Йожен Сю
Скитникът евреин (55)

I глава
Маските

На другия ден след като жената на Дагоберт бе отведена от пристава при следователя, на площад „Шателие“ се разигра шумна сцена срещу къщата, на чиито два етажа беше разположена просторна гостилница с герб, изобразяващ бозаещо теле.

Изтичаше четвъртата нощ от сирната неделя. Множество набързо маскирани и дрипаво облечени хора излизаха от кръчмите край Градския съвет и с песни минаваха през площад „Шателие“. Една група маскирани изчака да излезе друга група и всички радостно се развикаха с надеждата, че ще започнат да се закачат с неприлични думи и с дебелашки шеги. Тази доста пийнала компания се разрасна от присъединилите се към тях хора, чиято работа ги заставяше да обикалят Париж от ранни зори. Тълпата се струпа в единия край на площада. В същото време едно бледо, гърбаво момиче, което минаваше оттам, се оказа обградено от всички страни. Това беше Гърбавото, тръгнало на ранина да вземе дрехи за пране от една жена. Всъщност, можем да си представим страха на момичето, попаднало сред празнуващата тълпа, особено като си спомним неприятната случка от миналия ден. Въпреки всичките й усилия, тя не можа да се отскубне, защото втората компания от маскирани хора изтласка първата, едни отхвръкнаха настрани, други — назад и Гърбавото се оказа сред навалицата, която бе избутана до най-близката гостилница. Маскираните от втората група бяха доста по-добре облечени от другите. Принадлежаха към шумната и весела прослойка, която обикновено ходи в Chamuiere, Prado, Colicee и други увеселителни места, повече или по-малко безпътни, и които се посещават от ученици, търговки, продавачки, търговски служители и други.

Тази компания отговаряше на шегите на другата и явно чакаше с голямо нетърпение появата на някаква особено желана персона. По думите, които си размениха маскираните, се разбираше, че очакваните лица не бяха обикновени хора.

— Яденето им е поръчано за седем часа сутринта. Каретата вече трябваше да пристигне.

— Да, но сигурно Вакханалната царица е пожелала да придружи компанията от Прадо.

— Ако знаех, щях да остана и да видя любимата си царица.

— Гобине, ако още веднъж я наречеш своя любима царица, ще ти издера очите, а сега само ще те ощипя!

— Недей, ангелче, ще ми изцапаш бялата кожа, с която природата ме е дарила по рождение.

— Защо наричаш тази госпожица своя царица? А аз каква съм ти?

— Ти си моя любима, но не си моя царица, защото както на небето има само една луна, така и нощите на Прадо имат само една Вакханална царица.

— Ах, колко хубава беше! Просто невероятно!

— Гобине има право, царицата беше прекрасна.

— И в добро настроение.

— Никога не съм я виждал по-весела.

— И как шумолеше роклята й!

— Пукаше!

— Трептеше!

— Шушнеше!

— Само тя може да измисли такова облекло.

— А какъв танц!

— Жив, гъвкав, вълнист. Никой не може да се фръцка по-добре от нея.

— Гобине, веднага ми върни шала. Стига си го мачкал с дебелото си шкембе. Не искам да си развалям нещата, заради грубияни, които казват, че жените се фръцкат.

— Не се ядосвай, Целеста. Направил съм се на турчин и се вживявам в ролята си, затова казвам, че се фръцка.

— Гобине, и твоята Целеста е като другите жени — завижда на Вакханалната царица.

— Аз да й завиждам? Ще имаш да вземаш. Ако исках да бъда безсрамна като нея, и за мен щяха да говорят така. Защо мислите, че са й лепнали този прякор.

— Е, в това отношение няма защо да й завиждаш. И ти си имаш прякор, Целеста (Небесна)!

— Това не е прякор, а името ми.

— Да, но когато човек те погледне, мисли, че е прякор.

— Гобине, и това ще запиша в бележника ти…

— А Оскар ще ти помогне да направиш сметката, нали?

— Разбира се. Ще ти я покажа. Един ще отблъсна, друг ще задържа и този друг няма да бъдеш ти.

— Разочароваш ме, Целеста. Само исках да ти кажа, че ангелското ти име напълно отговаря на прелестното ти лице, което е по-очарователно от лицето на Вакханалната царица.

— А, сега ми се подмазваш, хитрецо.

— Кълна се в отвратителната физиономия на моя хазяин, че ако искаше, можеше да бъдеш като Вакханалната царица, което не е малко.

— Вакханалната царица е една фукла и толкова.

— Като изключим това, че омайва стражарите.

— И агентите.

— Колкото и да са сърдити, тя пак ги разсмива.

— И всички я наричат „царице моя“. Тази вечер пак очарова един стражар по време на прочутия си танц.

— И то какъв танц! Голчо и Вакханалната царица от едната страна, а Роз-Помпон и Нини-Мулен от другата!

— И четиримата играха прекрасно.

— Вярно ли е това, което казват за Нини-Мулен?

— Какво?

— Че е учен и пише книги за вярата?

— Да, истина е. Често го виждам при моя хазяин. Купува си това-онова оттам. Не е платежоспособен, но има прекрасно чувство за хумор.

— И се прави на набожен?

— Прави се, когато му трябва. Тогава е господин Дюмулен, върви приведен, с клюмнала глава, ситни стъпки и си върти очите насам-натам. Но като си свърши работата, хуква по баловете, които обожава и където жените го нарекоха Нини-Мулен. Като прибавите и това, че пие до посиняване, можете да си представите човека. Това обаче не му пречи да пише из религиозните вестници, пък и калугерите се кълнат в името му. Струва си да се видят статиите и брошурите му, но само да се видят, не и да се четат. На всяка страница се говори за дявола и за рогата му, за адския огън, в който ще горят всички безбожници и неприятели на властта и папата.

Гърбавото, принудена да остане сред маскираните, не изпускаше нито дума от този мъчителен за нея разговор, защото ставаше дума за сестра й, с която отдавна не се бе виждала. Вакханалната царица наистина имаше добро сърце и крайната сиромашия на Гърбавото, от която и тя беше опитала, но която не можа да понесе дълго, разстройваше веселото момиче. Тя много пъти се опита да помогне на сестра си, но Гърбавото винаги отказваше, защото знаеше, че изворът на тези помощи не е чист.

— Каретата! Каретата идва! — извика тълпата и възторжено се втурна напред. Тогава Гърбавото съвсем случайно се оказа сред първите, които искаха да видят маскираните.

Зрелището наистина беше любопитно. Един човек на кон, облечен като пощальон със синя, бродирана със сребро дреха, целият накичен с ресни и с шапка, от която висяха дълги ленти вървеше пред първата карета и викаше колкото му глас държи:

— Направете път на Вакханалната царица и свитата й!

В тази открита карета, теглена от четири мършави коня, с двама стари, облечени като дяволи файтонджии, се издигаше истинска пирамида от мъже и жени — насядали, прави, облечени с невъзможни костюми, по които се премесваха най-различни лъскави цветове, цветя, ленти, финтифлюшки и дрънкулки. От тази грамада със странни форми надничаха груби и грациозни, грозни и красиви глави, но всички обзети от трескавата възбуда на лудешкото пиянство. Всички бяха обърнати към втората карета, в която като господарка на престол седеше Вакханалната царица. Множеството повтаряше виковете: „Да живее Вакханалната царица“.

Във втората карета се возеха само известните танцьори Нини-Мулен, Роз-Помпон, Голчо и Вакханалната царица.

Богословският писател Дюмулен, който се мъчеше да се отърве от влиянието на приятелите на своя господар — господин Родин и госпожа Света-Гълъбица, и който носеше прякора Нини-Мулен, седеше в предната част на каретата. Той можеше да послужи за прекрасен модел на Калота и Жаверни, който освен острата проницателност и изумителното въображение, притежаваше и изящността, поетичността и изобретателността на Огарт. Нини-Мулен беше на около тридесет и пет години. На главата му имаше много килнат назад хартиен посребрен римски шлем, който добре се съчетаваше с класическите черти на лицето му. От двете страни на шлема стърчаха гъсти черни пера върху червени дървени дръжки, а под него се виждаше червендалестото му развеселено от парите на силното вино лице. Твърде издаденият му нос, чиято първоначална форма скромно се криеше под синкавочервените изобилни пъпки, придаваше много смешен израз на лицето му, по което почти не растеше брада. Имаше широка уста с дебели увиснали устни, които сякаш непрекъснато се усмихваха. Очите му бяха големи, сиви и изпъкнали.

Човек гледаше този Силенов търбух и се чудеше как не е успял да удави във виното жлъчността и отровата, с които напояваше памфлетите си срещу неприятелите на ултрамонтантството и как можеше да съчетава религиозните си убеждения с пиянските оргии. Този въпрос би останал без отговор, ако не знаехме, че комедиантите, които играят най-мрачните и най-трагичните роли, в повечето случаи са съвсем почтени хора.

Тъй като беше много студено, Нини-Мулен носеше закопчана донякъде английска връхна дреха, под която се виждаше люспеста ризница и плътно прилепнал клин в телесен цвят, достигащ до глезените, откъдето започваха жълтите му ботуши. Той се навеждаше от каретата, издаваше дивашки викове и крещеше на пресекулки: „Да живее Вакханалната царица“, а след това започваше да трака с някакво кречетало.

Голчо стоеше изправен до Нини-Мулен и развяваше бяло копринено знаме, на което бяха изписани думите: „Любов и радост за Вакханалната царица!“ Голчо беше на около двадесет и пет години. По веселото му, будно лице, измършавяло от безсъние и невъздържание, бе изписана странна смесица от безгрижие, смелост, нехайство и насмешка, но не се виждаше отпечатък от низостна страст. Той бе истински парижанин в онзи смисъл, който е получило това понятие във войската или извън Париж, или във военните и търговски кораби. То не е комплимент, но в никакъв случай не е и обида. В него се съдържа едновременно и укор, и учудване, и страх, защото в този смисъл, макар често ленив и непокорен, парижанинът винаги е способен в работата си, решителен в опасността и без изключение е ужасен присмехулник. Голчо бе облечен богато, в черна кадифена дреха със сребърни копчета, с алена жилетка, в панталони с широки сини ширити. Имаше кашмирен пояс с дълги разпуснати ресни и шапка, покрита с цветя и панделки. Това облекло много отиваше на високия му ръст. В задната част на каретата стояха изправени върху седалката Роз-Помпон и Вакханалната царица.

Лицето на бившата плетачка Роз-Помпон беше много хубаво, приятно и миловидно. Тя бе на седемнадесет години и носеше дрехи на работник. Перуката й бе напръскана с бяла пудра. На главата й стърчеше някаква зеленожълта висока шапка със сребърни ленти, която още повече оживяваше блясъка на черните й очи и подсилваше червенината на кръглите й страни. Около шията си имаше жълто шалче, чиито краища висяха свободно. Тясната й горна дреха и жилетката й от яркозелено кадифе, обшити с ресни, очертаваха хубавото й тяло, чиято лекота и гъвкавост бе известна на всички. Широките й панталони бяха направени от плата и в цвета на горната й дреха.

Вакханалната царица се подпираше с една ръка върху рамото на Роз-Помпон, но на ръст беше по-висока от нея. Сестрата на Гърбавото беше като истинска царица сред веселата тълпа, която явно се развихряше още повече от нейното присъствие. Беше на около двадесет години, висока, стройна, добре облечена, с правилни черти, с весел и жизнен поглед. Тя също имаше великолепна кестенява коса и големи сини очи, но те не бяха кротки и смирени като на сестра й, а святкаха с неутолима жажда за удоволствия. Тя пращеше от здраве и въпреки че бе прекарала няколко нощи и дни в непрекъснати веселби, лицето й пак беше чисто, страните й — розови, раменете й — изправени, сякаш едва тази сутрин беше излязла от някой благоприличен дом. Облеклото й бе странно и чудновато, но й отиваше. То се състоеше от тесен, дълъг сърмен жакет, украсен с гъсти ресни и вишневи панделки, които се развяваха по голите й ръце. Богато нашита къса рокля от вишнево кадифе стигаше до прасците и оголваше фините й, но здрави глезени, обути в бели копринени чорапи. На краката си носеше червени обувки с медни пети. Нито една испанска танцьорка не можеше да се похвали с толкова гъвкаво и стройно тяло. Сякаш тя непрекъснато беше обладана от демона на танца и движението и непрестанно чуваше звуците на някакъв невидим оркестър, който дирижираше с едва доловими помръдвания на главата, мускулите и крачето си. Около челото й имаше нещо като златна корона, накичена с гръмливи звънчета. Гъстата й коса беше сплетена на две големи плитки, увити около главата. В дясната си ръка държеше голям букет, с който поздравяваше множеството.

Трудно може да се опише тази шумна, весела, лудешка компания, придружена от трета кола, също претъпкана с чудновато маскирани хора.

Сред тази пощуряла от веселието тълпа имаше само едно скръбно лице. Това беше Гърбавото, която въпреки всичките си усилия не можа да се измъкне и продължаваше да стои сред първите редици на множеството. След дълга раздяла със сестра си тя за пръв път я виждаше в цялото великолепие на странния й триумф, сред гръмогласните викове и възхищението на приятелите й по удоволствия. Очите на младата шивачка плуваха в сълзи. Макар да я виждаше щастлива сред заобикалящите я, макар да изглеждаше, че тя се възхищава на блясъка на преходния си разкош, Гърбавото я оплакваше. Това нещастно, дрипаво сираче, тръгнало в зори да търси работа, жалеше сестра си. Гърбавото забрави тълпата и се загледа в нея с обич и скръб. Очите му бяха впити във веселото, хубаво момиче, а по бледото му кротко лице се изписа трогателно съжаление и дълбоко съчувствие.

Внезапно игривият поглед, който царицата хвърляше към множеството, се спря върху тъжните, насълзени очи на Гърбавото…

— Сестра ми! — извика Цефиза. — Сестра ми — и с един скок на танцьорка тя напусна неподвижния си престол, намери се до Гърбавото и топло я прегърна.

Всичко това стана толкова бързо, че смаяните приятели на Вакханалната царица не знаеха какво да мислят. Маските, наобиколили Гърбавото, се огледаха изумени, а тя, щастлива, че прегръща сестра си, забрави за крайната противоположност между двете, която щеше да събуди смеховете и почудата на тълпата. Цефиза първа се сети за това и, за да спаси сестра си от унижението, се обърна към каретата и рече:

— Роз-Помпон, хвърли ми връхната дреха. Нини-Мулен, отворете вратата на каретата. — Вакханалната царица взе пелерината си, наметна Гърбавото, преди да е успяла да реагира, хвана я за ръка и каза: — Качвай се… Качвай се…

— Аз?! — извика момичето с ужас. — Какво говориш?

— И без това трябва да ти кажа нещо… Ще поискам отделна стая, където ще бъдем сами. Побързай, скъпа, не упорствай пред толкова хора. Върви…

От страх да не стане за смях пред хората, уплашена и разтреперана, Гърбавото несъзнателно тръгна след сестра си, която я завлече в каретата. Пелерината беше покрила дрипавите дрехи и недъга на Гърбавото, затова тълпата нямаше на какво да се смее и само се изненада от тази среща. В това време каретата пристигна пред вратата на гостилницата на площад „Шателие“.