Йожен Сю
Скитникът евреин (6)

VI глава
Тайните

— Най-напред, скъпи Дагоберт — каза Роз глезено — ние ще ти кажем тайните си, но ти трябва да ни обещаеш, че няма да ни се караш.

— Добре — отговори важно Дагоберт — Защо трябва да ви се карам?

— Защото трябваше по-рано да ти признаем.

— Ако сте имали право да криете — добре, а ако не — миналото-минало. Казвайте вече, слушам с четири уши.

Поуспокоени, сестрите се усмихнаха, а Роз започна.

— Представи си, Дагоберт, че две нощи подред ни посещава един гост.

— Посещава! — войникът подскочи като попарен от стола си.

— Да, посещава ни един прелестен гост. Прелестен, защото е рус.

— Как така… рус… — задави се Дагоберт.

— Рус, със сини очи. И ето толкова дълги коси — Роз се опита да покаже с върха на десния си показалец средата на показалеца на лявата ръка.

— А да не са дълги ей толкова! — извика старият войник и посочи ръката до лакътя си. — Рус човек със сини очи, какво ще рече това, госпожици? — Лицето му придоби строго изражение и той стана още повече нервен.

— Видя ли, Дагоберт, че веднага започваш да ни се караш! Още в самото начало.

— В самото начало! Значи има продължение и край?

— Край? Ние се надяваме, че няма — каза весело Роз.

Дагоберт наблюдаваше внимателно и двете и се мъчеше да разбере загадката, но като видя оживените им лица разбра, че нямаше да са толкова весели, ако нещо тежи на съвестта им, и каза:

— Радвайте се, деца мои. Обичам да ви виждам засмени. — Но като размисли, че не трябва да реагира така на изповедта им, добави сериозно: — Да, госпожици, обичам да сте засмени, но не когато посрещате руси гости със сини очи. По-добре кажете, че съм луд, като ви слушам да ми разказвате такива неща. Вие подигравате ли се с мен?

— Това, което казваме, е истина… Цялата истина…

— Ти знаеш, че никога не сме те лъгали — добави Роз.

— Наистина — отвърна войникът. — Но кога идва този гост, нали спя пред вратата ви! Сърдитко спи под прозореца, така че никакви сини очи, никаква руса коса не може да влезе, а ако се опита, двамата със Сърдитко, които имаме остър слух, щяхме да ги посрещнем, както си знаем. Но, деца, моля ви, не се шегувайте, а обяснете…

Двете сестри, като видяха безпокойството на Дагоберт, се спогледаха и като не искаха да злоупотребяват с добрината му, Роз улови с малката си ръка коравата и широка длан на войника, и рече:

— Не се измъчвай. Сега ще ти разкажем за посещенията на нашия приятел Гавриил.

— Пак ли ще ме занасяте? И име ли има?

— Разбира се, че има. Гавриил…

— Какво красиво име, нали, Дагоберт? Ох, когато видиш нашия красив Гавриил и ти ще го обикнеш!

— Да обикна вашия хубав Гавриил? — възкликна старият войник, като поклати глава. — Ще видим. Но най-напред трябва да зная… — изведнъж той млъкна и добави. — Чудно нещо, това име ми припомня…

— Какво, Дагоберт?

— Преди петнадесет години, в последното писмо от жена ми, което ми донесе вашият баща от Франция, тя ми съобщаваше, че макар и бедна, макар и да държи в ръцете си нашия малък Агрикол и да се грижи за него, тя прибрала едно захвърлено момче с ангелско лице, което се казвало Гавриил… Преди известно време отново получих известие за него…

— Кой ти съобщи?

— Ще ви кажа.

— Ти също имаш своя Гавриил, а това е още една причина да обичаш нашия.

— Вашия? Ще видим…

— Ти си забелязал, Дагоберт — започна Роз — че двете с Бланш имаме навик да се държим за ръка, докато заспиваме.

— Да, много пъти съм ви виждал така, още в люлката. Толкова бяхте мили…

— Е, добре. Две нощи подред, когато заспиваме, виждаме…

— А! Това е било сън! — извика Дагоберт. — Когато сте заспивали? Сън?

— Разбира се, че сън, ти какво искаш да бъде?

— Прекрасно! — каза войникът с доволна усмивка. — Много добре! Значи е било сън. Предпочитам да е било сън… Продължавай, Роз.

— И двете сънувахме един и същи сън.

— Един и същ?

— Да, защото на сутринта, веднага щом се събудехме, си разказвахме една на друга.

— И какъв беше този сън?

— Бланш и аз бяхме седнали една до друга. При нас дойде прекрасен ангел с бяла, дълга дреха, с руса коса, сини очи и с толкова красиво и смирено лице, че и двете сключихме ръце, все едно че му се молихме… Тогава той ни каза, че се нарича Гавриил, че мама го е изпратила при нас да ни пази и че той никога няма да ни изостави.

— А след това — добави Бланш — ни хвана за ръка, доближи до нас красивото си лице и дълго време ни гледа мълчешком… Беше толкова приятно, че не можахме да откъснем очи от него.

— За съжаление — обади се Роз — Гавриил ни остави като обеща, че ще се видим отново следващата вечер.

— И дойде ли?

— Да, но как само го чакахме, с какво нетърпение, преди да заспим, за да разберем дали ще дойде в съня ни.

— Хм! Това ми припомня, госпожици, как завчера вие хубаво и бързо искахте да заспите — каза Дагоберт, като се почеса по челото. — Преструвахте се, че много ви се спи, а сега разбирам, че сте искали да си тръгна по-рано и вие да започнете вашия сън, нали така? А приятелят Гавриил дойде ли отново?

— Дойде и в името на мама ни даде такива великодушни съвети, които си припомняхме с Роз през целия следващ ден.

— Спомням си, госпожици. И вчера си шепнехте през целия ден.

— Наистина, Дагоберт, ние през цялото време си мислехме за Гавриил.

— Единствен ли е той за вас?

— А мама беше ли една за двете ни?

— Пък и ти, Дагоберт, не си ли един за двете?

— Ще започна да завиждам, че обичате него…

— Ти си наш приятел и денем, и нощем.

— Нека се разберем. Ако вие денем говорите за него, а нощем го сънувате, какво остава тогава за мен?

— Две сирачета, които много обичаш — отвърна Роз.

— И които имат само теб — добави Бланш.

— Добре… — промълви нежно войникът. — Благодарен съм от съдбата си. Имайте вашия Гавриил. Пък и няма нищо чудно: първият сън ви направи силно впечатление, все за него говорите и го сънувате. Няма да се зачудя ако за трети път ви споходи тази прекрасна нощна птица…

— Не се подигравай с нас, това е само сън. Но, струва ми се, че мама ни го изпраща. Тя ни казваше, че сирачетата имали ангели-пазители! Значи Гавриил е нашият ангел-пазител. Той ще закриля и нас, и тебе.

— Повече обичам, когато Сърдитко ми помага да се защитавам. Той не е рус, колкото вашия ангел, но зъбите му със сигурност са по-здрави.

— Не се присмивай, Дагоберт!

— Да, аз съм много весел… Смея се като стария Смешльо, без да си отварям челюстите. Не придиряйте, деца — в този сън е замесена и достойната ви майка. Освен това — добави той сериозно — понякога сънищата излизат наистина… В Испания двама драгуни на императрицата бяха сънували през нощта преди смъртта си, че ги отравят калугери. Наистина ги отровиха. Ако сънувате непрекъснато прекрасния ангел Гавриил, значи наистина ви харесва. Но нека бъде поне насън… А сега, деца, имам да ви казвам много неща. Затова ми отстъпете думата…

— Когато мислим за нея, ние толкова се натъжаваме, колкото се замисляме.

— Майка ви умря преди да отраснете и затова нямаше време да ви повери всичко. Онова, което щеше да ви каже, късаше не само нейното сърце, но и моето. Бях се зарекъл, че няма да ви продумам преди да преминем бойното поле, където баща ви бе взет пленник… Времето дойде…

След кратко мълчание, през което време войникът събра мислите си, той каза на момичетата:

— Баща ви, генерал Симон, беше син на работник. Дядо ви имаше, както и баща ви, твърда глава и лъвско сърце. Баща ви най-напред беше прост войник, после стана генерал… И държавен граф. И всичко, което постигна, не бе незаслужено.

— Държавен граф? Какво е това, Дагоберт?

— Императорът даваше тази титла заедно с чина. Той обичаше народа и народът го обичаше. А по този начин казваше: искате ли да станете благородни като станете благородници? Бъдете! Искате ли да станете царе? Станете! Вкусете от всичко, за вас няма по-прекрасно от това. Вкусете от всичко.

— Цар? — изненадаха се момичетата и преплетоха ръце, за да покажат учудването си.

— Нещо повече… Аз например имах приятел, който стана цар. Императорът не ламтеше за корони. Така и баща ви стана граф. Но граф или не, той беше най-красивият и най-смелият генерал във войската.

— Нали беше красив, Дагоберт? Мама винаги говореше за това.

— Беше. Но той бе и противоположното на вашия рус ангел-спасител. Представете си хубав черноок мъж в парадна униформа… С него войникът отиваше и срещу Бога, стига да поискаше това дядо Господ… — добави бързо Дагоберт, за да не нарани по никакъв начин простодушната вяра на сирачетата.

— Баща ни бе добър и смел, нали Дагоберт?

— Да, деца. Той можеше да свие в дланта си една подкова, както вие една книга. В деня, в който стана пленник, той се беше промъкнал със сабя в ръка дори до пруските топове. С такава смелост и с такава сила как да не бъде добър! И така, преди деветнадесет години, на мястото, което ви посочих, генералът, тежко ранен, падна от коня. Бях негов вестовой и се втурнах да му помогна. След пет минути вече бяхме заловени от един французин. Един забягнал маркиз, полковник на руска служба. И когато маркизът се приближи до генерала, му каза: „Предай се, господине, на един свой съотечественик!“… „Французинът, който се сражава срещу Франция, не е мой съотечественик, той е предател, а на предателите не се предавам“, отговори генералът. И както бе ранен, довлече се до един руски гренадир, подаде му сабята си и му каза: „Предавам се на теб, юнако!“… Маркизът пребледня тогава от яд…

Сирачетата се спогледаха, бузите им се изчервиха, и извикаха:

— О, какъв юначен баща сме имали!

— Хм! Виж, ти! — каза Дагоберт, като поглади мустаците си. — Как се вижда, че в жилите им тече войнишка кръв! — Замълча, за да продължи след малко. — И така…, взеха ни пленници. Последният кон на генерала беше убит под него. След тази случка той се качи върху Смешльо, който този ден не беше ранен, и пристигнахме във Варшава. Тук генералът се запозна с майка ви. Наричаха я Варшавският бисер. Това е достатъчно. Понеже той обичаше красивото и доброто, веднага се влюби в нея, а и тя го обикна, макар че родителите й я бяха обещали на другиго, а другият беше…

Дагоберт не можа да продължи, защото Роз посочи прозореца и силно изпищя.