Йожен Сю
Скитникът евреин (68)

X глава
Навечерието на големия ден

Близо два часа преди да се случи това в манастира „Света Богородица“, Родин и отец д’Егрини седяха около писалището, където сме ги виждали и друг път, на улица „Milieu des Ursins“. След юлските бунтове, д’Егрини бе сметнал, че е добре, да се пренесе в това жилище, заедно с всичките тайни документи и писма на Обществото си. Това бе разумно, тъй като се страхуваше да не би сегашното правителство да прогони преподобните отци от великолепната сграда, която им бе подарило правителството на възстановената империя.

Страхът бе напразен, защото четем в „Coustitutionnel“ от 1 февруари 1832, преди дванадесет години.

„Когато през 1822 г. господин де Корбиер брутално закри нормално училище, което за няколко години бе създало толкова различни таланти, реши се за обезщетение да се откупи дворецът на пощенската улица и да се подари на обществото на «Светия Дух». Манастирът на мореплаването отпусна необходимата сума за тази цел и дворецът бе предаден на Обществото, което тогава владееше над Франция. Оттогава тази сграда бе станала нещо като гостилница, в която йезуитството събираше и гощаваше многобройните си последователи, които идваха от всички краища на света да търсят насърчение от отец Ронсен. Така стояха и нещата, когато избухнаха юлските бунтове, които, както се говореше, трябваше да прогонят обществото от това място. Никой не вярваше, че ще бъде друго. Наистина, унищожиха документите, но оставиха йезуитите да ползуват сградата и днес, 31 януари 1832 г., хората от Светото Исусово сърце гостуват на държавни разноски, а в същото време нормалното училище няма своя сграда и се намира в едно нечисто място, в един тесен ъгъл до училището на Людовик Велики.“

Ето какво пишеше „Coustitutionnel“ през 1832 по въпроса за сградата на пощенската улица. Ние не знаем какви сделки станаха между преподобните отци и правителството, но в един член от устройството на Исусовото общество, наскоро обнародван в един вестник, четем, че сградата е част от недвижимите имоти на Обществото.

Нека приведем няколко откъса от този член.

„Къщата на пощенската улица, която струва може би 500 000 франка, къщата на ул. «Север», оценена за 150 000 франка, една къща и една църква в Бурж за 100 000 франка, Лиеска Св. Богородица, подарена през 1843 за 60 000 франка, Св. Ашел, подготвително училище за послушници за 400 000 франка, една къща в Нант за 100 000 франка, а също къща в Кимпер за 40 000 франка, в Лавал къща и църква за 150 000 франка, в Рен къща за 20 000 франка, във Ван къща за 40 000 франка, в Мец къща за 40 000 франка, в Страсбург къща за 60 000 франка, в Руан къща за 15 000 франка.“

Както се вижда, всичките имоти струват почти два милиона франка. Важен източник за йезуитите са и средствата, които идват от преподаването. Само училището в Брюжелет им докарва 200 000 франка.

Двете области във Франция (генералът на йезуитите в Рим е разделил Франция на две — на Лионска и на Парижка област) имат в Австрийската банка повече от 200 000 франка приход. Всяка година пропагандата докарва най-малко от 40 до 50 000 франка. Проповедниците изкарват от думите си около 150 000 франка. Не са малко и милостините от благодеяние. Ето как се получава приход от 540 000 франка, към който трябва да се прибавят и приходите от продажбата на съчиненията на Обществото и печалбата от търговията с икони. Всяка от тях струва, заедно с нарисуването и изработването 600 франка, но може да изважда по десет хиляди екземпляра, които струват, с отпечатването и хартията 40 франка за хиляда. Издателят може да плаща и по 250 франка и на всеки хиляда има по 210 франка чиста печалба. Нима това не е добра търговия? Всеки може да си представи колко бързо се разпродава всичко това. Отците сами разнасят и продават тези неща и няма по-ревностни и по-постоянни от тях. Приемат ги навсякъде и те не знаят какво е да им се откаже. Няма съмнение, че издателят е техен човек. Първият, когото избраха, беше приятелят на прокурора N.V.J. Той не беше богат, но те се задължиха да му дадат предварително парите за разноските. Когато видяха, че тази дейност процъфтява, поискаха обратно парите си. Издателят не беше в състояние да им ги върне, те знаеха това, но искаха да го сменят с един богаташ, с когото можеха да се споразумеят да работят при изгодни условия и без никаква милост съсипаха първия си издател, на когото нравствено бяха гарантирали трайно положение.

Родин, облечен винаги в дрипи, винаги мръсен, седеше зад писалището си, верен на своята секретарска длъжност, зад която, както разбрахме, се криеше друга, много по-важна, а именно длъжността socius, която според правилата на Обществото се състои в това, да не се откъсва от настоятеля си, да наблюдава и най-дребните му работи и впечатления и да съобщава за тях в Рим.

Макар и Родин обикновено да бе безстрастен, сега бе неспокоен и замислен. Той отвръщаше кротко на заповедите и въпросите на отец д’Егрини, който бе пристигнал преди малко.

— Случи ли се нещо ново, докато ме нямаше? — попита. — Докладите благоприятни ли са?

— Напълно. Но преди да ги прочета, преподобни отче, трябва да ви кажа, че от два дни тук се намира Морок.

— Морок! — учуди се д’Егрини. — Доколкото си спомням, той има заповед от Фрибург да тръгне на юг, след като напусне Германия и Швейцария. В Ним, в Авиньон, сега можеше да бъде много полезен, защото протестантите се вълнуват и има опасност от реакция против католиците.

— Не знам дали е имал особени причини да промени плановете за пътуването си. Колкото за останалите причини, каза, че щял да даде тук няколко представления.

— Как така!

— Когато минавал през Лион, един управител на театър наел него и зверовете му за театъра в Порт-Сент-Мартен на много висока цена. Сторило му се неблагоразумно да откаже.

— Да, но с разпространението на книжките, с продажбата на броеници и икони, както и с влиянието, което навярно щеше да постигне върху набожното и недотам просветено население на юг и в Бретан, той можеше да донесе по-голяма полза, отколкото ако е в Париж.

— Той се намира долу заедно с един великан, който го придружава винаги. Като някогашен слуга на Ваше Преподобие, Морок се надява да получи честта да ви целуне ръка още тази вечер…

— Не, не… Вие знаете какво трябва да се свърши сега. Заминаха ли на улица „Свети Франц“?

— Да. Старият пазач евреин казал, че нотариусът го е предупредил. Заранта, в шест часа, зидарите ще срутят замазаната стена и за пръв път след сто и петдесет години тази къща ще се отвори.

Отец д’Егрини постоя замислен и каза на Родин:

— В навечерието на такъв важен ден нищо не трябва да се пропуска, всичко трябва да се припомни. Припомнете ми пак бележката на Ренепон, която е запазена от век и половина в документите на Обществото.

Секретарят отвори един шкаф, взе бележката и зачете:

— Днес, 19 февруари 1682 година, преподобният отец Александър Бурдон изпрати тези думи за сведение, като отбеляза отстрани: „Особено важно за в бъдеще“. „От изповедта на един умиращ се научи много голяма тайна. Господин Марий Ренепон, един от най-буйните и опасни водачи на протестантството, един от най-големите неприятели на нашето Общество, би влязъл в лоното на нашата Църква с едничката цел да отърве имотите си от присвояване, заради осъдителното му поведение. Различни хора от Обществото доставиха доказателства, и понеже посвещаването на господин Ренепон не беше искрено, а криеше светотатствена измама, имотите му, понеже вече беше считан за вероотстъпник, бяха присвоени от Негово Величество, нашия император Людовик XIV, а споменатият господин Ренепон, осъден на вечна каторга.“

(Людовик XIV Велики наказваше с вечна каторга онези протестанти, които след посвещението си, направено най-често насила, се връщаха пак в първата си вяра. Протестантите, които въпреки строгостта на законите оставаха във Франция, нямаха право да бъдат погребвани, а бяха хвърляни на животните).

Това се случи и със споменатия господин Ренепон.

След всичко това преминаваме към тайната, която е най-важна за бъдещето и интересите на нашето Общество.

Негово Величество Людовик XIV в своята бащина добрина към Църквата и особено към нашето Общество, ни бе възнаградил за това, че спомогнахме да се разбере, че Ренепон е вероотстъпник и да се ползуваме от конфискацията. Напоследък научихме, че от конфискацията, а следователно от Обществото, са били отнети една къща в Париж на улица „Свети Франц“ №3 и част от сто и петдесетте хиляди златни франка. Къщата била отстъпена на един приятел на Ренепон. Много добър католик и за нещастие не може да се действува срещу него. Тази къща, благодарение на споразумението и според последното желание на Ренепон, е била запечатана и ще се отвори след век и половина.

Колкото до сто и петдесетте хиляди франка, за нещастие те бяха предадени на непознати досега хора с единствената цел след изтичането на този срок да бъдат разпределени между потомците на Ренепон, доколкото ще ги има тогава. Количеството дотогава ще се е увеличило и ще възлиза на четиридесет или на петдесет милиона франка.

По неизвестни причини, но които са записани в завещанието, скрил от роднините си, прогонени от указите против протестантите мястото, където е дал тези пари. Но той е поръчал и на роднините си да предават от поколение на поколение поръчението потомците на рода да се срещнат в Париж след сто и петдесет години на улица „Свети Франц“, на 13 февруари 1832 г. И за да не се забрави тази поръка, той заръчал на един човек, чиято професия е неизвестна, но са налице отличителните му черти, да направи бронзови медальони, върху които е изписано желанието му, и да се раздадат на всеки от семейството. Тази мярка е била толкова необходима, че също по неизвестна причина наследниците са задължени да бъдат на посоченото място в указания ден преди обед лично, а не чрез пълномощници, иначе ще бъдат изключени от делбата.

Непознатият човек, който тръгна да раздава медальоните на членовете от рода Ренепон, е мъж между тридесет — тридесет и пет години, с гордо лице и висок ръст. Веждите му са черни, гъсти, странно сключени и се казва Йосиф. Има съмнения, че той е деен и опасен проповедник на републиканците и протестантите от Седемте съединени държави.

— Може да се направи изводът, че този вероотстъпник е нанесъл загуба, която ние трябва да покрием ако не днес, то в бъдеще. Нашето Общество, за най-голяма слава на Светия Отец, е вечно и благодарение на контактите, които имаме в целия свят, лесно можем да следим потомството на Ренепон, да не го изпускаме от очи, така че когато след сто и петдесет години започне подялбата на това огромно богатство, нашето Общество да може да го завладее с позволени и непозволени средства, дори с измама и насилие. Защото нашето Общество не е задължено да постъпва по друг начин с бъдещите присвоители на богатството, което ни открадна безчестният и светотатствен вероотстъпник… И защото е редно да защитаваме, да запазим и върнем обратно богатството с всички средства, които ни дава Господ. Следователно докато не ни се върне всичко, потомството на Ренепон ще бъде осъдено и преследвано като проклето потомство на този Каин вероотстъпник и ще е правилно Обществото да знае какво става непрекъснато с него. Затова, от днес нататък, е необходимо всяка година да се проверява положението на членовете на този род.

— Следва — Родин прекъсна за миг четенето и се обърна към д’Егрини — изложение на положението, в което се е намирал този род от 1682 година до днес. Няма смисъл да го чета.

— Да — съгласи се д’Егрини и след малко добави тържествено и гордо. — Колко велика е силата на Обществото, която се основава на преданието и на вечността. Благодарение на това изложение, родът е бил следен век и половина по цялото земно кълбо. Най-накрая утре ще си вземем богатството, което за сто и петдесет години се е увеличило. Да, ще успеем, защото ми се струва, че предвидих всички случайности… Безпокои ме само едно и това са сведенията, които не успяхме да получим от пазача на къщата на улица „Свети Франц“. Какво излезе от втория опит?

— Както и преди, старият евреин не каза нищо. И той, и жена му са глупави като деца.

— Като си помисля, — каза д’Егрини — че от век и половина тази къща се охранява и пазенето й се предава от поколение на поколение и те не знаят.

— Както видяхте — отвърна Родин — от бележките по този въпрос, Обществото следи тази работа от 1682 г. То се е опитвало да придобие по-пълни сведения, които отец Бурдон не е успял да даде, но тия евреи-пазачи винаги са мълчали и по това може да се заключи, че не са знаели нищо.

— Тъкмо това ми се струва невъзможно, защото прадядото на всички тези Самуиловци е присъствувал на заключването на тази къща преди век и половина. Според документите, той е бил най-верният човек на Ренепон. Не е възможно да не са му казани много неща, които са се предавали на потомството му.

— Може ли да направя малка забележка? — попита Родин и след като д’Егрини кимна, продължи: — Преди много години ние се уверихме от изповедта на един човек, че парите си стоят и са се увеличили. Известно ли е количеството на това наследство, което вероятно не знаят и наследниците на Ренепон?

— Да — отговори д’Егрини — човекът, който е съобщил това на изповедника си, заслужава доверие. Дори напоследък го е потвърдил, но не пожела да каже в чии ръце се намира богатството, само потвърдил, че е поверено на много сигурен човек.

— Тогава ние знаем, най-важното.

— А каква е гаранцията, че този човек, въпреки верността, която му приписват, ще се появи утре? Ето какво ме притеснява. Толкова е голям интересът ни, че последствията от успеха ще бъдат неизчислими. В края на краищата, направихме всичко, което бе възможно да направим — той потърси потвърждение от събеседника си, но Родин не отговори нищо. Абатът се зачуди: — Не сте ли на същото мнение? Можеше ли да се направи нещо повече? Ако мислите, че има още възможности, кажете. След като отстранихме всички наследници и ако утре на улица „Свети Франц“ се появи само Гавриил, няма ли да бъде той единственият представител на този род, а следователно и единственият наследник на това неизчислимо богатство? Впрочем, според правилата ни и неговия отказ, не той, а Обществото ще бъде собственик. Можехме ли да постъпим по-добре или по друг начин? Кажете откровено.

— Не мога да си позволя да изразя мнение по този въпрос — каза смирено Родин и се поклони. — За успеха или неуспеха ще отговаря Ваше Преподобие…

Отец д’Егрини сви рамене и съжали, че е поискал съвет от тази машина за писане, която му служеше за секретар и която според него имаше три качества: памет, благоразумие и точност.