Йожен Сю
Скитникът евреин (58)

IV глава
Раздялата

Вакханалната царица последва слугата на гостилницата и слезе до входа на странноприемницата. Пред вратата беше спряла карета. В нея седеше Голчо и един от онези, които преди два часа бяха на площад „Шателие“. Щом Цефиза се появи, човекът излезе, извади часовника си и рече на Жак:

— Давам ви четвърт час. Нищо повече не мога да направя, храбрецо. След това ще потеглим. Не се опитвайте да бягате, защото ще пазим каретата от двете страни.

Цефиза се озова с един скок в каретата, седна до Жак и като забеляза бледността му, възкликна:

— Какво има? Защо си им?

— Арестуват ме за дълг — каза Жак тъжно.

— Теб?! — възмути се Цефиза.

— Онази полица, за която банкерът твърдеше, че е обикновена формалност, се оказа фалшива. Разбойник!

— Но ти имаш още пари при него. Нека ги прехвърли на твоя сметка.

— Нямам нито стотинка. Чрез хората си ми съобщава, че няма да ми даде последните хиляда франка, защото не съм платил полицата.

— Тогава нека отидем при него и да го помолим да те освободи. Той сам ти предложи този заем. Много добре зная, защото първо се обърна към мен. Сигурно ще прояви милост.

— Милост у лихвар! Това е невъзможно.

— Значи няма никаква надежда? — извика Цефиза и сключи ръце. — Но все нещо може да се направи. Той ти обеща…

— Нали виждаш колко държи на обещанията си. Подписах, без да зная какво подписвам. Срокът изтече и той си оправи нещата. Няма никаква полза да се съпротивлявам, обясниха ми.

— Но не могат да те оставят дълго в затвора!

— Ако не платя — пет години. И тъй като никога няма да мога да платя, работата ми е спукана.

— Ах, какво нещастие, какво нещастие! И нищо не може да се направи! — каза Цефиза и захлупи лице.

— Слушай, Цефиза — каза Жак трогнат от сълзите й, — откакто са ме заловили, само за едно мисля…

— Не се безпокой за мен…

— Как да не се безпокоя за теб?! Какво ще правиш? Покъщнината ми не струва и двеста франка. Толкова неразумно пропиляхме парите си, че не можахме да си платим дори наема за къщата. Дължим пари за девет месеца, така че ще ипотекират покъщнината. Оставям те без пукната пара. Мен поне ще ме хранят в затвора, а ти какво ще правиш?

— Не се натъжавай отсега.

— Питам те как ще преживееш утрешния ден? — извика Жак.

— Ще продам дрехите си и някои дреболии, половината пари ще изпратя на теб, половината ще оставя за себе си и ще изкарам няколко дни.

— А после? После?

— После… И аз не зная. Боже мой, после ще видим…

— Слушай, Цефиза — продължи Жак много натъжен, — сега виждам колко те обичам. Кръв капе от сърцето ми като си помисля, че ще те оставя. Настръхвам при мисълта, че не зная какво ще стане с теб — сетне потърка челото си с ръка и добави: — Все си казвахме, че утрешният ден няма да дойде, но той дойде и ни погуби. Щом не съм при теб и ти похарчиш и последната монета от дрипите, които ще продадеш, какво ще сториш, ако не работиш? Искаш ли да ти кажа? Ще ме забравиш и… — Жак потръпна при тази мисъл и извика от ярост и отчаяние: — Боже мой, ако това се случи, ще си пръсна главата в някоя стена.

Цефиза разбра какво има предвид Жак, хвърли се на врата му и каза:

— Мислиш, че ще си намеря друг любовник? Никога. Защото и аз виждам едва сега колко те обичам.

— Но как ще живееш, скъпа моя Цефиза, как ще живееш?

— Ще се стегна, ще отида да живея при сестра си както едно време и ще работя, за да си изкарам хляба. Ще излизам само за да дойда при теб и да те видя. След няколко дни лихварят ще размисли, ще види, че не можеш да му платиш десетте хиляди франка и ще нареди да те освободят. Тогава аз вече ще съм свикнала с работата, ще свикнеш и ти и ще живеем бедно, но спокойно. В края на краищата шест месеца се веселихме, а има толкова хора, които изобщо не знаят какво е удоволствие. Вярвай ми, Жак, истината ти казвам, ще се възползувам от този урок. Ако ме обичаш, изобщо не се тревожи. По-скоро бих умряла, отколкото да си намеря друг любовник.

— Прегърни ме — каза Жак с насълзени очи. — Вярвам ти, вярвам ти. Даваш ми сили и за сега, и за после. Права си, че трябва да се хванем на работа, иначе ще последваме примера на дядо Арсен, защото от шест месеца насам ходя като пиян — добави Жак тихичко и потръпна, — а сега изтрезнях и виждам докъде сме стигнали. Щом парите ни свършеха, щях да стана крадец!

— Не говори така, Жак, плашиш ме! — прекъсна го Цефиза. — Заклевам ти се, че ще се върна при сестра си и ще работя. Няма да губя надежда…

Този път Вакханалната царица беше съвсем искрена. Тя наистина възнамеряваше да удържи на думата си. Сърцето й още не беше покварено. Сиромашията и нуждата бяха причина и дори оправдание за нейното лошо поведение, както и за поведението на много други. Досега винаги бе следвала влечението на сърцето си, без никакви низки и користолюбиви намерения. Положението, в което бе изпаднал Жак, още повече разпалваше любовта й. Тя вярваше в себе си и затова му се кълнеше, че ще отиде при Гърбавото и ще започне онзи пълен с ялов и непрекъснат труд живот. Живот, изпълнен с ужасни лишения, които на времето не можа да понесе и които сега щяха да й се сторят още по-мъчителни, защото бе свикнала с ленивото и безгрижно съществувание. Обещанието, което даде пред Жак, поуспокои скръбта и тревогите му. Той имаше достатъчно ум и чисто сърце, за да види, че пътят, по който сляпо вървяха с Цефиза, води към безчестие.

Един от стражарите почука на вратичката на каретата и рече на Жак:

— Побързайте, синко, остават само пет минути.

— Е, смелост, скъпа моя — каза Жак.

— Бъди спокоен, ще имам смелост.

— Няма ли да се качиш горе?

— Не — каза Цефиза. — Стига с тези веселби.

— Всичко е предплатено. Ще кажа на прислужника да им съобщи да не ни чакат. Много ще се изненадат, но ми е все едно…

— Да можеше да дойдеш с мен до дома — каза Цефиза. — Човекът ще позволи. Не бива да отиваш в затвора с тези дрехи.

— Да, той би приел да дойде с нас, но няма да можем да си кажем нищо повече пред него. Запомни добре какво ми обеща, Цефиза. Тези думи са важни и за теб, и за мен — продължи Жак прочувствено. — Още днес се залови за работа. Зная, че това ще бъде трудно и безрезултатно, но не се двоуми, защото скоро ще забравиш този урок. А ти сама казваш, че после ще стане късно и ще свършиш тъй, както свършиха толкова други нещастници. Разбираш ме, нали?

— Разбирам те… — отвърна Цефиза и се изчерви, — но сто пъти бих предпочела да умра, отколкото да живея такъв живот.

— И имаш право — прибави Жак замислено, — но в такъв случай аз ще ти помогна да умрем заедно.

— Зная, Жак — отговори Цефиза, прегърна възхитена любовника си и тъжно каза: — Видя ли как предчувствувах всичко преди малко. Затова се усетих ужасно тъжна насред веселбата, без да зная защо, и пих за холерата дано ни умори и двамата наведнъж.

— Кой знае дали холерата няма да дойде — подхвана Жак — и да ни отърве поне от разноските по въглищата, с които ще се отровим и които едва ли ще имаме пари да купим…

— Само едно мога да ти кажа, Жак, винаги съм готова да живеем и да умрем заедно.

— Хайде, избърши си очите — каза той трогнат до дъното на душата си. — Нека не вършим детинщини пред хората.

 

 

След малко каретата се отправи към дома на Жак, където той се преоблече преди да отиде в затвора.

 

 

А сега нека повторим онова, което казахме за сестрата на Гърбавото, защото има неща, които си струва да повтаряме десетки пъти. Едно от най-ужасните последствия на несправедливо уредения труд е недостатъчната заплата.

Недостатъчната заплата принуждава повечето момичета да търсят лесен начин за живот като влизат в любовни връзки, които ги развращават. Те приемат малки суми, които заедно с припечеленото от труда, им помагат да преживяват. Но понякога напълно изоставят работата и започват да живеят с онзи, когото са си избрали, както сестрата на Гърбавото. Ако той е в състояние да покрива двойните разноски, в периода на удоволствия и безделие те веднъж завинаги се заразяват от неизцелимата болест на леността.

Това е първата фаза на нравственото падение, натрапено от престъпното нехайство на обществото на безброй момичета, които са имали първоначално вродено чувство за свян, справедливост и честност. Обикновено след известно време любовникът им ги изоставя, особено ако станат майки. В други случаи безумното разсипничество отвежда непредвидливите в затвора и тогава госпожицата остава сама, захвърлена, без средства за препитание. Онези, които са успели да опазят смелостта и душата си непокварени, отново се залавят за работа, но много малко от момичетата с подобна съдба са способни на това.

Повечето, подтиквани от бедността и от навика си да живеят леко и безгрижно, изпадат в крайно унижение.

А за това унижение е по-справедливо да бъдат оплаквани, отколкото осъждани, защото първопричината за тяхното падение е недостатъчното възнаграждение на труда им или липсата на каквато и да било работа.

Друга, достойна за съжаление последица от неуредения труд на мъжете, освен недостатъчната заплата, е огромното отвращение, което те почти винаги изпитват към налаганата им работа.

Това е лесно обяснимо. Кой се е постарал да направи труда привлекателен било чрез разнообразие в работата, било чрез възнаграждения за насърчаване, било чрез похвала или награда, съразмерна с приходите в резултат на ръчно производство, било чрез надеждата, че след дългогодишния труд някой ще се погрижи за здравето на работника? Никой. Отечеството ни не се тревожи, нито се интересува от нуждите и правата им.

А само в промишлеността има толкова монтьори и работници, които са подложени на много по-големи опасности, отколкото войниците по време на сражение. Всеки момент може да избухне някоя от парните машини или да те закачи някое от ужасните зъбчати колела на механизмите. Но тези работници развиват рядко практическо умение и правят на промишлеността, а следователно и на страната, неоспорима услуга с дългия си и почтен трудов живот, ако не са загинали при избухването на парен котел или не са се лишили от някой крайник, откъснат от железните зъби на машината. В такъв случай работникът получава ли възнаграждение поне равно на войнишката награда за похвалното, но безплодно мъжество, а именно — място в пансион за инвалиди! Не! Интересува ли се от това отечеството? Пък и жестокостта на фабриканта оставя осакатения, неспособен на труд работник да умре в някоя мизерна дупка.

На богатите фабрикантски празненства никога не се канят поне най-способните работници, които са изтъкали чудесни платове, изковали са и са украсили лъскави оръжия, изработили са златни и сребърни чаши, създали са от абанос и от слонова кост мебели, сътворили са истинско изкуство от благородни метали и скъпоценни камъни.

Те остават затворени в тясната си стаичка сред нещастната си изгладняла челяд и едва преживяват от мизерната заплата, макар всеки да признава, че поне на половина е спомогнал да се сдобие отечеството с тези чудеса, които са негово богатство, негова слава и негова гордост.

Един министър на търговията, който що-годе разбира от високия си пост и от задълженията си, би трябвало да поиска от всяка фабрика, изложила изделията си на тези пищни тържества, да посочи най-заслужилите майстори, които да представят работническата класа на панаирите. И ако господарят поднесе наградите и публичните отличия на избрания от другарите му работник като на един от най-честните, най-трудолюбивите и най-умелите от своето съсловие, това би било благороден и насърчителен пример.

Тогава безпринципната неправда ще изчезне, тогава благородната и възвишена цел ще стимулира дарбите на работника и той ще има полза да се труди по-добре.

Разбира се, с уменията, капиталите, рисковете и благотворителните заведения, които понякога открива, фабрикантът има законно право на отличията, с които го обсипват. Но защо работникът трябва да бъде лишен от тези възнаграждения, които оказват толкова силно въздействие върху него? Нима във войската награждават само генералите и офицерите? След справедливото награждаване на началниците на тази могъща плодовита промишлена войска, защо да не се помисли и за войниците й? Защо за тях никога няма бляскава награда или утешителна и благосклонна дума от височайши уста?

Защо в края на краищата във Франция да няма нито един удостоен работник за неговото ръчно произведение, за неговата смелост на дългогодишното му трудово поприще? За него това би било двойно заслужено и справедливо. Но за своя занаят и за сръчността си смиреният работник получава само забрава, несправедливост, бездушие и презрение.

Ето защо в резултат на всеобщата незаинтересованост, която често е по-тежка от егоизма и жестокостта на неблагодарните господари, работниците се намират в плачевно положение. Някои от тях, въпреки непрестанния си труд, живеят в лишения и умират преждевременно, почти винаги прокълнати от обществото, което нехае за тях. Други се опитват да удавят за малко теглото си в безпросветно пиянство. А мнозинството, несещащо нито облага, нито напредък, нито нравствена и материална подкрепа за по-резултатен или по-качествен труд, се ограничава да изработва само толкова, колкото да припечели хляба си. Нищо не ги привързва към работата им, защото нищо и никой не почита, не прославя и не въздига труда им. Нищо не ги предпазва от примамките на леността, и когато намерят начин да преживеят известно време мързелувайки, те бавно се отдават на навика на безделието и безпътството. Понякога най-низки страсти завинаги попарват дори онези натури, които са водили честен и праведен живот, само защото не се е намерил един покровител или настойник, който да подкрепи, да насърчи и да възнагради първите им стремежи към ползотворен труд.

 

 

А сега нека тръгнем по следите на Гърбавото. След като посети лицето, за което обикновено работеше, тя се отправи към улица „Вавилонска“, в двореца, където живееше Адриана Кардовил.