Йожен Сю
Скитникът евреин (45)

II глава
Стаята на министъра

Колата бе спряла пред малко стълбище, покрито със сняг, което водеше към антре, осветено от една лампа.

За да се изкачи по хлъзгавите стълби, Адриана се облегна на рамото на доктора.

— Боже мой, как треперите! — каза той.

— Да — отвърна момичето треперейки. — От бързане си забравих пелерината. Каква мрачна къща! — прибави тя.

— Това е малкият дворец на министъра, светая светих, където нашият държавник се прибира далеч от врявата на профаните. Да влезем вътре! — И той отвори вратата на една доста голяма, съвсем пуста стая. — Наистина, — продължи той доста неспокойно, като се прикриваше с фалшива приповдигнатост. — Министерска къща! Богаташка къща! В антрето няма нито слуга, нито портиер. Но за щастие — добави той и отвори втора врата към друга празна стая — аз познавам всички тайни кътчета на тази къща.

Госпожица Кардовил влезе в един салон, облепен със зелени тапети с кадифени орнаменти. Обзавеждането се състоеше от няколко стола и кресла от червено дърво, облицовани с жълто, утреханско кадифе. Подът беше излъскан и обилно намазан. Кръгла лампа, закачена необичайно високо, осветяваше слабо салона. Адриана забеляза, че с тази бедняшка наредба къщата не прилича на министерско жилище, но без да подозира нищо, се спря на прага. Господин Баление, който я държеше под мишница, долови причината за нейната изненада и каза усмихнато:

— Тази къща изглежда доста скромна за едно Превъзходителство, нали? Но знаете ли колко малко средства им отпускат! Виждате, че и едно Превъзходителство може да бъде бедно. Но почакайте малко! Ще отида да съобщя на министъра за вас. Ей сега ще се върна. — Докторът отпусна ръката на Адриана, която неволно се притискаше в него, отвори една малка странична вратичка и изчезна.

Адриана остана сама. Младото момиче, макар да не можеше да си обясни защо обстановката й прави подобно впечатление, намери стаята за зловеща и твърде студена. След това постепенно видя различни странни неща в обзавеждането, които в началото не й бяха направили впечатление, и почувствува, че я обзема тревога. Тя пристъпи към угасналата камина и се изненада, като видя, че е преградена с желязна решетка, която изцяло запушваше дупката на комина, а машата и лопатката са окачени на железни вериги. Протегна ръка машинално да придърпа едно кресло, но то не помръдна от мястото си. Тогава Адриана забеляза, че то, както и всички останали столове и кресла, бяха заковани за стената.

Тя не можа да се въздържи, усмихна се и си каза: „Явно, твърде малко доверие има държавникът, при когото се намираме, за да заковат столовете за стената“. Но Адриана се шегуваше пряко сили, за да разсее неприятното си впечатление, което постоянно растеше от дълбоката и мъртвешка тишина. Никъде в това жилище не се забелязваше живот или движение, характерни за всяка нормална къща. Само от време на време се чуваше силният вой на вятъра.

Измина повече от четвърт час, а Баление още го нямаше.

Разтревожена, Адриана реши да повика някого и да попита за господин Баление и за министъра. Вдигна очи и потърси звънец до огледалото, но не откри нищо. Забеляза, че онова, което до този момент мислеше за огледало поради слабата светлина, беше просто една много лъскава тенекия. Приближи се още повече и се удари в някакъв бронзов свещник. Той, както и стенният часовник бяха приковани към плочата на камината. Понякога човек изпада в такова състояние, че и най-дребните неща му се струват огромни. Така стана и с Адриана. Неподвижният свещник, закованите за стената столове, тенекиеното огледало, гробната тишина и дългото отсъствие на господин Баление толкова притесниха госпожицата, че тя настръхна от ужас. Но доверието й в лекаря беше безкрайно и тя започна да се упреква за страха си и да си повтаря, че няма причини да се страхува от такива дреболии. А Баление не идваше, просто защото чакаше министъра да я приеме. Но колкото и да се опитва, тя не можа да се успокои и обзета от ужас, си позволи нещо, което при други обстоятелства никога не би направила. Приближи до малката врата, през която излезе докторът, и започна да се ослушва. Спря да диша, слуша продължително време, но не чу нищо.

В същото време над главата й се чу тежък шум, все едно човек се бе строполил на пода. Стори й се дори, че чу стенание. Погледна пред себе си и видя парчета вар, които нямаше съмнение, че са се откъртили от тавана при разтърсването на горния етаж, което тя чу.

Обзета от ужасен страх, Адриана се втурна пак към вратата, през която излезе докторът с намерение да извика някого, но остана безкрайно изненадана, когато откри, че тя е заключена. Като се опитваше да се пребори със страха, който я обземаше, Адриана повика на помощ твърдостта на характера си и се постара да размисли.

„Сигурно съм се излъгала, каза си тя. Чула съм само тропота, а стенанието е измислило въображението ми. По-големи са вероятностите да е паднало нещо, а не някой… Но заключената врата… Може би не знаят, че съм тук, помислили са, че няма никой в стаята…“

Поуспокоена от тези мисли, Адриана се огледа около себе си, след това продължи да размишлява на ум.

„Не трябва да допускам глупави мисли да утежняват положението ми и да ме мамят. Напротив, трябва да посрещна всичко без страх. Явно е, че не се намираме у министъра, много са причините, които доказват това. Което ще рече, че господин Баление ме излъга. Но тогава защо ме доведе тук и къде се намирам?“

И двата въпроса се видяха на Адриана еднакво неразрешими. Беше й ясно само, че тя е жертва на вероломството на Баление. Това се виждаше толкова ужасно на искреното и великодушно момиче, че тя предпочиташе да го пропъди и да си спомня за доверието и приятелството, което винаги е показвала към този човек. Адриана си помисли тъжно: „Ето как пустата слабост и пустият страх ни водят до несправедливи предположения. Не бива да се вярва на една толкова пъклена измама, освен в краен случай… Когато стане очевидна. Единственият начин да разбера е като повикам някого.“ После, като си припомни, че няма звънец, си каза: „Няма значение. Ще почукам и все някой ще дойде.“

И със своята малка и слаба ръка Адриана почука няколко пъти по вратата. По глухото и тежко ехо, което се чу, можеше да се отгатне, че вратата е много дебела.

„Не съм по-страхлива от другите, каза си разтрепераната Адриана, но като че ли тук владее смъртен студ… Мъча се да прогоня слабостта, но ми се струва, че за всекиго ще бъде ужасно странно това, което става.“

В същото време над нейната стая се разнесоха ужасни викове. Глухо, но силно трополене разтърси тавана, все едно над главата й се боричкаха разпалено много хора. От ужас Адриана изпищя силно, побледня като мъртвец и остана закована на мястото си. След това се спусна към един затворен с капаци прозорец и го отвори със сила. Силният вятър донесе разтопен сняг и блъсна Адриана в лицето, вмъкна се в стаята и лампата, която допреди малко премигаше, сега угасна. Останала на тъмно, с ръце, впити в решетките на прозореца, госпожица Кардовил най-накрая се предаде на страха, който така дълго гонеше от себе си, и започна да вика за помощ. Но една внезапна гледка, която попадна пред погледа й, я накара да занемее.

Недалеч от стаята, в която се намираше, се издигаше друга постройка, където светеше един прозорец. Заверите не бяха спуснати и Адриана видя един бял, сух и мършав призрак, който влачеше след себе си парче плат и крачеше бързо край прозореца, като ту забързваше, ту забавяше стъпките си.

С поглед, прикован в този прозорец, който се открояваше в мрака, Адриана остана задълго вкаменена от гледката. Когато страхът й нарасна, тя отново улови железните пръчки и пак започна да вика за помощ с всичка сила. След малко в стаята, където се намираше госпожица Кардовил, влязоха две едри жени, които тя не видя и не чу. Тези четиридесет и пет годишни жени бяха яки, облечени по мъжки нехайно и дрипаво. Като най-долни слугини те бяха запасали върху дрехите си големи платнени престилки, които стигаха до врата им, където се завързваха. Престилките покриваха и краката им.

Едната носеше лампа в ръката си. Тя имаше широко, червеникаво и лъскаво лице, голям изприщен нос, малки зелени очи, разрошена и сива като вълна коса и белезникава шапчица. Другата — пожълтяла, суха, костелива, носеше черна шапчица, която хвърляше сянка върху белязаното й от шарка лице. Веждите й бяха черни, широки и щръкнали. Над горната устна също чернееха няколко дълги и сиви косми. В ръката си тя държеше странна дреха от дебел сив плат.

Двете мълчаливо влязоха в стаята през малката вратичка, докато Адриана уплашено се бе уловила за решетките на прозореца и викаше за помощ.

Двете видяха момичето и кимнаха с глави. Докато едната слагаше лампата на камината, другата, с черната шапчица, приближи до прозореца, протегна костеливата си ръка и докосна госпожица Кардовил по рамото.

Адриана се обърна сепната и като видя този зловещ призрак, отново изпищя от страх. Когато първата уплаха премина, тя започна да се успокоява. Колкото и отвратителна да бе тази жена, тя все пак бе човек, с когото можеше да говори, затова Адриана извика задавено:

— Къде е господин Баление?

Двете жени се погледнаха, кимнаха си, но нищо не отговориха.

— Вас питам, госпожо! — повтори Адриана. — Къде е господин Баление, който ме доведе тук? Веднага искам да се видя с него.

— Замина си — отговори дебелата жена.

— Замина си! — извика Адриана. — Тръгна си без мен! Какво означава това, Боже мой! — След като поразмисли, тя продължи: — Отидете да ми намерите една карета.

Двете жени се спогледаха отново и повдигнаха рамене.

— Моля ви, госпожо — повтори Адриана с поумекнал тон — отидете да ми намерите една карета, нали господин Баление си е тръгнал без мен. Искам да изляза оттук.

— Хайде, хайде, госпожо… — каза дебелата жена, която се наричаше Томази и не слушаше какво й говори Адриана — Време е, трябва вече да си лягате.

— Да си лягам! — извика госпожица Кардовил уплашено.

— Боже мой, идва му на човек да полудее… — обърна се към двете жени и попита: — Каква е тази къща? Къде се намирам?

— Намирате се в една къща, — отговори Томази с дебел глас — в която не трябва да крещите през прозореца, както правехте преди малко.

— И в която не трябва да гасите лампата, както сте направили — обади се другата жена, която се наричаше Жервази, — защото иначе ще се разсърдим.

Адриана, настръхнала от ужас, не намери думи да отговори, а смаяно изгледа двете отвратителни жени, като продължаваше да напряга ума си, за да разбере какво означава всичко това. Изведнъж й се стори, че е познала и каза:

— Виждам, че е станала грешка. Не мога да разбера каква е, но знам, че има грешка. Вие ме взимате за някоя друга. Знаете ли коя съм аз? Казвам се Адриана Кардовил. Свободна съм да изляза оттук и никой няма право да ме спира. И така, заповядвам ви веднага да отидете и да ми намерите карета. Ако наблизо няма, тогава ми дайте човек, който да ме заведе в дома ми на улица „Вавилон“ в двореца „Сен-Дизие“. Богато ще възнаградя онзи, който ме заведе, а и вас…

— Няма ли да свършвате вече? — каза Томази — За какво са всичките тия думи?

— Внимавайте! — продължи Адриана, искайки да употреби всичките възможни средства. — Ако ме спрете насила, ще стане много сложно. Нямате представа на каква опасност ще се подложите.

— Ще дойдете ли да си легнете или не? — попита Жервази нетърпеливо и грубо.

— Чуйте ме, госпожо — обади се веднага Адриана — Оставете ме да си тръгна. На всяка от вас ще дам по две хиляди франка. Не стигат ли? Ще ви дам десет, двадесет…, колкото кажете. Богата съм, само да си тръгна… Господи! Само да изляза. Не искам да оставам тук. Страх ме е тук… — извика бедното момиче сърцераздирателно.

— Двадесет хиляди франка! Какво ще кажеш, Томази?

— Остави я да приказва, Жервази. Всички пеят една и съща песен.

— Добре, щом като не помагат нито думи, нито молби и заплахи — каза решително Адриана, която придоби смелост от отчаянието, в което бе изпаднала. — Заявявам ви, че искам да си тръгна веднага. Да видим кой ще посмее да употреби сила срещу мен.

И Адриана също така решително прекрачи към вратата. В това време отново екнаха дивите и пресипнали викове, от които преди малко Адриана се изплаши, само че сега не последва тропотът.

— О! Какви писъци — каза Адриана и спря, а в страха си се приближи до двете жени. — Чувате ли тези писъци? Каква е тази къща, Боже мой, в която пищят така! А там долу — добави тя объркана и посочи към съседната сграда, в която прозорецът продължаваше да свети, а бялата сянка се движеше пред него — виждате ли там? Какво е това?

— Това са хора — отвърна Томази — които като вас не са били послушни. Не са седели мирно.

— Какво говорите? — извика госпожица Кардовил и преплете ръце от ужас. — Господи, каква е тази къща? Какво им правят на тези хора?

— Правят им онова, което ще направят и на вас, ако бъдете лоша и не дойдете да си легнете — каза Жервази.

— Ето какво им слагат — каза Томази и посочи дрехата, която държеше под мишницата си. — Слагат им риза.

— Ах! — извика Адриана и закри ужасеното си лице с ръце.

Озари я внезапно откритие и най-накрая тя разбра всичко. След вълненията през деня, този последен удар я смаза. Младото момиче почувствува, че отпада. Ръцете му се отпуснаха, лицето му побледня, тялото му затрепери и едва успя да коленичи на пода, и да каже със заекващ глас, сочейки ризата:

— О, не… Недейте това, за Бога… Милост, госпожо… Ще направя всичко, каквото желаете…

Тя каза това и припадна. Ако не бяха жените, които се спуснаха и я задържаха, тя щеше да падне на пода.

— Припадането не е опасно — каза Томази. — Ще я съблечем. Ще я сложим да си легне и така ще си свършим работата.

— Пренеси я ти — каза Жервази.

— Аз ще нося лампата.

Тогава дебелата и здрава Томази взе госпожица Кардовил на ръце, както се носи заспало дете и тръгна след приятелката си към вратата, през която излезе доктор Баление.

Стаята, в която влязоха, бе чиста и съвсем празна. Стените бяха облепени със зелени тапети. В единия край имаше малко и ниско желязно легло с корава възглавница. Масата бе закована за стената, а столът пред нея — за пода. Покъщнината се допълваше от една ракла и от едно сламено канапе. Освен дето прозорецът беше без пердета, от вътрешната страна имаше железни пръчки, за да не се чупят стъклата. В тази тясна стая, пълна противоположност на прелестния малък дворец на улица „Вавилон“, Томази пренесе Адриана и с помощта на Жервази я положи върху леглото, както беше припаднала. Лампата оставиха до възглавницата.

Докато едната я прикрепяше, другата разкопчаваше и събличаше роклята на момичето. Макар и в безсъзнание, по бузите се търкулнаха две сълзи през премрежените мигли. Великолепната коса падаше свободно върху врата и белите като слонова кост гърди. Когато започна да сваля сатенения корсет, грозната жена хвана с дебелите си червени, силни и напукани ръце раменете, разголените ръце на младото момиче потрепериха, преди още то да е дошло в съзнание.

— Я виж какви са малки крачетата й — каза едната, която, коленичила, събуваше Адриана. — Могат да се съберат в шепата ми.

— И каква дълга коса! — каза другата. — Тя може да я настъпва, докато върви. Жалко ще е ако я отрежем, за да слагаме лед на главата й. — След тези думи Томази прибра косите на Адриана зад тила й.

За съжаление, това не бе меката и бяла ръка на Жоржет, на Флорин или на Ева, които се грижеха за господарката си с любов и радост, с гордост. Когато отново усети докосването на коравата ръка, младото момиче потрепери още по-силно, след което постепенно дойде на себе си.

Трудно е да се опише страхът и отвращението й, както и негодуванието, когато отметна косата си, покрила разплаканото й лице, щом дойде в съзнание и се видя полугола между двете старици. Най-напред Адриана изписка от срам и от свян, след което, за да не я гледат повече двете жени, замахна с ръка и събори лампата, която угасна веднага и стана на малки парченца. Тогава тя, останала на тъмно, се зави с одеялото и започна сърцераздирателно да плаче.

Пазителките й си казаха, че пищенето и буйността на Адриана са резултат от лудостта й.

— Започнахте да гасите и да чупите лампите… Изглежда това обичате да правите, щом ви хване лудостта — извика ядосано Томази, която вървеше опипом в тъмното. — Но, както вече ви казах, тази нощ ще ви наденем ризата, както на лудата, която е в стаята над вас.

— Дръж я здраво, Томази — каза другата — а аз ще отида за лампа. Като сме двете, по-лесно ще я надвием.

— Побързай, защото въпреки кротостта, изписана на лицето й, тя изглежда, че наистина е побесняла и ще трябва да останем при нея цялата нощ…

Каква тъжна и неприятна противоположност.

Сутринта Адриана се събуди свободна, засмяна и весела сред разкош и изкуство, обкръжена от деликатните грижи на трите млади момичета, които я обслужваха… Във великодушно разположение на духа тя кроеше планове за своя роднина, младия индийски принц, и взе най-благородното решение да прибере при себе си двете сирачета, които доведе Дагоберт… В разговора с госпожа Сен-Дизие се показа ту горда и чувствителна, ту тъжна и весела, ту присмехулна и замислена, ту искрена и смела… Най-накрая, когато дойде в тази къща, тя дойде да моли милост за един честен и трудолюбив работник… А вечерта, в резултат на едно предателство, госпожица Кардовил попадна в дебелашките ръце на две груби болногледачки на луди. Тя усещаше фините си крайници като приковани в тази отвратителна дреха, предназначена за лудите и наречена риза.

 

 

Госпожица Кардовил прекара ужасна нощ заедно с двете жени. На сутринта, в девет часа, тя се смая, когато видя в стаята й да влиза доктор Баление все така засмян, все така благосклонен и по бащински благ.

— Как сте, дете мое? — попита той с кротък и любезен тон. — Как прекарахте нощта?