Йожен Сю
Скитникът евреин (72)

II глава
Сметките

Известно време Самуил и Бетсабеа гледаха неподвижно и с втренчени погледи, с неспокойни от ужас лица, седемте светли точки, които блещукаха измежду последните звезди, на върха на чардака, докато на небосклона, зад къщата, бледоалена светлина показваше, че се зазорява. Самуил прекъсна мълчанието.

— Мъката по сина ни попречи да си припомним, че не трябва да се учудваме от това, което се случва. Нали и баща ми, а и дядо ми са казвали, че от време на време са виждали такава светлина.

— Добре, но те, както и ние, не са могли да си обяснят…

— Както те, така и ние трябва да вярваме, че както тогава, така и сега, през таен вход в къщата влизат хора, които имат да вършат важна работа. Повтарям ти: баща ми каза да не се боя от такива странни явления, които се появяват за втори път за тридесет години…

— Може и така да е, но това те докарва до ужас, като някаква свръхестествена случка…

— Времето на чудесата е отминало — поклати тъжно глава евреинът. — Много от старите къщи в този квартал имат подземна връзка, някои казват, че стигат до Сена и до подземните коридори. Сигурно и тази къща е такава, а хората, които идват, влизат по този начин.

— Но осветения, светещия чардак?

— Според плана на сградата чардакът е част от покрива, откъдето също се осветява така нареченият голям салон, който се намира на последния етаж. А понеже там е тъмно, защото са затворени всички прозорци, по необходимост си служат със светлина, за да се качат в салона, в който, както казват, имало много странни и много тъжни неща — добави евреинът.

Бетсабеа гледаше внимателно като мъжа си към седемте светли точки, които избеляваха с настъпването на утрото.

— Тайната може да бъде обяснена. При това днес е толкова важен ден за всички Ренепон, че подобно явление в тези обстоятелства не трябва да ни учудва.

— А и помисли си, че за век и половина светлината се е появявала само няколко пъти. Между другото, има още един род, който се е посветил като нашия, от поколение на поколение да изпълнява едно благочестиво задължение…

— Какво е то? Днес може би всичко ще се изясни…

— Ето, че се съмна — каза Самуил, като че се събуди, — а преди осем часа трябва да се препише равносметката на касата и всичко да се сложи в ред. — Той посочи сандъчето. — Трябва да се предадат на онези, които имат права над тях.

— Прав си, Самуил. Този ден не е наш…, той е тържествен и ще бъде щастлив. О, ако можеше сега да има щастливи дни и за нас — изрече жално Бетсабеа, като си спомни за сина си.

— Бетсабеа — Самуил хвана ръката й, — поне ще изпитаме удоволствие от изпълнения дълг. Не се ли показа Бог милостив към нас, макар да ни подложи на изпитание със смъртта на сина ни? Не е ли милост, че три поколения от моя род успяха да започнат, да продължат и да довършат това велико дело?

— Да, Самуил — каза мило еврейката, — ще бъдеш спокоен, защото когато удари дванадесетият час, ще се освободиш от огромна отговорност. — И тя посочи ковчежето.

— Вярно е, — каза старецът — предпочитам това богатство да е в ръцете на стопаните, отколкото в моите. Затова за последен път ще прегледам сметките, ще ги сравня с моя дневник и с документите, които са в ръцете ти.

Бетсабеа поклати глава утвърдително. Самуил взе перото и започна внимателно да изчислява, а жена му се отдаде отново на тъжните спомени, които възбуди в нея датата, свързана със смъртта на сина й.

А сега нека изложим накратко обикновената, но и тъй романтична, чудесна история на тези сто и петдесет хиляди франка, които благодарение на умното и точно управление, се бяха умножили за век и половина и бяха достигнали огромната сума от четиридесет милиона, назована от отец д’Егрини, който поради непълните сведения и предвид на други обстоятелства и случайности, които сполетяваха с годините пазачите на тези запаси, го намираше за много голямо.

Тъй като историята на това богатство неизбежно е свързана с историята на Самуиловия род, който го управляваше от три поколения, ще споменем няколко думи и за него. Някъде към 1670 г. Марий Ренепон, дълго преди смъртта си, по време на едно пътуване в Португалия, благодарение на влиятелни посредници, успя да спаси живота на един евреин, когото инквизицията бе осъдила на изгаряне на клада по религиозни причини. Този евреин се казваше Исак Самуил и беше дядо на пазача на къщата на улица „Свети Франц“.

Великодушните хора често обичат своите облагодетелствувани поне толкова, колкото те обичат своите благодетели. Ренепон най-напред се убеди, че Исак, който в Лисабон бе незначителен банкер, е честен, работлив и трудолюбив, разумен, а след това, понеже имаше големи имоти във Франция, му предложи да ги управлява. Клеветите и недоверието, които винаги са преследвали евреите, по това време бяха много силни. Затова Исак се оказа двойно по-признателен за доверието на господин Ренепон. Той се съгласи и от този ден посвети целия си живот на онзи, който му спаси живота, повярва в честността му, макар да беше евреин, от народност, която изобщо и винаги подозират, презират и мразят. Господин Ренепон, много добър, умен и остроумен мъж, не се излъга в избора си. Преди да му отнемат богатствата, работите му се развиваха много добре, оставени в ръцете на Исак Самуил, който бе надарен с прекрасната способност за работа и той я използуваше изключително в полза на благодетеля си.

Започнаха преследванията срещу Ренепон, на когото правителството присвои имотите и богатството и ги предаде на преподобните отци от Исусовото общество — неговите предатели, направили това няколко дни преди смъртта му. Той се скри на едно място, което си бе избрал, за да се самоубие, повика Исак Самуил и му предаде сто и петдесет хиляди златни франка, последното от някогашното му богатство и задължи слугата си да увеличава тази сума с голяма лихва, със сложна лихва. Ако има син, на него да предаде задълженията, а ако няма, да намери някой честен роднина, за което ще получи прилично възнаграждение. Условието бе предаването на задълженията да продължи, докато измине век и половина. Освен това господин Ренепон помоли Исак, докато е жив да се грижи за къщата му на улица „Свети Франц“, в която може да живее безплатно и ако е възможно, да предаде това задължение и на потомството си.

Дори Исак Самуил да нямаше деца, духът на солидарност, който много пъти обединява еврейските родове помежду им, последната воля на господин Ренепон бе лесно изпълнима. Роднините на Исак щяха да се сдружат за благодарност към благодетеля му, и те, както и потомствата им, великодушно щяха да изпълняват наложеното на един от тях задължение. Няколко години след смъртта на Ренепон, на Исак се роди син. Този син, Ливи Самуил, се роди през 1689, но той нямаше потомство от първата си жена, затова се ожени повторно на шестдесет години и през 1750 най-накрая му се роди син — Давид Самуил, пазачът на къщата на улица „Свети Франц“, който през 1832, по време на този разказ, бе на осемдесет и две години и казваше, че ще живее дълго като баща си, който почина на деветдесет и три. Нека добавим, че синът му, за когото тъй много страдаше Бетсабеа, се роди през 1790 и почина от бой на двадесет и пет години.

След разказа за този род става ясно, че дългият живот на тричленното Самуилово семейство, които последователно ставаха пазачи на зазиданата къща и по този начин свързваха седемнадесетия век с деветнадесетия, улесниха много изпълнението на последната воля на господин Ренепон, който ясно бе казал на дядото Самуил, че сумата, която оставя, може да се увеличава само с пет процента, тъй че потомците да получават това богатство, без да се свързва то със спекулации.

Едноверците на Самуил, първите изобретатели на полицата, които им послужиха в средните векове да пренасят тайно огромни количества от единия до другия край на света, да крият своето богатство и да го пазят от неприятелите; евреите, които почти сами търгуваха с полици дори до края на осемнадесети век, помогнаха много на тайните финансови операции на Самуиловци, които до към 1820 година станаха притежатели в най-богатите еврейски банки. Така днешният пазач на къщата на улица „Свети Франц“, без никой да разбере, от простата лихва и от полицата, успя да направи през времето на своето управление така, че сумата, заедно със сложната лихва, да стане неизчислима… Баща му, да не говорим за дядо му, в сравнение с него въртяха много по-малко пари. Искаше парите постоянно да се наместват, за да не става тъй, че да не носят лихва, но бяха нужни и големи финансови способности, за да се постигне подобен резултат, особено когато ставаше дума за петдесет милиона. Последният Самуил, който се учи от баща си, разви тази способност, както ще се разбере от следващата равносметка.

Няма нищо по-трогателно и благородно, достойно за уважение, от поведението на членовете на това еврейско семейство, които солидарни в задължението, което в знак на благодарност бе поел един от предците им, се посвещават толкова дълги години, безкористно, умно и честно, на увеличаването на едно чуждо богатство, от което не очакват никакъв дял и което трябва да предадат не само непокътнато, но и умножено на потомците на някогашния благодетел. Най-накрая няма по-достойно за уважение от взаимното доверие, когато става дума за един резултат след сто и петдесет години.

 

 

След като внимателно прочете списъка, Самуил каза на жена си:

— Сигурен съм, че не съм сгрешил в събирането. Съгласна ли си да сравним резултата с този, който е в документа. После ще прегледам и останалите документи в ковчежето, защото сутринта трябва да предам всичко на нотариуса, когато отворят завещанието.

— Започвай, аз ще следя — отвърна Бетсабеа.

Самуил зачете, като проверяваше какво е записал и в касата.

След като провери всичко и в ковчежето, каза гордо:

— Всичко е точно. На разположение на наследниците на рода Ренепон остава сумата двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет хиляди франка.

— Не мога да повярвам! — възкликна Бетсабеа. — Знаех, че количеството е голямо, но не вярвах, че оставените преди сто и петдесет години сто и петдесет хиляди франка ще се превърнат в такова неизчислимо богатство!

— А са били само сто и петдесет хиляди… — каза гордо старецът. — Дядо ми, баща ми и аз винаги сме били точни в управлението на тези пари. Постъпвали сме разумно с избора на хора, при които сме оставяли парите по време на бунтове и търговски кризи. Това беше лесно, благодарение на връзките с едноверците ни от всички земи. Никога не сме си позволявали да дадем с лихва, по-висока от законната… Такива бяха заповедите на господин Ренепон, получени от дядо ми. Няма друго богатство с по-чист източник. Ако не бяхме безкористни и ако се възползувахме от някои благоприятни обстоятелства, цифрата двеста и дванадесет милиона можеше да бъде много по-голяма.

— Нима това е възможно?

— Няма нищо по-просто… Всеки знае, че за четиринадесет години един капитал се удвоява със сложна лихва по 5%. Сто и петдесет години са десет пъти по четиринадесет. Така първите сто и петдесет хиляди се удвоиха. През 1682 г. господин Ренепон повери на дядо ми 150 000 фр. Тази сума, дадена с лихвата, която ти казах, след четиринадесет години, през 1696 стана 300 000 фр. През 1710 се удвоиха и станаха 600 000 фр. Когато през 1719 г. почина дядо ми, сумата вече беше близо милион. През 1724 скочи на 1 200 000 фр., а през 1738 на 2 400 000 фр., през 1752 две години след раждането ми, на 4 800 000 фр., през 1766 — 9 600 000 фр., през 1780 на 19 200 000 фр. Дванадесет години след смъртта на баща ми, през 1794 на 38 400 000 фр., през 1808 стана 76 800 000 фр., през 1822 — 153 600 000 фр. и днес, заедно с лихвите за десет години трябваше да е най-малко 225 000 000. Но от загуби, неизплащания и неизбежните разноски, за които имам точна сметка, сумата е спаднала на 212 милиона и 175 000 франка в чекове, които се намират в тази каса.

— Сега разбрах, скъпи — рече Бетсабеа замислено, — но колко силно е недоверието в сложната лихва! А и какви чудесни неща може да направи човек в бъдеще, дори и да няма никакви средства в настоящето.

— Такава е била идеята на господин Ренепон, защото, според думите на баща ми, които той знае от дядо ми, господин Ренепон е бил много умен човек за своето време — отговори Самуил и заключи ковчежето.

— Дай Боже потомците му също да бъдат достойни за това царско богатство и да го използуват благородно! — каза жена му.

Беше станало съвсем светло. Удари седем маса.

— Скоро ще дойдат зидарите — каза Самуил и постави ковчежето в желязната каса. И аз като теб, Бетсабеа, съм любопитен да узная кои са наследниците на господин Ренепон, които ще се появят тук.

На дебелата пътна врата се потропа няколко пъти, на което кучетата, които пазеха къщата, отговориха с лай.

— Това са зидарите, които нотариусът изпраща заедно с един писар. Моля те, Бетсабеа, събери всички ключове, заедно с бележките на тях, ще се върна да ги взема.

Като каза това, Самуил, въпреки старостта, бързо слезе по стълбите, приближи до вратата, отвори внимателно малко прозорче и видя трима души, облечени като зидари и един младеж, облечен в черни дрехи.

— Какво искате, господа? — попита евреинът преди да отвори, за да се увери кои са те.

— Идвам по поръка на господин Дюмеснил, нотариусът — отговори писарят, — за да присъствувам при отварянето на зазиданата врата. Ето писмото от господаря ми за господин Самуил, пазача на къщата.

— Аз съм Самуил, господине — отвърна евреинът. — Бъдете любезен да пуснете писмото в кутията, ще го взема.

Писарят изпълни молбата на Самуил, но сви учудено рамене — стори му се смешно подозрителното желание на стареца.

Пазачът отвори кутията, взе писмото, дръпна се настрани, за да го прочете на светло, сравни внимателно подписа на нотариуса под това писмо с подписа му под едно друго, което извади от джоба на връхната си дреха. След тези предпазни мерки той отиде да върже кучетата и чак тогава се върна да отвори вратата на писаря и на зидарите.

— Странно нещо, добри ми господине — каза писарят на влизане. — Крепост да се отваряше, нямаше да има толкова предпазни мерки.

Евреинът се поклони, без да отговори.

— Глух ли сте, драги мой! — извика писарят до ушите му.

— Не, господине — усмихна се Самуил, после посочи къщата и добави. — Там е зазиданата врата, която трябва да се отвори. Трябва също така да се отковат железните и оловните капаци на втория етаж отдясно.

— Защо да не се отворят всички прозорци — попита писарят.

— Защото такива са заповедите, които съм получил като пазач в тази къща.

— Кой ви ги даде?

— Баща ми…, на когото баща му ги е предал от страна на господаря на къщата… Щом тя премине в ръцете на стопанина си, той може да постъпи, както сметне за добре.

— Щом е така… — каза писарят доста учуден, обърна се към зидарите и им рече: — Сега вие трябва да започнете, юнаци. Срутете вратата и отковете железния капак само на втория прозорец отдясно.

Докато зидарите се готвеха да започнат работа под контрола на нотариусовия писар, една карета спря пред пътната врата и Родин, заедно с Гавриил, влезе в къщата на улица „Свети Франц“.