Йожен Сю
Скитникът евреин (53)

VII глава
Влиянието на изповедника

Момичетата още не бяха напуснали къщата, когато Франциска коленичи и започна страстно да се моли. Дълго потисканите й сълзи бликнаха. Макар да бе искрено убедена, че с изпращането на момичетата в манастир изпълнява християнския си дълг, тя очакваше с ужас завръщането на мъжа си. Въпреки, че бе заслепена от богопочитанието си, тя знаеше, че Дагоберт ще има основание да я кори и да се ядосва. А при тези обстоятелства нещастната майка трябваше да му съобщи и за арестуването на Агрикол. Франциска се ослушваше и разтреперваше при всеки шум по стълбището. После отново коленичеше и започваше да се моли на Бога да й даде сили, та да понесе новите тежки изпитания.

Най-сетне навън се чуха стъпки. Това беше Дагоберт. Тя веднага седна, избърса очите си, взе някакво ръкоделие и се престори, че шие, но ръцете й така трепереха, че не можеше да държи иглата.

След малко вратата се отвори и Дагоберт застана на прага. Грубоватото лице на войника бе строго и натъжено. Той енергично захвърли шапката си на масата, но беше толкова замислен, че не забеляза веднага отсъствието на сирачетата.

— Горкото момиче… Ужасно нещо! — възкликна той.

— Видя ли Гърбавото? Доведе ли я? — оживи се Франциска, забравяйки за малко страха си.

— Видях я, но в какво състояние! Сърцето ти да се скъса. Исках да я взема, но ми казаха, че първо приставът трябва да дойде у нас и да… — Дагоберт огледа стаята разтревожено и попита жена си: — Къде са децата?

Студени тръпки побиха Франциска. Тя тихичко каза:

— Скъпи…, аз… — и не можа да довърши.

— Къде са Роз и Бланш? Отговаряй. И Сърдитко го няма…

— Не се ядосвай.

— Сигурно си ги пуснала с някоя съседка — каза троснато Дагоберт. — Защо не ги придружи или не ги помоли да ме почакат, щом искат да се поразходят? Разбирам ги, тук им е скучно. Но се изненадвам, че са излязли преди да научат какво е станало с Гърбавото. Това не е характерно за тях. Но защо си толкова бледа — попита войникът и се вгледа в жена си. — Какво ти е, да не си болна? — и Дагоберт хвана нежно ръката на Франциска.

Тя дълбоко се трогна от тези топли думи, наведе глава и през плач целуна ръката на мъжа си. Войникът още повече се разтревожи от горещите й сълзи и извика:

— Плачеш ли? Защо не ми отговаряш? Кажи, Франциска, какво те наскърби. Тонът ми, с който те попитах за децата ли? Не ми се сърди. Майка им ми ги повери преди да издъхне. Разбираш, че това е свято нещо. Затова бдя над тях като квачка над пиленцата си — прибави той засмяно, за да развесели Франциска.

— Имаш право да ги обичаш…

— Хайде, успокой се. Нали ме познаваш. Гласът ми е строг, но иначе не съм лош човек. Нали имаш доверие на съседката. Не е станало кой знае какво. Но занапред да не правиш такива неща преди да ме попиташ. Децата ли поискаха да се разходят със Сърдитко?

— Не, скъпи, аз…

— Как така не? Коя е съседката, на която ги повери? Къде ги заведе? Кога ще се върнат?

— Не зная — извика Франциска сподавено.

— Не знаеш ли? — вбеси се Дагоберт, но после се успокои и продължи с приятелско назидание: — Как така не знаеш? Не можа ли да им определиш час или изобщо да не ги доверяваш на никого. Сигурно много настойчиво са те молили да ги пуснеш на разходка. Но те знаят, че където и да съм, ще се върна. Как така не ме почакаха? Франциска, питам те защо не ме почакаха? Отговори ми, за бога, какво е станало! — изкрещя Дагоберт и тропна с крак.

Смелостта на Франциска се изпари. Тези непрестанни настоятелни въпроси, които в края на краищата щяха да разкрият истината, бавно я пронизваха като безброй остриета. Тя предпочете всичко да се свърши отведнъж, реши да понесе тежестта на гнева му, като смирена и покорна жена, но да остане вярна на обещанието, което клетвено даде на изповедника си пред Бога. Нямаше сили да стане, но наведе глава, отпусна двете си ръце надолу и със слаб глас каза на мъжа си:

— Прави ме каквото искаш, но не ме питай какво стана с децата. Не мога да ти отговоря.

Гръм да бе паднал върху войника, нямаше да го порази толкова силно. Той пребледня, голото му чело се обля в студена пот, втренчи обезумял поглед и остана за малко като прикован, онемял и вкаменен. После се изтръгна от вцепенението, сграбчи жена си за раменете, повдигна я като перце, изправи я пред себе си, наведе се към нея и с ужас и отчаяние извика:

— Децата!

— Милост! Милост! — задавено простена Франциска.

— Къде са децата? — повтори Дагоберт и разтърси дребното й хилаво телце, като добави с гръмовен глас: — Ще отговориш ли къде са децата?

— Убий ме или ми прости, но не мога да ти кажа — отвърна нещастницата с непоколебимото и кротко упорство, присъщо на боязливите души, когато са уверени, че постъпват правилно.

— Какво нещастие! — извика войникът. И загубил контрол от гняв, болка и отчаяние той повдигна жена си, сякаш искаше да я удари в земята и да я размаже. Но този прекрасен човек беше много добър и не можеше да се поддаде на малодушната си жестокост. След изблика на неволна ярост, Дагоберт пусна Франциска. Тя съсипана се свлече на колене, сключи ръце и по слабото мърдане на устните й се виждаше, че се моли…

Дагоберт остана за известно време като парализиран. Не можеше да събере мислите си. Случилото се беше толкова неочаквано и необяснимо, че трябваше да изчака докато се съвземе и докато окончателно се убеди, че жена му — този ангел на добротата, чийто живот беше низ от добри дела и която знаеше какво представляват децата на маршал Симон за него, е отговорила: „Не ме питай какво стана. Не мога да ти отговоря.“ Дори най-твърдият и силен човек би загубил самообладание при тези неясни и възмутителни думи. Войникът се поуспокои, погледна на нещата по-хладнокръвно и започна да разсъждава: „Само жена ми е в състояние да ми обясни тази тайна. Няма да я бия, няма да я убивам, но ще употребя всички възможни средства, за да я накарам да ми отговори. И най-важното е да не се ядосвам“. Дагоберт взе един стол, показа друг на жена си, която стоеше все така коленичила, и рече:

— Седни…

Франциска послушно се отпусна на стола.

— Слушай, жено — започна Дагоберт кротко и назидателно, като едва сдържаше нетърпението си, — ти разбираш, че тази работа не може да остане така. Знаеш, че никога няма да употребя насилие срещу теб. Преди малко се поддадох на гнева си и сега съжалявам. Бъди сигурна, че това няма да се повтори. Но аз трябва да зная къде са децата. Майка им ми ги повери. Не съм ги довел дотук от Сибир, за да ми кажеш днес: „Не ме питай, не мога да ти кажа какво ги направих“. Това не е оправдание. Представи си, че ей сега дойде маршал Симон и ми каже: „Дагоберт, децата ми!“ Какво да му отговоря? Кажи! Аз съм спокоен. Но ти се постави на мое място и ми кажи какво да отговоря на маршала?

— Уви, скъпи…

— Няма място за никакво уви! — каза войникът и избърса челото си, по което изпъкналите вени просто щяха да се пръснат. — Кажи какво да отговоря на маршала?

— Обвини мен. Всичко ще изтърпя…

— А ти какво ще му кажеш?

— Че си ги оставил на мен и си излязъл, а когато си се върнал и си попитал къде са, аз съм ти отговорила, че не мога да ти кажа какво е станало с тях.

— И мислиш ли, че маршалът ще остане доволен от тези оправдания — каза Дагоберт и стисна болезнено ръце върху коленете си.

— За беда не мога да кажа нищо друго нито на теб, нито на него… Дори да ме убият, пак не мога…

От този безсмислен разговор Дагоберт подскочи от стола. Търпението му се изчерпа, но не искаше отново да се поддава на гнева и заплахите, чието безсилие виждаше. Той стана, отвори един прозорец и подаде навън разгорещеното си чело. След като се поуспокои, направи няколко крачки из стаята и пак седна до жена си. Мокрите й от сълзи очи гледаха втренчено в разпятието и тя си мислеше, че също е натоварена с тежък кръст. Дагоберт започна отново:

— От това, което ми каза преди малко разбрах, че здравето на децата не е пострадало.

— Не, изобщо не е пострадало. Благодарение на Бога са много добре. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Сами ли излязоха?

— Не мога да ти кажа.

— Отведе ли ги някой?

— Уви, скъпи, напразно ме питаш. Не мога да ти отговоря.

— Ще се върнат ли?

— Не зная…

Дагоберт отново скочи и отново с невероятни усилия потисна гнева си. Направи няколко крачки из стаята и пак седна.

— Но в края на краищата ти нямаш никаква полза да криеш от мен къде са децата. Защо не ми казваш?

— Не бива.

— Струва ми се, че ако научиш нещо, което ме принуждаваш да ти кажа, ще промениш мнението си. Слушай добре. Ако децата не се намерят до 13 февруари, а ти знаеш, че времето тече бързо, ти ще ме поставиш спрямо дъщерите на маршал Симон в положението на човек, който ги е ограбил. Разбираш ли — ограбил — каза войникът с много променен глас и с отчаяние, което нарани сърцето на Франциска, добави: — А аз исках да направя всичко, което може да извърши един честен човек, за да доведа тук клетите деца. Не знаеш какво съм преживял по пътя, не знаеш какви грижи и тревоги съм имал, защото аз — войникът, натоварен с две момичета, можех да успея само със смелост и преданост. А за награда мислех, че ще мога да кажа на баща им: „Ето децата ви!“

Войникът замлъкна. След първоначалния гняв го обзе мъка и той заплака. Когато Франциска видя сълзите да капят по белите мустаци на Дагоберт, почувствува известно колебание в себе си. Но веднага се сети за клетвата, която бе дала на изповедника, каза си, че най-важното е вечното спасение на сирачетата и се обвини на ум за лукавото изкушение, за което отец Дюбоа строго щеше да я порицае. Тя попита с плах глас:

— Как така ще те обвинят, че си ограбил тези деца? Какво говориш?

— Трябва да знаеш — продължи Дагоберт, бършейки очи, — че тези момичета изтърпяха толкова умора и трудности докато дойдат от Сибир дотук, защото изключително важна причина ги застави да предприемат това. Може би става дума за голямо богатство. И ако не се явят на 13 февруари тук, в Париж, на улица „Свети Франц“, всичко е изгубено и то по моя вина, защото аз отговарям за онова, което си извършила ти.

— На 13 февруари…, на улица „Свети Франц“ — каза Франциска и учудено изгледа мъжа си. — Също като Гавриил…

— Какво казваш за Гавриил?

— Когато прибрах захвърленото дете, намерих на врата му бронзов медальон…

— Бронзов медальон! — възкликна войникът — С думите „В Париж, улица «Свети Франц», ще бъдете на 13 февруари 1832“, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Гавриил! — каза войникът на себе си и после добави оживено: — А той знае ли, че си намерила този медальон на шията му?

— Навремето му казах. В пелените му намерих и един свитък с документи на чужд език. Дадох ги на моя изповедник отец Дюбоа да ги разгледа. Той ми каза, че документите са много важни. След време един милостив човек на име Родин се зае с възпитанието на Гавриил и го настани в семинарията. Отец Дюбоа беше предал и документите, и медальона на господин Родин. Оттогава не е ставало дума за тях.

Щом Франциска спомена изповедника си, една мисъл осени войника. Макар изобщо да не се досещаше за машинациите около Гавриил и сирачетата, той смътно предчувствуваше, че жена му се намира под тайното влияние на изповедника си. Разбира се той не предполагаше нищо нито за целта, нито за важността на всичко това, но донякъде си обясняваше неразбираемото упорство на Франциска и нежеланието й да му каже къде са децата. След като поразмисли малко, той стана, втренчи се в жена си и строго й каза:

— Тук има пръст някой поп.

— Какво искаш да кажеш, скъпи?

— Ти нямаш никаква полза да криеш децата от мен. Ти си много добра жена и виждаш колко страдам. Ако действуваше сама по себе си, щеше да се смилиш…

— Скъпи…

— Казвам ти, че всичко това мирише на изповедалня! — повтори Дагоберт. — Ти жертвуваш мен и децата на изповедника си. Но внимавай! Ще разбера къде живее и гръм ще го порази! Ще го попитам кой е господар в моята къща — аз или той — добави войникът заканително, — и ако мълчи, зная как ще го накарам да проговори…

— Боже мой! — извика Франциска, изплашена от светотатствените думи. — Как можеш да говориш така за един свещеник? Вразуми се, свещеник е това…

— Свещеник, който всява раздор, предателство и нещастие в къщата ми, за мен е просто един нехранимайко, от когото имам право да търся сметка за злините, които причинява на мен и на близките ми. И така, кажи ми веднага къде са децата, иначе тозчас ще ида да ги искам от твоя изповедник. Тук, нещастна жено, се замисля някакво злодеяние, в което и ти си съучастник, без сама да подозираш. Но предпочитам да имам работа с другите, отколкото с теб.

— Скъпи мой, — каза Франциска с кротък и твърд глас, — лъжеш се, ако мислиш, че с гнева си ще уплашиш един достопочтен старец, който от двадесет години ме води по пътя на спасението.

— Не ме плашат годините му…

— Боже мой! Къде отиваш! Ти си страшен!

— Ще ида в църквата, където те познават, ще разпитам твоя изповедник и тогава ще видим…

— Моля те, скъпи — извика Франциска уплашена и застана пред Дагоберт, който тръгна към вратата. — Помисли на каква опасност се излагаш. Боже мой, да обидиш свещеник. Знаеш ли, че това е тежък, смъртен грях, който само папата може да опрости!

Според Франциска това бяха най-страшните думи, които можеше да каже на мъжа си, но войникът изобщо не им обърна внимание, измъкна се от ръцете на жена си и беше толкова възбуден, че щеше да излезе без шапка. Но в същия момент вратата се отвори.

Показаха се приставът, следван от Гърбавото и агента с вързопа, който бяха намерили у момичето.

— Приставът! — каза Дагоберт, разпознавайки го по униформата. — Толкова по-добре. Тъкмо навреме идва.