Йожен Сю
Скитникът евреин (77)

VII глава
Завещанието

Различни чувства бяха обхванали Гавриил, Родин и отец д’Егрини, когато влязоха в салона.

Гавриил бе пребледнял и бързаше да напусне къщата, освободен от едно бреме, след като подписа необходимия документ пред господин Дюмеснил, нотариуса по наследството, и отстъпи всички свои права на отец д’Егрини. До този момент едва ли би хрумнало на някого, че отец д’Егрини е целял с всичките си действия да сполучи в тази мрачна интрига. Гавриил смяташе, че постъпи така не от деликатност. Той бе подарил имота си още преди няколко години и считаше за недостойно да се отрече от думите си. И без друго страдаше, че го заподозряха в малодушие, а за нищо на света не искаше да го обвинят и в сребролюбие. За да се запази, въпреки влиянието на полученото възпитание, означаваше, че мисионерът притежава рядка природа — ледената атмосфера, в която бе преминало детството му, не бе унищожила добрите му качества, които веднага се проявиха, щом доловиха животворния полъх на свободата.

Отец д’Егрини, развълнуван много повече от Гавриил, се мъчеше да обясни притеснението си със скръбта, която му причиняваше отделянето на един син на Исусовото общество.

Родин, спокоен и владеещ се, разгневено наблюдаваше вълнението на отец д’Егрини, което би могло да хвърли сянка на подозрение у човек, по-различен от Гавриил, но въпреки това той бе по-нетърпелив от настоятеля си в очакване на успешния край.

Самуил стоеше неподвижен… Не се появяваше друг наследник освен Гавриил… Старецът съчувствуваше на младежа, но той бе свещеник и с него щеше да приключи името Ренепон и това огромно и с труд събирано богатство нямаше да се използува според волята на завещателя.

Участниците в тази сцена стояха прави около кръглата маса.

Когато нотариусът ги покани да седнат, Самуил посочи бележника с черната подплата и каза:

— Господине, заповядано ми е да поставя тук този дневник. Той е заключен, но ще ви дам ключа, след като прочетете завещанието.

— Да, така пише и в бележката, която придружава завещанието — каза господин Дюмеснил, — когато то е било оставено през 1682 година при господин Тома дьо Семилие, царски съветник, нотариус в Парижкия съд, който по онова време е живял на царския площад на номер 13.

Като каза това, Дюмеснил извади от червена папка от марокен голям пергаментов свитък, пожълтял от годините. Към него с копринен конец бе привързана също пергаментова бележка.

— Господа — каза нотариусът, — бъдете добри и седнете, за да ви прочета тази бележка, която определя реда за отваряне на завещанието.

Нотариусът, Родин, отец д’Егрини и Гавриил се настаниха. Младият свещеник седеше с гръб към камината и не можеше да види двата портрета.

Самуил, въпреки поканата на нотариуса, остана прав зад неговото кресло, когато той започна да чете.

„На 13 февруари 1832 година завещанието ми ще се занесе на улица «Свети Франц» №3.

Точно в десет часа вратата на червения салон, който се намира на долния етаж, ще се отвори за моите наследници, които ще са пристигнали в Париж отдавна, за да чакат този ден, и ще имат необходимото свободно време, за да докажат правата си върху наследството.

Щом се съберат, ще се прочете завещанието ми при последното отмерване на дванадесетия час по обед, наследството ще се узакони и богатството ще се даде на онези, които според моята заповед, предавана на моя род век и половина, считано от днес, ще се явят лично, а не чрез пълномощници, на 13 февруари, преди обед, на улица «Свети Франц».“

Като прочете тези редове с ясен глас, нотариусът поспря, след което продължи пак така тържествено.

„Гавриил Франсоа Мари дьо Ренепон, понеже доказа с удостоверение от нотариуса, че е сродник и потомък на завещателя, и понеже сега е единственият от наследниците, който се е явил тук, отварям завещанието в негово присъствие, както е записано.“

Като изрече и това, нотариусът извади от обвивката завещанието, което преди това бе отворено от председателя на съда, както се изискваше от закона.

Отец д’Егрини се наведе и се облегна на масата и не можа да сдържи въздишката си. Гавриил се приготви да слуша с любопитство. Родин, седнал малко настрани от масата, държеше между коленете старата си шапка, на чието дъно бе сложил часовника си, скрит между гънките на една мръсна памучна кърпа на сини кръстчета. Той бе насочил цялото си внимание към най-лекия шум, който идеше отвън и като гледаше бавното придвижване на стрелките, ядосано чакаше да настъпи обед.

Нотариусът разгърна пергамента и зачете:

Със смъртта ще се освободя от срама на вечните окови, на които ме осъдиха като вероотстъпник неприятелите на рода ми.

Откакто умря синът ми, жертва на тайнствено престъпление, животът ми е горчив. Клетият Хенрих умря на деветнадесет години. Убийците му са неизвестни… Не, знаят се, ако вярвам на предчувствията си…

За да запазя имотите си за него, престорих се, че се отказвам от протестантството. Докато бе живо детето ми, бях съвестен католик. Лицемерието ме дразнеше, но го търпях, заради сина си. Когато го убиха, вече не можех да се преструвам. Следиха ме, обвиниха ме и ме осъдиха като вероотстъпник. Правителството присвои имуществото ми, осъдиха ме на вечни окови.

Това време беше ужасно…

Бедност и робство. Кървав деспотизъм и религиозна нетърпимост. Ах, приятно е да се умре… Колко хубаво е човек да не гледа толкова лоши и грозни неща, толкова болни… След няколко часа ще се отдам на тази почивка… Аз ще умра, но нека помислим за онези от моите, които живеят, или по-добре, които ще живеят, може би в по-добри времена…

От цялото богатство ми остават само сто и петдесет хиляди франка, които съм поверил на един приятел. Нямам дете, но имам много роднини на заточение в Европа.

Ако се разделят тези сто и петдесет хиляди франка между всички, ще им се падне по малко… Затова се разпоредих да се постъпи по друг начин. И то по мъдрите съвети на един човек, когото боготворя, защото умът, мъдростта и добротата му са почти божествени. Два пъти съм го виждал в живота си и то в много тежки случаи… Два пъти ме е спасявал… Веднъж душата ми, втори път тялото ми.

Жалко! Може би щеше да спаси и детето ми, но пристигна много късно…

Опита се да ме откаже от смъртта, защото всичко знаеше, но гласът му остана безсилен. Усетих тогава голяма скръб, тъга и отчаяние. И странно, когато се убеди в решението ми насила да прекъсна живота си, той произнесе една обидна дума, което ме убеди, че завижда на съдбата ми… Да не е осъден да не умира!

Да, без съмнение, той е осъден да живее, за да бъде полезен и да помага на хората. Но животът му тежи, защото един ден чух уморено да произнася думите, които никога няма да забравя: «Ах, живот, живот… Кой ще ме спаси от него?…»

Това показва, че животът много му тежи. Той си отиде. Последните му думи ме карат да гледам на смъртта спокойно.

Благодарение на него, смъртта ми ще има резултат… Пак благодарение на него, подобни редове, които пише човек, който след няколко часа ще престане да живее, могат да родят много неща за век и половина… Много и благородни… Но само ако наследниците ми послушат и изпълнят последната ми воля. Най-много моля онези, които сега са… нищо, в което и аз ще се превърна след малко. Те трябва да знаят кой преследва нашия род, за да могат да отмъстят благородно, заради прадядо си.

Дядо ми също е бил католик. Въвлякла го не толкова религиозност, колкото това направили съветници. Той, макар и светски човек, се записал в едно Общество, чиято сила винаги е била страшна и тайнствена…, в Исусовото общество…“

След като чуха тези думи от завещанието, отец д’Егрини, Родин и Гавриил, се спогледаха. Нотариусът не забеляза:

„След доста години, през които вярвал в Обществото, и след като неочаквано разбрал за тайната цел, която то преследва и средствата, с които постига целта си…

Това се случило през 1610 година, месец преди смъртта на Хенрих IV.

Дядо ми, ужасен от тайната, която случайно започнал да охранява и чието значение се увеличавало, покрай убийството на най-добрия цар, не само че напуснал Обществото, но католичеството започнало да му се струва солидарно за престъпленията на това Общество. Той изоставил вярата, с която живеел дотогава, и станал протестант.

Неопровержими доказателства за участието на двама членове на Обществото в съзаклятие с Раваяк, нещо което се доказало и по време на престъплението на цареубиеца Жан-Шател, се намирали в ръцете на дядо ми. Това е първата причина за омразата на Обществото срещу моя род. Благодарение на Бога тези документи се запазиха на сигурно място. Баща ми ги предаде на мен и ако се изпълни последната ми воля, документите ще бъдат открити по знаците A.M.C.D.G. в абаносовото ковчеже в траурния салон на улица «Свети Франц». Баща ми също страдаше от преследвания, които може би щяха да го довършат и да умре, ако не беше помощта на една небесна жена, която той почиташе с почти религиозно благоговение.

Образът на тази жена, която видях повторно преди няколко години, както и образът на мъжа, когото дълбоко уважавам, са изрисувани от мен за спомен и са поставени в червения салон на улица «Свети Франц». Надявам се, че наследниците на моя род ще отдадат нужната признателност на мъжа и на жената.“

От известно време Гавриил слушаше завещанието с по-голямо внимание. Той мислеше за странното съвпадение, как преди двеста години един от прадедите му се беше отделил от Исусовото общество, както бе направил и той преди един час. И че станалото преди двеста години показваше омразата, с която Обществото винаги е преследвало рода му. Младият свещеник намираше за странно и това, че наследството, което му се полагаше след сто и петдесет години от неговия роднина, жертва на Исусовото общество, пак се връща на същото Общество с доброволното дарение, което бе направил Гавриил.

Когато нотариусът прочете пасажа за двата портрета, Гавриил, който подобно на отец д’Егрини седеше гърбом към тях, се обърна и ги видя.

Едва хвърлил бегъл поглед върху образа на жената, мисионерът извика от учудване и уплаха.

Нотариусът веднага прекъсна четенето на завещанието и неспокойно изгледа младия свещеник.