Йожен Сю
Скитникът евреин (78)

VIII глава
Минути преди дванадесет

След като Гавриил извика, нотариусът, както казахме, спря четенето, а отец д’Егрини се доближи до младия свещеник.

Прав и развълнуван, Гавриил с растящо недоумение гледаше портрета на жената. След това каза на себе си „Възможно ли е, Господи! Такава прилика… Тези горди и тъжни очи са нейните… Това чело, тази бледност… Да, това са нейните черти!“

— Какво ви стана, скъпи синко? — попита отец д’Егрини, учуден не по-малко от нотариуса и от Самуил.

— Преди осем месеца — започна мисионерът, без да сваля поглед от портрета — попаднах в ръцете на индианците сред скалистите планини. Бяха ме разпънали и започнаха… Щях да умра, но Божието провидение ми изпрати неочаквана помощ. Тази жена ме спаси…

— Тази жена! — извикаха в един глас Самуил, отец д’Егрини и нотариусът.

Само Родин изглеждаше хладнокръвен, макар върху лицето му да личеше нетърпение. Той нетърпеливо гледаше стрелките на часовника и гризеше ноктите си.

— Тази жена ли ви спаси живота? — повтори отец д’Егрини.

— Да, тя, — отговори Гавриил — или една жена, която прилича на нея. Ако тази картина не стоеше тук от век и половина, щях да кажа, че тя е нарисувана на нея, защото не мога да си обясня подобна случайност и такава очевидна прилика… Необясними са тайните на природата и Божията воля… — довърши той.

Изнемощял, Гавриил се отпусна в креслото сред дълбокото мълчание, което наруши отец д’Егрини.

— Това е голяма прилика и нищо повече, синко. Признателността, която изпитвате към вашата спасителка, предизвиква тази игра на природата.

— Струва ми се, господине — обърна се Родин, изгарящ от нетърпение, към нотариуса, — че тази история няма нищо общо със завещанието.

— Така е, господине — отвърна нотариусът, — но случката е толкова необикновена и романтична, че не може да не се сподели учудването на господина… — И той посочи Гавриил, който се бе подпрял на облегалката на креслото и замислено подпираше челото си с ръка. След това продължи да чете завещанието.

„На такива преследвания е бил подложен родът ми от Исусовото общество. То взе всички мои, присвоени от правителството имоти. Аз ще умра… Дано неговата омраза угасне със смъртта ми и да пощади потомството ми. Потомството, чиято участ е единствената ми мисъл и грижа в този важен и тържествен час.

Сутринта повиках при мен един човек, чиято честност е известна. Нарича се Исак Самуил. Аз му спасих живота и всеки ден съм се радвал, че съм имал възможността да запазя такова честно и превъзходно същество. Преди да ми вземат имотите, той ги управляваше умно и честно. Поверих му сто и петдесетте хиляди франка, които ми върна един приятел. Исак Самуил и наследниците му, който ще поемат неговата длъжност, в знак на благодарност се задължават да дават тези пари с лихва цели сто и петдесет години, считано от днес. Тези пари, дадени на заем със сложна лихва, могат да станат много, колкото царско богатство, ако не попречат неблагоприятни случайности.

Дано наследниците ми послушат моите желания за подялбата и употребата на тази огромна сума.

За нещастие, за век и половина се случват толкова промени в собствеността на поколенията от един род, че по всяка вероятност след сто и петдесет години моите наследници ще бъдат от различните слоеве на обществото и ще представят различни обществени среди. Сред тях може би ще има мъже, надарени с голям ум, смелост и добродетели. Може да има учени и прославени имена във военното изкуство или занаятите. Може да има и неизвестни занаятчии, скромни граждани. За съжаление, може да има и големи престъпници…

Каквото и да се случи, моето най-горещо желание е наследниците ми да се сближат, да възстановят рода, използувайки божествените думи на спасителя «Обичайте се помежду си». Тяхното съгласие ще послужи за пример, защото ми се струва, че от съгласието, от сдружаването между хората, ще дойде бъдещото щастие на човечеството.

Обществото, което толкова дълго преследва рода ми, е блестящ пример за всесилността на сдружаването, дори и когато то се използува за лоши неща. В това има нещо толкова благотворно и божествено, че понякога води към добро дори покварените общества. По този начин мисиите хвърлиха ясна светлина върху мрачното Исусово общество, което е основано с омразна и безбожна цел и с убийственото си възпитание да унищожи всяка воля, всякаква мисъл и свобода, всякакво остроумие на народите, за да ги предаде разтреперани, суеверни, оглупели и обезоръжени на самовластието на царете, които това Общество владее чрез своите изповедалници…

Когато такова Общество, което всява у хората страх, заради което е проклинато от народа, съществува от векове и често е владяло света с хитрост и ужас, тогава какво ще стане с обществото, което проповядва братство и любов, което има за цел да освободи мъжа и жената от всякакво унизително робство? То има за цел да направи щастливи онези, които са изпитвали досега само скръб и нещастия; да просвети невежите; да помогне за свободното развитие на всички чувства, които Бог е дал на хората; да освети всичко, което идва от Бога — любовта, майчинството, силата, остроумието, красотата, духовитостта и най-накрая, да направи хората истински набожни и признателни към Създателя, като им помогне да разберат величието на природата и заслужената им част от богатствата, с които той ни обсипва.

Ако Бог пожелае моите потомци след век и половина да се сближат в едно свято общество; ако пожелае сред тях да има милостиви към страдащите; възвишени и свободолюбиви, с горещи сърца и решителни характери; красиви и добри жени… Колко могъщо ще бъде хармоничното съгласие на всички тези идеи и сили, събрани около това царско богатство, което събрано на едно място, със сдружаване и мъдро управляване, ще направи постижими и най-далечните мечти.

Какво чудесно огнище на плодовити и благородни мисли! Какви спасителни и животворни лъчи ще струят от това средище на любов, свобода и милосърдие! Какви великолепни примери могат да се дадат на хората! Какъв подтик може да даде на цялото човечество едно тъй сдружено и с толкова средства семейство! Тогава това дружество за добро ще има силата да пребори Обществото, на което сме жертва, и което за век и половина нищо няма да изгуби от страшната си сила. Тогава на делото на мрака, натиска, насилието и самовластието, които тегнат върху християнския свят, моите потомци ще могат да противопоставят делото на светлината, на развитието и на свободата. Гениите на доброто и злото ще се изправят един срещу друг. Битката ще започне и Бог ще закриля праведните…

А за да не се свършат с течение на годините парите, наследниците ми трябва да изпълнят волята ми и да заделят, по същите условия на сложната лихва, двойно по-голяма сума от тази, която съм им оставил аз. Тогава, век и половина по-късно, техните потомци ще имат нов извор на сила за вечното упражнение в добро…

За начина на това сдружаване в голямата абаносова ракла в траурния салон има няколко практически съвета.

Такива се последните ми желания и надежди. Потомците ми трябва да се явят лично на улица «Свети Франц», в деня на отваряне на завещанието. Трябва да се съберат в този тържествен час, да се видят и опознаят. Може би тогава моите думи ще им направят впечатление и вместо да живеят отделно, ще се съберат. От това интересите им ще спечелят и волята ми ще бъде изпълнена.

 

 

Преди няколко дни изпратих на всички от рода ми, които заточението е разпръснало из цяла Европа, по един медальон. На него е гравирана датата на свикването на моите наследници след век и половина. Бях принуден да пазя в тайна истинската причина и само казах, че потомството ми има голям интерес да се събере този ден.

Направих така, защото познавам хитростта и упоритостта на Обществото, чиято жертва съм. Ако то научи, че тогава наследниците ми ще си поделят голямо богатство, интриги и опасности ще заплашват рода ми, защото членовете на Исусовото общество щяха да си предават през годините онова, което знаят. Дано не излезе напразно това предупреждение! Дано от поколение на поколение точно се предава волята ми, изразена върху медальоните.

Определям 13 февруари 1832 година за деня и съдбовния час, в който богатството ми да бъде предадено на моите наследници, които се явят на улица «Свети Франц», защото всеки срок има край, а и защото те ще знаят много години предварително за това събиране.

След прочитане на завещанието, лицето, което пази сумата, ще съобщи стойността и количеството й, за да може при последния удар на дванадесет часа тези пари да се разпределят измежду появилите се наследници. Тогава ще се отворят стаите на къщата и те ще видят неща, достойни за тяхното любопитство, съжаление и уважение. Особено в траурния салон…

Искам къщата да не се продава, да остане подредена, както е сега, за да се събират наследниците ми в нея, ако послушат, както се надявам, последната ми молба.

Ако стане обратното и вместо да се обединят и с общи усилия да се заемат с едно от най-благородните начинания, които са прославяли някой век, ако се отдадат на себелюбиви страсти, ако виждат в богатството възможност за разсипничество и гнусно лихварство… Нека бъдат прокълнати от всички, които са могли да обичат, да подпомогнат и да освободят… Нека тогава тази къща бъде разрушена и изчезне, заедно с документите, от които Исак Самуил ще е оставил списък, заедно и с двата портрета в червения салон… Нека бъдат хвърлени в огъня от пазача на къщата ми.

Казах.

Изпълних дълга си. Направих така по съветите на човека, когото обожавам и обичам като истински Божи образ на земята.

Само приятелят, който ми върна сто и петдесетте хиляди франка, които останаха от богатството ми, знае за какво искам да ги употребя. Дължах това внимание, заради приятелството му, но и на него не съобщих името на Исак Самуил, защото щях да изложа и него, и неговите наследници на голяма опасност. Този приятел, който не знае, че ще изпълня решението си да умра, ще дойде тук след малко с нотариуса. След обикновените формалности, ще предам в техните ръце това запечатано завещание.

Такива са последните ми заръки.

Слагам изпълнението им под покровителството на Провидението. Навярно Бог ще закриля тези поръки, пълни с любов, мир, съгласие и свобода.

Това мистично завещание съм направил доброволно и съм го написал собственоръчно. Затова се надявам и изисквам да бъде изпълнено добросъвестно, според духа и буквата му.

Докато слушаше завещанието, впечатленията на Гавриил се увеличаваха. Най-напред му се стори странно, че богатството на една жертва на Исусовото общество ще попадне в ръцете на самото Общество чрез дарението, което бе направил. След това душата му разбра значението от сдружаването на този род, което горещо препоръчваше Марий Ренепон и тъжно си мислеше, че поради неговото отказване и поради неявяването на друг наследник, това не можеше да се изпълни и огромното богатство ще попадне в ръцете на едно Общество, което щеше да го употреби не по предназначение. Трябва да кажем, че душата му бе тъй чиста, че не изпита съжаление за стореното, дори когато научи, че богатството може би е неизчислимо. Мисълта му в този момент се пренесе в малката свещеническа къщичка, в която се надяваше скоро да отиде да живее и да изпълнява най-светите евангелски добродетели.

Образът на жената, ужасните открития в завещанието, величието на идеите, изказани в последните препоръки на господин Ренепон, все още владееха мислите му, когато Самуил подаде на нотариуса ключа от дневника и каза:

— В този дневник, господине, ще намерите днешното състояние на сумите, които са при мен и които са резултат от сложните лихви на сто и петдесетте хиляди франка, които господин Марий Ренепон е поверил на дядо ми.

— На дядо ви? — възкликна отец д’Егрини. — Искате да кажете, че тези пари постоянно са били в ръцете на вашия род?

— Да, господине. И след малко ще донеса тук ковчежето, в което се намират сметките.

— И на колко възлизат те? — равнодушно попита Родин.

— Както може да се увери господин нотариусът — отговори Самуил естествено, сякаш ставаше дума само за първоначалните сто и петдесет хиляди — в касата се намират в текущи сметки двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет…

— Какво говорите, господине! — прекъсна го отец д’Егрини.

— Да? Такова количество… — прибави Родин, който може би за пръв път в живота си загуби хладнокръвие. — Такова…

— Казах, господине — повтори старецът, — че в касата се намират сметки за двеста милиона и сто и седемдесет хиляди франка, както ще се уверите веднага, господин нотариус, защото жена ми вече ги носи.

И наистина в това време Бетсабеа влезе вътре и донесе чимширеното ковчеже, което постави на масата, размени поглед със Самуил и излезе.

Когато Самуил обяви сумата, настъпи мълчание. Освен пазача, останалите участници смятаха, че сънуват. Отец д’Егрини и Родин се надяваха на четиридесет милиона, а богатството излезе пет пъти по-голямо. Гавриил, който не знаеше силата на сложната лихва, изкарваше богатството около три или четири милиона франка, затова остана изумен, когато научи истинското количество на богатството. При цялата му безкористност, той се чувствуваше замаян от мисълта, че това богатство може да бъде негово. Нотариусът, който преглеждаше сметките на Самуил, също не вярваше на очите си. А умълчаният евреин тъгуваше, че не се яви друг наследник.

Сред дълбокото мълчание, часовникът, закачен на стената на съседната стая, започна да отмерва дванадесет часа.

Самуил настръхна, после въздъхна, тъй като след няколко секунди изтичаше съдбоносният срок.

Родин, отец д’Егрини, Гавриил и нотариусът бяха толкова объркани, че никой от тях не забеляза колко бе странно да слушат ударите на часовника.

— Обед! — извика Родин и неволно постави ръце върху ковчежето, като че искаше да го вземе.

— Свърши се най-накрая! — извика и отец д’Егрини с радостно изражение. После се хвърли в обятията на Гавриил, прегърна го и прибави: — Ах, скъпи синко, колко бедняци ще ви благославят! Вие сте втори свети Викентий де Пауло. Сигурен съм, че ще ви провъзгласят за светец…

— Нека благодарим най-напред на Провидението — каза Родин и коленичи — задето позволи такова богатство да се употреби за Божията воля.

Ударът дванадесет и всички станаха.

Тогава нотариусът каза тържествено:

— Понеже до обед не се яви друг наследник на Марий Ренепон, изпълнявам волята на завещателя и провъзгласявам в името на правото и закона, господин Франсоа Мари-Гавриил дьо Ренепон, който се яви тук, за единствен наследник и стопанин на движимите и недвижими имоти и всякакъв вид запаси, останали в наследство от завещанието. Господин Гавриил Ренепон, свещеник, доброволно дари тези имоти, с утвърден от нотариуса акт, на господин Фредерик-Емануил дьо Бордевил, маркиз д’Егрини, свещеник, който по силата на този акт, прие тези имоти и сега е законен стопанин, на мястото на Гавриил Ренепон по силата на това дарение приживе, направено от мен тази сутрин и подписано от Гавриил Ренепон и Фредерик д’Егрини, свещеници.

В това време в градината се чу глъчка. Бетсабеа влезе запъхтяна и каза на мъжа си:

— Самуиле, един войник иска…

Бетсабеа не можа да добави нищо повече.

На вратата на червения салон се показа Дагоберт. Войникът беше бледен. Той беше изнемощял, облягаше се върху Агрикол, лявата му ръка бе превързана.

С появата на Дагоберт очите на Родин се зачервиха, като че цялата му кръв се качи в главата. Той се спусна към ковчежето така, сякаш бе решен да го покрие с тялото си и да го защитава дори с цената на живота си.