Йожен Сю
Скитникът евреин (71)

I глава
Къщата на улица „Свети Франц“

На влизане в улица „Сен-Жерве“ през улица „Доре“ в квартала „Маре“ по време на този разказ, човек попада пред една много висока стена, с почернели и оронени от времето камъни. Стената, която върви почти през цялата улица, служи за подпора на едно възвишение, върху което хвърляха сянка вековни дървета, извисяващи се над улицата повече от четиридесет стъпки. През гъстите клони на дърветата се виждаха каменният фронтон, островърхият покрив и големите тухлени комини на старовремска къща, чийто вход се намираше на улица „Свети Франц“ №3, недалеч от ъгъла с улица „Сен-Жерве“.

Нямаше по-тежко нещо от външния вид на къщата. От другата страна имаше висока стена с два-три реда прозорци, приличащи на бойници, и предпазени от здрави решетки. Входната врата, направена от дебели дъбови дъски, покрити с желязо, бе изпъстрена от главичките на множество дебели гвоздеи, чийто първоначален блясък се бе загубил под праха и ръждата, отгоре завършваше с дъгообразен свод, който с дебелите си стени, приличаше на арка. В широкото крило имаше втора малка вратичка, през която влизаше евреинът Самуил, пазачът на това мрачно жилище. Когато човек прекрачи прага, попадаше под свода, който образуваше постройка отгоре. В тази сграда живееше Самуил. Прозорците гледаха към широк вътрешен двор, който бе преграден с решетки, след които започваше градина. В средата й се издигаше двуетажна къща от дялан камък, толкова висока, че за да стигне човек до входната врата, която стоеше зазидана отпреди сто и петдесет години, трябваше да изкачи двадесет стъпала. На мястото на капаците на прозорците бяха сложени широки и дебели плочи от олово, много здраво захванати за камъка. За да не влиза никакъв въздух или светлина и за да не се допусне повреда отвън или отвътре, покривът също бе постлан с оловни плочи. Същото бе направено и с отворите на комините, които преди това бяха запушени и замазани. По същия начин бе запушен и чардакът, като остъклените му стени бяха покрити с някакви плочи, здраво запоени за покрива. По някаква странна прищявка, всяка от четирите оловни плочи, които покриваха лицето на чардака и отговаряха на четирите посоки на света, имаше седем малки кръгли дупчици във вид на кръст, който ясно личеше отвън. Навсякъде другаде оловните плочи бяха съвсем запушени. Благодарение на тези предпазни мерки и на здравото строителство, къщата имаше нужда само от малък външен ремонт. Вътрешността й, където не бе прониквал въздух сто и петдесет години, беше също толкова здрава, колкото, когато зазидаха къщата.

И така, попуканите зидове, счупените и изгнили капаци на прозорците, полусрутеният покрив и растенията, увиващи се около прозорците, може би нямаше да имат толкова тъжен вид, какъвто имаше тази каменна къща, обкована в желязо и олово и запазена като някаква гробница.

Градината беше съвсем изоставена. Лятно време по нея растяха само бурени и храсти. Дърветата, оставени на самотек, се бяха разклонили във всички посоки и преплитаха клони. Няколко саморасли лози в началото се бяха увили около корените на дърветата, но бързо изпълзяха до върховете им. За да стигне човек от оградата до къщата, можеше да мине само по една пътека през тази гора, която бе направил пазачът и старателно я бе постлал с плочи, широки около десет стъпки. Друга една пътечка около оградата бяха направили няколко пиринейски кучета, чиято вярна порода бе опазила къщата сто и петдесет години.

Така изглеждаше къщата, в която трябваше да се съберат наследниците на рода Ренепон.

Нощта, която разделяше 12 февруари от 13, скоро щеше да свърши. След бурята настъпи тишина и дъждът престана. Небето бе ясно и обсипано със звезди. Луната хвърляше тъжна светлина върху това усамотено и безмълвно жилище, чийто праг толкова години не бе прекрачвал човешки крак.

Ясната светлина, която идеше от жилището на пазача, показваше, че евреинът Самуил още не си е легнал. Представете си една доста просторна стая, чиито стени от горе до долу бяха заети от стари орехови шкафове, почернели от времето. Две главни димяха в камината. На плочата отгоре стърчеше стар свещник с тънка свещ и щипки до него, а наблизо лежаха два пистолета и добре наточен ловджийски нож, чиято бронзова украсена дръжка бе направена през седемнадесети век. Тежка карабина бе облегната до една от колоните на камината. Четири стола без облегалки, стара дъбова ракла и маса с изкривени крака — това бе цялата покъщнина в стаята. На шкафовете висяха ключове от всякакъв размер. По формата им се виждаше, че са старовремска направа, на езичетата бяха поставени различни знаци. Вътрешността на старата ракла се премести с помощта на таен механизъм и се показа широка и дълбока желязна каса. През отворената вратичка се виждаше чудесната направа на една от онези флорентински брави от седемнадесети век, която по-добре от всяко съвременно изобретение можеше да противостои на отваряне. Освен това, благодарение на дебелата подплата от амиантова плоча, поставена доста в страни от стените на касата върху златни телове, в случай на пожар тя можеше да опази невредими нещата в нея.

Голяма кутия от чемширено дърво бе извадена от касата и поставена на един стол. В нея имаше много документи, подредени старателно и номерирани.

На светлината от една медена лампа старият пазач Самуил пишеше в малък дневник, а жена му Бетсабеа поглеждаше в една бележка и му диктуваше. Самуил тогава беше осемдесет и две годишен и въпреки възрастта, главата му бе покрита с гъста и щръкнала бяла коса. Той бе нисък, слаб и жилав. Жизнеността на движенията му показваше, че годините не бяха намалили енергията и пъргавостта му, макар че когато излизаше из махалата, нещо, което правеше рядко, той се стараеше да покаже, че се е вдетинил, както се бе изразил Родин пред отец д’Егрини. Една стара кафява домашна дълга риза стигаше до петите на стареца. Лицето му имаше чисти, източни еврейски черти. Цветът на лицето му бе едновременно червеникав и жълтеникав, носът му бе орлов, брадата рядка и къса, изпъкналата му челюст хвърляше сянка върху хлътналите и набръчкани бузи. Върху лицето му бяха изписани разум, хитрост и остроумие. Широкото му и изпъкнало чело показваше откровеността и твърдостта на Самуил. Зад проницателния му и кротък поглед се криеха черни и бляскави като на арабин очи.

Жена му Бетсабеа, петнадесет години по-млада от него, беше висока и цялата облечена в черно. Широка шапка от ленено сукно, която приличаше на почтена забрадка на холандските матрони, покриваше бледото й и строго лице, което някога беше изключително красиво и с библейски черти. Няколкото бръчки на челото, които се появяваха при постоянното свиване на веждите й показваха, че тази жена често е изпитвала тежестта на дълбоката тъга. Дори и сега тя личеше върху лицето на Бетсабеа. Погледът й бе неподвижен, главата й клюмнала над гърдите, в дясната ръка, отпусната на коленете, държеше малък бележник. В другата си ръка стискаше кичур коса с цвета на кехлибарената й огърлица. Кичурът бе в мъничка златна кутийка под стъклено капаче. Виждаше се и парченце плат, сгънато на четири, почти цялото покрито от тъмночервени петна, приличащи на отдавна засъхнала кръв.

След като Самуил записа нещо в дневника си, той го прочете и каза:

— От друга страна, пет хиляди австрийски монети от хиляда фиоринта, с дата 19 октомври 1826. — След това той вдигна очи, обърна се към жена си и попита. — Така ли е, Бетсабеа? Сравни ли с бележника? — Той се изненада, че тя не отговори, погледна я и като я видя натъжена, попита: — Какво ти е, Боже мой, какво ти е?

— 19 октомври… 1826… — отвърна тя бавно с неподвижен поглед, стиснала още по-здраво кичура коса, който носеше на врата си. — Тази дата е зловеща, Самуиле, много зловеща. На този ден получихме последното писмо от… — Бетсабеа въздъхна, не можа да продължи и захлупи лице в шепите си.

— Разбирам… — промълви старецът. — Бащата може да се залиса покрай други тежки грижи, но сърцето на майката е будно.

Той остави перото на масата и подпря чело на дланите си.

Бетсабеа веднага взе думата, като че болезнено се наслаждаваше на жестоките спомени.

— Последният ден, в който синът ни Авел ни писа от Германия и ни каза, че според твоите заповеди е похарчил парите, които му дадохме и че щял да замине за Полша по друга работа.

— А в Полша намери мъченическа смърт — каза Самуил. — Без причина, без доказателства… Несправедливото обвиниха в контрабанда и тамошното правителство, без да разследва случая, го осъди да го бият с камшик…

— Клетият Авел… Беше толкова кротък, а умря от бой, донякъде от срам, донякъде от болка — настръхна Бетсабеа. — Един от нашите братя в Полша с мъка измолил разрешение да го погребе. Той отрязал от хубавата му коса… Този кичур и това парче, напоено с кръвта на детето ни, е всичко, което ни остана от него! — тя разцелува кичурът коса.

— Поне Бог — Самуил избърса сълзите си — ни взе детето, когато задачата, която изпълнява нашият род от сто и петдесет години, е към края си. За какво е той повече на земята, нали изпълнихме дълга си. Няма ли в тази каса царски богатства? Тази къща, зазидана от сто и петдесет години, няма ли да се отвори за потомците на благодетеля на моя дядо?

Като каза това, Самуил обърна тъжно главата си към къщата, която се виждаше от прозореца.

Луната вече се бе скрила. Покривът и комините се чернееха под тъмносиньото звездно небе.

Изведнъж Самуил побледня, изправи се бързо, посочи къщата и с разтреперан глас каза на жена си:

— Бетсабеа, погледни… Виж, пак се появиха седемте светли точки, както преди тридесет години.

И наистина, седем кръгли отвора, които бяха подредени така, че се образуваше кръст и отдавна бяха направени в оловните плочи, които покриваха прозорците на чардака, се превърнаха в седем светли точки, като че ли някой бе влязъл вътре през покрива на зазиданата къща.