Йожен Сю
Скитникът евреин (49)

III глава
Изповедалнята

През този мъглив и снежен зимен ден видът на църквата „Сен-Мари“ беше доста мрачен. На двора Франциска се загледа в едно тъжно зрелище. Един свещеник мърмореше нещо под носа си и двама-трима окаляни певци с опръскани стихари разсеяно и безчувствено пееха заупокой над един дървен сиромашки ковчег, придружаван само от двама души — разплакани и дрипави старец и дете. Портиерът и продавачът на свещи, ядосани от безпокойството заради това сиромашко погребение, не бяха облекли подходящи дрехи и с нетърпение очакваха края на обреда. Най-сетне няколко пръски светена вода капнаха върху ковчега, свещеникът подаде ръсилото на прислужника и си отиде.

Тогава се разигра една от онези сцени, които бяха неизбежно следствие от позорната и светотатствена търговия, една от онези непристойни сцени, често съпровождащи погребението на бедняк, който не може да плати нито за свещи, нито за литургия, нито за музика.

Старецът посегна да вземе ръсилото от прислужника.

— На̀ и по-бързо — каза той като топлеше пръстите си с дъх.

Скръбта на стареца беше дълбока, а изтощението му — крайно. Той постоя неподвижен, стиснал в разтрепераната си ръка ръсилото. В ковчега лежеше дъщеря му — майката на дрипавото дете, което стоеше до нея и плачеше. Сърцето на стареца се късаше, като гледаше това последно сбогуване. Стоеше прикован и конвулсивни хлипания напираха в гърлото му.

— Хайде, побързайте! — грубо рече прислужникът. — Нямаме намерение да спим тук.

Старецът побърза. Направи кръст над ковчега и подаде ръсилото на внучето си. Тъй като всичко това доста се проточи, прислужникът измъкна ръсилото от ръцете на детето, смигна на гробарите да вдигнат ковчега и те го послушаха.

— Ама че егоист! — каза портиерът на приятеля си, щом стигнаха хранилището. — Време не остана да хапнем и да се облечем тържествено за богаташкото погребение… Ето ти мъртвец, който заплаща труда… Хайде да се издокараме!

— С всичко ще се накичим, че да ни забележи опечалената — каза лукаво продавачът на свещи.

— Не се бой, Катилар, хубавия човек винаги го забелязват — отвърна портиерът весело.

След това двамата влязоха в хранилището.

Франциска още повече се натъжи от погребението. В църквата завари седем-осем души, пръснати по банките на влажната и студена сграда.

Щом видя, че Франциска се доближава до светената вода, един от църковните прислужници — старец с валчесто, развеселено и зачервено от виното лице, й пошушна:

— Отец Дюбоа още не е дошъл. Побързай първа да вземеш брадатата му благословия…

Франциска се възмути от подигравката на нечестивия прислужник, прекръсти се, пристъпи няколко крачки напред и коленичи на земята, за да се помоли, както правеше винаги, когато отиваше да се изповядва. След молитвата се отправи към едно тъмно място в дъното, където се намираше дълбоката изповедалня, чиято врата с решетка от вътрешната страна бе покрита с черна завеса. Франциска коленичи от дясната страна и за известно време потъна в тъжни размисли. След малко един висок, белокос свещеник с важно и строго лице, облечен в дълга черна роба, влезе в църквата и бавно закрачи към вътрешността й. С него вървеше нисък, прегърбен и дрипав старец, който се подпираше на чадъра си и от време на време му шепнеше нещо на ухото. Свещеникът се спираше и го слушаше с дълбоко уважение. Когато стигнаха до изповедалнята, дребният старец зърна коленичилата Франциска и погледна въпросително свещеника.

— Тя е… — каза той.

— И така, след два-три часа ще чакат двете момичета в манастира „Св. Богородица“…, надявам се — рече старецът.

— И аз се надявам на тяхното спасение — отвърна важно свещеникът с наведена глава и влезе в изповедалнята.

Дребният старец напусна църквата. Това дребно човече беше Родин, който след като излезе от „Сен-Мари“ отиде в лудницата, за да се увери, че доктор Баление изпълнява точно наставленията му относно Адриана Кардовил.

Франциска продължаваше да стои коленичила пред изповедалнята. Една от страничните решетки се отвори и се чу глас. Това беше свещеникът, който от двадесет години изповядваше жената на Дагоберт и имаше огромно влияние над нея.

— Получи ли писмото ми? — попита той.

— Да, отче.

— Много добре, казвай сега…

— Благослови ме, отче, защото съм съгрешила.

Гласът изрече необходимата благословия.

Франциска отговори, както подобава „Амин“, прочете молитвата си за покаяние от „изповядвам се“ до „съгреших“, разказа как е изпълнила последното си покаяние и започна да изброява новите си грехове оттогава насам. Тази превъзходна жена, тази вечна мъченица на труда и майчината обич мислеше, че винаги греши. Страхът, че е извършила някакви дребни грехове, непрекъснато измъчваше съвестта й. Това кротко и любящо същество, посветило целия си живот на другите, сега трябваше да си почине с умиротворена душа, но то се смяташе за голяма грешница и живееше в непрестанно терзание, защото се съмняваше в спасението си.

— Отче — каза Франциска със задавен глас, — завчера съгреших, защото не изчетох вечерната си молитва. Дойде си мъжът ми, с когото бяхме разделени години наред. От вълнение и радост извърших този голям грях, за който се разкайвам.

— Друго? — попита гласът строго и Франциска изтръпна.

— Коря се, че извърших същия грях и вчера вечерта. Бях много притеснена. Синът ми не се върна. Чаках го и времето мина в тревоги.

— Друго? — каза гласът.

— Изповядвам се, отче, че цяла седмица лъгах сина си. Заради слабото ми здраве, той ме кара да пийвам винце на обяд, а аз предпочитам да го оставя за него, защото той много работи и има повече нужда от мен.

— Друго?

— Когато тази сутрин разбрах, че клетият ми син е арестуван, вместо да понеса с почит и признателност новото изпитание, изпратено ми от Бога, аз за малко се разбунтувах и в скръбта си упрекнах Господа.

— Лоша седмица — каза гласът все по-строго, — лоша седмица. Все си предпочитала създанието пред създателя… Продължавай.

— Да, отче. Зная, че съм голяма грешница и се боя, че ме заплашват още по-големи грехове.

— Говори.

— Мъжът ми доведе от далечния Сибир две малки сирачета, дъщерите на маршал Симон. Вчера сутринта ги накарах да се помолят и с ужас и отчаяние разбрах, че не знаят нито едно тайнство на вярата, макар да са на петнадесет години. Те не са приели нито едно тайнство, дори не са кръстени… Още не са кръстени!

— Те са идолопоклоннички! — извика гласът ядосано.

— Това ме отчайва, отче, защото аз и мъжът ми, като техни настойници, ще поемем греховете, които могат да сторят, нали?

— Разбира се, защото вие заемате мястото на онези, които трябва да пазят душите им. Пастирът е отговорен за стадото си — рече гласът.

— И когато те извършат смъртен грях, значи аз и мъжът ми също ще съгрешим смъртно, нали, отче?

— Да. Вие замествате родителите им, а майката и бащата поемат всички грехове, извършени от децата, защото не им е дадено християнско възпитание.

— Горко ми, отче! Какво да сторя? Съветвам се с теб като с Господ. Всеки ден и всеки миг, който момичетата прекарват в идолопоклонничество, може да ускори вечната им гибел, нали така отче?

— Да. И тази страшна отговорност сега тегне върху теб и върху мъжа ти. Вие сте ги приели в душите си…

— Горко ни! Боже мой, смили се над мен — разплака се Франциска.

— Не бива да се отчайваш толкова — продължи гласът по-кротко. — Щастливи са тези нещастници, че ви срещнаха по пътя си. Ти и мъжът ти ще бъдете добър и свят пример за тях. Мъжът ти едно време беше безбожник, но сега изпълнява християнските си задължения, нали?

— Трябва да се молим за него, отче — каза Франциска натъжена, — още не е постигнал божията благодат, както и синът ми. Ах, свети отче — рече Франциска и избърса сълзите си, — това е най-тежкият ми кръст.

— Което ще рече, че нито мъжът ти, нито синът ти изпълняват християнските си задължения — каза гласът замислено. — Това е много важно, много важно. Нещастните момичета трябва да се възпитават християнски. Ако останат у вас, на всяка крачка ще имат пред очите си лош пример. Пази се, казвам ти… Отговорността ти е голяма…

— Това ме отчайва, отче. Не зная какво да правя. Помогни ми, научи ме. От двадесет години насам за мен твоят глас е глас Божи.

— Добре. Трябва да убедиш мъжа си и да дадеш тези нещастници в някой манастир, където ще ги научат.

— Ние сме много бедни, отче, и не можем да плащаме за тях. Освен това за нещастие, синът ми е арестуван заради някакви песни, които е съчинявал.

— Ето докъде води безбожието — каза строго гласът. — Виждаш ли Гавриил? Послуша съвета ми и сега е образец на всички християнски добродетели.

— Но и синът ми има много добри качества, отче. Той е добър и всеотдаен…

— Без вяра — продължи гласът още по-строго, — онова, което наричаш добри качества е само празна показност — при най-лекия дъх на дявола изчезва, защото дяволът живее в душата на всеки безбожник.

— Горкото ми дете! — каза Франциска разплакана. — А аз всеки ден се моля вярата да го просветли.

— Колко пъти съм ти казвал — поде гласът, — че си била много слаба към него, затова сега Бог те наказва. Трябваше да откъснеш от себе си неверния си син и да не даряваш безбожието му с любовта си. Когато имаш болно място по тялото си, трябва да го изрежеш, казва Светото Писание…

— Отче, ти знаеш, че само за това не съм те послушала. Никога не бих се решила да откъсна своя син от себе си…

— Затова спасението ти е под въпрос. Но Бог е милостив… Не изпадай в същите грехове поне заради двете момичета, които Провидението ти е изпратило да отървеш от вечна мъка. Не ги оставяй да се погубят до край заради собственото ти малодушие.

— Ах, отче… Много плаках и много се молих за тях.

— Това не е достатъчно. Тези нещастници нямат никакви познания за доброто и злото. Сигурно душата им е бездна за съблазни и нечистотии, защото са възпитани от безбожна майка и от неверник войник.

— Колкото до това, отче — каза добродушно Франциска, — бъди спокоен. Те са кротки като ангели. Мъжът ми, който не се е отделял от тях още от рождението им, казва, че няма хора с по-добри сърца.

— През целия си живот мъжът ти е бил в смъртен грях — строго каза гласът — и не може да съди за състоянието на душите. Повтарям, ти заместваш родителите на тези нещастници. Не бива да отлагаш за утре, а още днес, още сега трябва да работиш за спасението им. Иначе ще поемеш страшна отговорност.

— Боже мой, така е, наистина, много добре зная това, отче. И ме е страх толкова, колкото ме боли сърцето, че синът ми е арестуван. Но какво да се прави? Не мога да просветля момичетата вкъщи, защото съм неука, а само вярваща… Освен това, в своята слепота мъжът ми се подиграва със светите неща, а синът ми ги почита само когато съм там, от уважение към мен. Моля те, отче, помогни ми, научи ме какво да правя?

— Както и да е, не мога да оставя тези две млади души да погинат — каза гласът след кратко мълчание. — Има само едно средство за спасение, и то е — момичетата да се отведат в манастир, където ще бъдат заобиколени от свети и благочестиви примери.

— Ех, отче, да не бяхме толкова бедни или поне да можех да работя, щях да се помъча да припечеля нещо и да плащам за тях, както плащах за Гавриил, но за беда съвсем изгубих зрението си. Ти познаваш много милостиви души, не можеш ли да намериш някой, който да се погрижи за тези две нещастни сирачета?

— А баща им къде е?

— Беше в Индия. Мъжът ми каза, че скоро щял да се върне във Франция, но още нищо не се знае със сигурност. А пък ние се прехранваме само със заплатата на сина ми.

— Момичетата нямат ли тук някакви роднини? — попита гласът.

— Не ми се вярва, отче.

— Майка им ли ги е поверила на мъжа ти да ги доведе във Франция?

— Да, отче. Вчера той трябваше да замине за Шартър по една много важна работа, както ми каза.

Нека си припомним, че Дагоберт не сметна за необходимо да разкаже на жена си за надеждите, които дъщерите на маршал Симон възлагаха на медальона и строго им заръча за не се доверяват за това на Франциска.

— И така — продължи гласът след кратко мълчание, — сега мъжът ти не е ли в Париж?

— Не, отче. Ще си дойде довечера или утре сутринта.

— Слушай — каза гласът след малко, — всяка изгубена минута за спасението на двете момичета е нова стъпка по пътя към тяхната гибел. Всеки миг божията десница може да се стовари върху тях, защото само той знае кога ще удари смъртния ни час. А умрат ли в състоянието, в което се намират сега, може би ще бъдат осъдени во веки веков. Затова още днес очите им трябва да се отворят за божието просветление. Такъв е дългът ти, ще бъде ли такова и желанието ти?

— Да, отче. Но нали ти казах, че за нещастие сме много бедни.

— Знаех, че си ревностна и последователна във вярата си. Но ако ти се опиташ да просветлиш момичетата, нечестивите примери на мъжа ти и сина ти ще провалят всичко. Затова, в името на християнската любов, други трябва да извършат за тези момичета онова, което не можеш да направиш ти, макар че носиш отговорност за тях пред Бога.

— Ах, отче, толкова признателна ще ти бъда, ако намериш някой, който да се нагърби с това дело.

— Това не е невъзможно. Познавам настоятелката на един манастир, където момичетата ще изучат вярата както подобава. Тъй като са бедни, таксата ще се намали, но колкото и малка да е тя, трябва да се заплати. Ще са им необходими и по един чифт дрехи. Скъпо ли ще ти струва това?

— За съжаление, да, отче.

— Тогава и аз ще дам нещичко, ще взема малко и от някои великодушни хора и така ще набавим таксата, за да приемат момичетата в манастира.

— Ах, отче, ти си мой спасител. Ти си избавителят на децата.

— Бих искал да е така. Но в името на тяхното спасение и за да бъдат ползотворни тези мерки, ще ти предложа няколко условия срещу поддръжката, която ти обещавам.

— Кажи ги, отче. Приемам преди да съм чула. За мен твоите заповеди са всичко.

— Първо, още тази сутрин моята прислужница ще заведе момичетата в манастира. Ти трябва да й ги предадеш веднага.

— Не, отче, това не може да стане! — извика Франциска.

— Не може ли? Защо?

— Мъжът ми не е тук…

— Е?

— Не мога да извърша това, без да се посъветвам с него.

— Не само, че не бива да се съветваш с него, но трябва да извършиш всичко докато го няма.

— Защо да не го изчакам?

— По две причини — поде гласът строго. — Най-напред, защото в своята упорита безбожност той ще иска да се противопостави на твоето мъдро и благочестиво решение. Освен това, момичетата ще прекратят всякакви отношения с мъжа ти и той не трябва да знае къде се намират.

— Но, отче — каза Франциска с недоумение, — тези деца са поверени на мъжа ми и ако аз се разпоредя с тях, без да се посъветвам с него, ще рече, че…

Гласът прекъсна Франциска:

— Можеш ли сама да просветлиш тези момичета в дома си или не можеш?

— Не, отче, не мога.

— Изложени ли са на опасността да потънат завинаги в греха, оставайки у вас, или не?

— Да, отче свети.

— Замествайки родителите им, отговорна ли си за смъртните им прегрешения, или не?

— Да, отче, отговорна съм пред Бога.

— В името на вечното им спасение ли те карам да ги отведеш в манастир още днес, или не?

— В името на вечното им спасение, отче свети.

— Щом е така, избирай…

— Моля те, отче, кажи ми имам ли право да се разпореждам с тях, без да се посъветвам с мъжа си?

— Право ли? Това е не само право, но и твой свещен дълг. Не би ли спасила от пожар тези нещастници, ако мъжът ти беше забранил, или ако го нямаше? А сега ти ще ги спасиш не просто от огъня, който унищожава само тялото, а от пламъците, в които во веки ще гори душата.

— Моля те, прости ми, отче свети, че настоявам — каза клетата жена, чиито терзания всеки миг се усилваха, — просветли ме в съмненията ми… Мога ли да постъпя така, след като съм се заклела да слушам мъжа си?

— Да го слушаш за доброто, но не и за злото. Никога! Ти сама казваш, че заради него спасението на тези сирачета ще се забави, а дори може да стане невъзможно.

— Но, отче свети — каза Франциска разтреперана, — когато мъжът ми се върне и попита къде са децата, аз трябва ли да го излъжа.

— Мълчанието не е лъжа. Ще му кажеш, че не можеш да отговориш на въпроса му.

— Мъжът ми е много добър човек, но от такъв отговор може да се ядоса. Той е бил войник и гневът му ще бъде страшен, отче свети — рече Франциска и настръхна при тази мисъл.

— Дори свиреп да бъде гневът му, пак ще трябва да го изтърпиш и да се радваш, че понасяш всичко това заради едно свято дело! — извика гласът с негодувание. — Нима си мислиш, че е лесно да бъде спасен човек на този свят? Грешникът, който иска искрено да служи на Бога, не трябва да мисли за камъните и тръните, в които може да се препъне и убоде.

— Прости ми, отче свети, прости ми — каза Франциска покорно. — Позволи ми само още един въпрос, само един. Ако не си ти, кой друг ще ме ръководи…

— Говори.

— Когато си дойде маршал Симон и поиска децата си от мъжа ми…

— Когато маршал Симон дойде, веднага ще ми съобщиш и тогава ще видим. Защото правата на един баща са свещени, само когато ги използува за спасението на децата си. Пред бащата и над бащата стои Господ, комуто сме призвани да служим. Ако приемеш това, което ти предлагам, нещастните момичета ще се спасят и няма да ти бъдат в тежест, няма да тънат в сиромашията ти, ще се възпитават в едно свято заведение, както подобава на дъщерите на един френски маршал. Така че, когато баща им пристигне в Париж, ако е достоен да ги види, вместо да завари две нещастни, полудиви идолопоклоннички, ще намери две благочестиви, учени, скромни и добре възпитани момичета, станали толкова близки Богу, че ще могат да измолят милост за баща си. А той има голяма нужда от божията прошка, защото е буен и войнствен мъж, пролял много кръв. Решавай. Искаш ли с опасност за душата си да пожертвуваш бъдещето на двете момичета на този и на онзи свят заради безбожния страх от гнева на мъжа си?

Макар думите на изповедника да бяха жестоки и безмилостни, от негова гледна точка те олицетворяваха разума и справедливостта, защото този честен и искрен свещеник беше уверен в онова, което говореше. Той беше сляпо оръжие на Родин, но безпрекословно вярваше, че изпълнява светия си дълг, като принуждава Франциска да даде момичетата в манастир, защото не знаеше с каква цел го карат да действува така. Такова бе, такова е и сега едно от най-изумителните средства на Обществото, към което принадлежеше Родин: да подбира за съучастници честни и искрени хора, които, без да подозират интригите му, стават основен техен двигател.

Франциска беше свикнала да се подчинява на влиянието на своя изповедник и не намери какво да отговори на последните му думи. Затова го послуша, но настръхна от ужас при мисълта за страховития гняв на Дагоберт, когато се върне и не намери децата, поверени му от умиращата майка. Според изповедника, колкото по-голям и по-страшен бъде гневът на мъжа й, с толкова по-дълбоко и християнско смирение трябва да го понесе тя. Франциска отговори:

— Да бъде Божията воля, отче свети. Каквото и да се случи, ще изпълня християнския си дълг, както ми заповядваш.

— И Бог ще бъде доволен от онова, което ще изтърпиш, за да изпълниш свещения си дълг. Което ще рече, че се задължаваш пред Бога да не отговориш на нито един въпрос на мъжа си, докато те разпитва къде са дъщерите на маршал Симон, нали?

— Да, отче свети, обещавам — каза Франциска разтреперана.

— Ще мълчиш ли пред маршал Симон, ако той се върне, а дъщерите му все още не са стъпили здраво на правия път, за да му бъдат предадени?

— Да, отче свети — каза Франциска и гласът й съвсем заглъхна.

— Ще дойдеш и ще ми разкажеш всичко, което е станало между теб и мъжа ти след пристигането му.

— Добре, отче свети, кога да заведа децата у вас?

— След един час. Сега ще напиша едно писмо до настоятелката и ще го предам на прислужницата си. Тя е вярна жена и ще отведе момичетата в манастира.

 

 

След като изслуша заръките на изповедника си и получи опрощение за новите си грехове, жената на Дагоберт излезе от изповедалнята.

Сега църквата беше препълнена. Множеството се тълпеше, привлечено от тържественото погребение, за което портиерът бе разговарял с приятеля си преди два часа. Франциска с голяма мъка се добра до богато украсената врата на църквата.

Колко различно беше всичко в сравнение със скромното бедняшко погребение и плахите опечалени пред храма тази сутрин. Многобройното духовенство от църквата в пълен състав крачеше величествено пред покрития с кадифе ковчег. Коприната по епитрахила, по черните филони и по техните лъщящи сърмени шевове грееха от светлините на безброй свещи. Портиерът се надуваше в лъщящите си официални одежди с еполети. Кандиларят с костен бастун в ръка вървеше весело и гордо пред него. Гласът на певците в нови, бели стихари ехтеше. Звуците на органа разклащаха прозорците. По лицата на всички, които щяха да се облажат от този богат, от този превъзходен, от този първоразреден мъртвец се четеше щастливо и сдържано задоволство. То още по-ясно личеше в израза на двамата наследници — високи, здрави и лъчезарни младежи, които без да пристъпят законите на скромността и свенливостта в блаженството си, сякаш се наслаждаваха и се гордееха с тъжния си символичен траур. Въпреки невинната си, чистосърдечна вяра, жената на Дагоберт много се огорчи от възмутителната разлика при посрещането на ковчега на богатия и посрещането на ковчега на сиромаха пред вратата на черквата, защото, ако съществува някакво равенство, то е пред смъртта и пред вечността. Тези две крещящи противоположности още повече натъжиха Франциска. Тя едва успя да се измъкне от църквата и забърза към улица „Brise-Miche“, за да отведе сирачетата при прислужницата на изповедника си. Тя пък щеше да ги заведе в манастира „Света Богородица“, който се намираше много близо до лудницата на доктор Баление. А там бе затворена Адриана Кардовил.