присвоим милионите.

Княгинята и отец д’Егрини се спогледаха смаяно при тази картина, нарисувана от трескавото въодушевление на Родин.

— Признавам — каза преподобният отец на Родин, — че изобщо не съм предполагал за тези опасни последствия от сдружаването на богатството, което Марий Ренепон им препоръчва. Сигурен съм, че наследниците наистина ще осъществят това, познавайки техния характер. Опасността е голяма и застрашителна, но какво можем да направим, за да я избегнем.

— Как, господине! Може да се въздействува върху невежите, смели и възторжени същества като Джалма, върху чувствителните и ексцентрични натури като Адриана Кардовил, върху добродушните и наивни дъщери на маршал Симон, върху справедливите и искрени чувства на Франсоа Харди, върху смирението и целомъдрието на Гавриил, върху подивелия и затъпял Голчо. И вие питате какво да сторим?

— Честно казано, не ви разбирам — отвърна отец д’Егрини.

— Вярвам ви. Досегашното ви поведение ме убеди в това — каза презрително Родин. — Вие използувате дебелашки, насилствени средства, вместо да въздействувате върху толкова благородните, великодушни, възвишени страсти, които един ден, ако се обединят, могат да образуват страшен съюз. Но които, ако веднъж се разединят, ще отстъпят пред всички непредвидени ситуации, примамки, влияния и атаки. Разбрахте ли най-после или още не разбирате? — И Родин повдигна рамене. — Кажете ми, нима човек не умира от отчаяние?

— Да.

— Признателността от искрена любов не стига ли понякога до крайните граници на неразумното великодушие?

— Да.

— Нима не съществуват толкова страшни разочарования, в които самоубийството е единственото спасение от ужасната действителност?

— Да.

— Нима прекалената чувствителност не може да ни вкара в гроба след бавна и мъчителна агония?

— Може.

— Нима в живота не съществуват толкова ужасни обстоятелства, че и най-светските, най-упоритите и най-безбожните хора да стигнат смазани и съсипани до вярата и слепешката да се хвърлят в обятията й, да изоставят най-големите богатства на този свят и да облекат расото, да грабнат молитвеника и да се отдадат на аскетичен живот?

— Съществуват.

— И накрая, нима няма много случаи, в които трагичното себеотрицание надхвърля всички страсти?

— Разбира се, че има.

— Тогава, защо ме питате какво трябва да направим? И какво ще кажете, ако например най-опасните членове на семейство Ренепон пристигнат и още преди да са изтекли трите месеца започнат на колене да ни молят да влязат в Обществото, от което сега се отвращават и от което днес Гавриил се отрече?

— Сега тази промяна е невъзможна — каза д’Егрини.

— Така ли? А какъв бяхте вие, господине, преди петнадесет години? Не бяхте ли един разпуснат светски човек, но дойдохте при нас и вашето богатство стана наше. И защо не? Укротявали сме князе, царе и папи. Светли умове, които извън нас са светели с изумителен блясък, са били привличани и поглъщани от нашето Общество. Владели сме почти два свята. Въпреки всички гонения и преследвания сме се опазили до днес живи, богати и страшни. А сега да не надделеем над един род, който така заплашва сигурността ни и чието богатство е толкова необходимо на Обществото. Нима мислите, че сме толкова неспособни да постигнем целта си, без да използуваме непохватни насилия и опасни престъпления. Не познавате ли вечните средства за взаимно или за самоунищожение, което може да се постигне чрез борба на човешките страсти, които се заплитат, противопоставях, намразват и възбуждат умело. А особено когато тези страсти, благодарение на един всесилен съюзник — добави Ренепон със страшна усмивка — могат да подсилят огъня и кипежа.

— А кой е този съюзник? — попита отец д’Егрини, притихнал от изненада.

— Да — продължи Родин, подминавайки въпроса. — Защото ако този опасен съюзник ни дойде на помощ, могат да се извършат изумителни промени и най-дивите да станат най-питомни, най-безверните, най-верни, най-кротките — най-кръвожадни.

— Но кой може да бъде този сирен, страшен и опасен съюзник! — извика княгинята, подтиквана от необясним страх.

— И ако дойде — продължи Родин все така равнодушно — тогава и най-младите, и най-силните по всяко време на деня ще се намират в онази опасност, която усеща умиращият.

— Но кой е този съюзник? — попита отново отец д’Егрини и се изплаши още повече, защото колкото по-мрачни ставаха краските на ужасната картина, рисувана от Родин, толкова лицето му побледняваше.

— Този съюзник може десетократно да намали населението и да покрие с погребалния покров, който носи, един цял такъв род. Но той ще бъде принуден да запази живота на това многобройно и безсмъртно Общество, което никога не отслабва от смъртта на своите членове, защото неговият дух, духът на Исусовото общество никога не умира.

— Но кажете най-сетне, кой е този съюзник?

— Добре — каза Родин. — Този съюзник, който върви и върви с бавни крачки, този съюзник, чието пристигане се предшествува от мрачни предчувствия, ширнали се навред…

— Кой е той?

— Холерата.

Отец д’Егрини и княгинята настръхнаха и пребледняха при тази дума. Погледът на Родин бе зъл и леден като на призрак. За няколко минути в салона се възцари гробно мълчание, което пръв наруши Родин. Безразличен както винаги, той посочи властно на отец д’Егрини масата, където преди малко скромно се бе настанил.

— Пишете!

Отначало преподобният отец се сепна учуден, после си спомни незавидната промяна на положението си, стана, заобиколи Родин, поклони му се, седна зад масата, взе перото и рече:

— Готов съм…

Родин започна да диктува и той написа:

„Поради неумението и неспособността на отец д’Егрини днес делото, свързано с наследството на Ренепонови беше крайно ощетено. Богатството възлиза на двеста и дванадесет милиона. Въпреки несполуката, вярвам, че мога формално да се задължа да попреча на Ренепонови да навредят на Обществото и да му върна двеста и дванадесетте милиона, които по право и закон са негови, но искам да ми се даде безусловна и напълно неограничена власт.“

След четвърт час Родин напусна двореца на Сен-Дизие, бършейки с лакът вехтата си, омазнена шапка, която бе свалил, за да отговори с нисък поклон на кимването на портиера.