Йожен Сю
Скитникът евреин (51)

V глава
Външността

Преди да излезе от къщата, Гърбавото се отби в стаята си и с малко тъга добави към натежалия вързоп една ленена завивка — единственото нещо, което имаше и което я пазеше донякъде от студа в ледената й стая.

Миналата вечер, под бремето на грижите за участта на Агрикол, момичето не можа да работи. Мъките на очакването, надеждата и тревогата не я напускаха. Сега и денят щеше да се изниже, а трябваше да се живее. Непредвидените трудности, които смазват дори способността на бедняка да работи, са двойно по-страшни. Те парализират силите му и заедно с безделието, наложено от скръбта, идват оскъдицата и сиромашията. Но Гърбавото — този съвършен и поучителен пример за евангелски дълг, можеше още да бъде полезна и намираше сили за това. Понякога най-слабите, най-немощните същества са надарени с огромна душевна сила. Сякаш в тези физически ощетени същества духът властвува над тялото и му вдъхва допълнителен живот.

Гърбавото цели двадесет и четири часа не беше нито яла, нито спала и мръзна през цялата нощ. На сутринта се почувствува страшно уморена, след като обиколи цял Париж през сняг и киша, докато стигне на улица „Вавилонска“. Но силите й още не бяха изчерпани, защото такова е могъществото на доброто сърце.

Гърбавото стигна до края на „Сен-Мари“.

След последните размирици на улица „Des Prouvaires“, в тази оживена част бяха струпани повече полицаи и агенти от обикновено.

Макар да се огъваше под тежестта на вързопа, младата шивачка почти тичаше по улицата. Когато минаваше покрай един агент чу, че зад нея издрънчаха две петфранкови монети, които една дебела, облечена в черно жена хвърли зад гърба й. В същото време жената показа на агента монетите, пошушна му нещо и посочи Гърбавото. След това дебелата жена изчезна по посока на улица „Brise-Miche“.

Градският агент се изненада от думите на госпожа Гривоа (защото това беше тя), взе парите, спусна се след Гърбавото и извика:

— Ей! Ти! Стой… Спри…

Виковете привлякоха вниманието на мнозина, а по тези места на града тълпата се събираше за секунди.

Гърбавото се досети, че агентът вика след нея, разбърза се още повече и като мислеше как по-скоро да се добере до заложната къща, се запровира между хората, стараейки се да не докосне никого, защото много се боеше от грубите и жестоки подигравки, които често трябваше да преглъща заради недъга си. Доста хора се втурнаха след нея и изведнъж една силна ръка легна на рамото й.

Това беше ръката на агента, придружен от един полицай, който веднага се притече на врявата. Гърбавото се обърна изплашена и се намери заобиколена от онази мръсна, ленива, дрипава, просташка и подивяла от невежество и беднотия паплач, която непрестанно се тълпеше по улиците. В такава сбирщина никога няма да забележите занаятчия, защото по това време трудолюбивите хора работят.

— Ей, не чуваш ли, че те викат? — каза полицаят и така стисна Гърбавото за ръката, че то изпусна вързопа.

Клетото момиче се огледа плахо наоколо и като видя, че всички тези обидни, присмехулни и лукави погледи са вперени в нея и че по разкривените от поквара лица са изписани цинизъм и грубост, пребледня като мъртвец и се разтрепери.

Разбира се, полицаят се държеше грубо. Но как иначе можеше да разговаря с едно бедно, грозно, бледо, изплашено момиче, чието лице беше неузнаваемо от страх и скръб. То беше по-дрипаво и от най-дрипавите, носеше в студа скъсана басмяна рокличка, опръскана с кал и мокра от кишата. Затова полицаят, воден от неизменния закон за външността, според който тя винаги е подозрителна, започна строго:

— Почакай малко… Къде си се разбързала така? Парите ти паднаха, а ти не се навеждаш да ги вземеш.

— Да не би да ги криеш в гърбицата? — каза с хрипкав глас един кибритопродавач, който имаше гнусен и отвратителен вид на преждевременно развратен човек.

Подигравката предизвика смях, викове и дюдюкания, които окончателно смутиха и уплашиха Гърбавото. Тя едва събра сили да отговори с тих глас на полицая, който й показваше двете петфранкови монети:

— Господине, тези пари не са мои.

— Лъжеш — каза агентът и направи крачка към нея. — Една почтена госпожа видя, че паднаха от теб…

— Уверявам ви, господине, че не са мои — отвърна Гърбавото и още повече се разтрепера.

— Аз пък ти казвам, че лъжеш — повтори агентът. — Госпожата, която видя дивашкото ти престъпно лице, те показа и ми рече: „Вижте гърбавото момиче, което тича с един вързоп. Тези пари паднаха от него, а то не си ги взе. Тази работа не е чиста“.

— Господине — намеси се отново човекът с хрипкавия глас, — не й вярвайте. Опипайте гърбицата й, там крие всичко. Сигурен съм, че там е скрила ботуши, пелерина, чадър и чаровник. Преди малко чух, че часовникът бие в гърба й.

И веднага се разнесоха нови гласове, викове и дюдюкания, защото тази ужасна тълпа почти винаги беше безмилостна и жестока към страдащите и онеправданите. Множеството се разрастваше, отвсякъде се носеха крясъци, подсвирквания и неприлични подигравки.

— Пусни ме да видя, безплатно е.

— Не ме бутай, платил съм си за мястото.

— Качете Гърбавото нависоко, та да го видим всички.

— Прегазиха ми краката. Язък за париците ми.

— Покажете я или върнете парите на хората!

— Искам си парите.

— Дайте ни парите.

— Ще пукна, но ще я видя!

Нещастното момиче с остър ум, добро сърце, благородна душа, срамежлив и деликатен характер беше принудено да слуша всички тези простащини и хули. Тя стоеше сама сред тълпата, притисната от агента и полицая. Но въпреки всичко, младата шивачка все още не осъзнаваше в какво я обвиняват. Но скоро разбра, защото агентът взе вързопа, който тя бе вдигнала от земята и държеше в разтрепераните си ръце, и грубо й рече:

— Какво има вътре?

— Има…, господине…, аз отивам… — от страх нещастницата загуби ума и дума.

— Това ли е всичко, което можеш да отговориш? — попита агентът. — Не е убедително. Хайде, развързвай бързо вързопа. Да я претърсим.

Полицаят и агентът грабнаха вързопа, разтвориха го, разровиха нещата и занареждаха:

— Я виж ти! Чаршафи, сребърни прибори, сребърна чаша, шал, ленена завивка… Добра плячка си пипнала. Облечена си като просякиня, а имаш сребърни неща… Твои ли са?

— Не, господине — отвърна Гърбавото, чувствувайки, че силите я напускат, — но…

— Ах, проклето гърбаво момиче, крадеш неща, които тежат повече от самата теб!

— Аз да крада! — извика Гърбавото и плесна с ръце, защото едва сега разбра всичко. — Аз да крада!

— Стражата… Стражата идва! — извикаха няколко гласа.

Нови викове, подсвирквания и подигравки се разнесоха из тълпата. В това време двама войника и отговорникът им едва си проправяха път през тълпата, сред която лъщяха само щиковете на пушките им.

Един човек се отправи към близкия участък да помоли за помощ при разгонването на скупченото множество.

— Ето стражата. Тръгвай към участъка! — каза полицаят и хвана Гърбавото за ръката.

— Господине — простена клетото момиче, давейки се от плач, и коленичи на улицата, — имайте милост. Ще ви разкажа всичко.

— Ще разказваш в участъка. Тръгвай!

— Аз не съм крадла, господине — извика Гърбавото сърцераздирателно, — смилете се над мен. Не ме повеждайте пред толкова хора като престъпник. Милост, милост!

— Казах ти, ще се разберем в участъка. Улицата е задръстена от тълпата. Хайде, тръгвай! — и той хвана момичето за двете ръце и я изправи на крака.

В това време войниците и офицерът успяха да се проврат през блъсканицата и се добраха до агента.

— Войнико — каза той, — отведи това момиче в участъка. Аз съм полицейски агент.

— Милост, господа! — разплака се Гърбавото. — Не ме отвеждайте, докато не ви разкажа всичко. Аз не съм крадла. Господи! Никога не съм крала… Всичко ще ви разкажа. Само исках да извърша една услуга на един добър човек. Нека ви разкажа…

— Казах ти, ще разказваш в участъка. Щом не искаш да вървиш, ще те завлекат до там — каза агентът.

Тази отвратителна сцена не се поддава на описание.

Войниците повлякоха нещастното, слабо, отпаднало и уплашено момиче. На всяка стъпка краката му се огъваха. Агентът и полицаят трябваше да го придържат, за да не падне и то прие подкрепата им. Тогава тълпата отново започна да вика и дюдюка. Клетницата вървеше между двама мъже и приличаше на Христос, понесъл кръста си към Голгота. Под надвисналото небе, сред калната улица, над която стърчаха черни високи къщи, ужасният мравуняк на тълпата напомняше за най-страшните капричоси на Гоя и Калот: дрипави деца, пияни жени, мъже със зловещи и разкривени лица се блъскаха, препъваха, удряха, тъпчеха и с крясъци и хули вървяха след почти бездиханната, невинна жертва на низка клевета.

Да, на клеветата! Човек настръхва, като си помисли, че такива арести в резултат на груба грешка често се извършват без каквото и да е друго основание, а само по едно недоказано подозрение, което внушава сиромашията, или без каквато и да е друга причина, освен несправедливото набедяване. Винаги ще си спомняме за едно момиче, което неоснователно беше обвинено в позорна търговия, но успя да избяга от полицаите, влезе в една къща и, побъркано от отчаяние, скочи от прозореца на последния етаж и се преби…

След отвратителната клевета, на която Гърбавото стана жертва, госпожа Гривоа бързо се върна на улица „Brise-Miche“. Изкачи се на четвъртия етаж, отвори вратата на стаята на Франциска и — какво да види? Дагоберт седеше при жена си и при двете сирачета…