Йожен Сю
Скитникът евреин (44)

I глава
Лъжливият приятел

Настъпи мрачна и студена нощ. Небето, което до залез бе ясно, започна да се покрива с черни облаци. Задуха силен вятър и започна да разнася гъстия сняг, който започна да вали. Фенерите осветяваха слабо вътрешността на каретата на доктор Баление, който пътуваше с Адриана Кардовил. Прелестното й лице се открояваше върху черното сукно, с което бе покрита вътрешността на каретата. В нея се разнасяше приятно благовоние, което излъчва облеклото на добре облечените дами. Младото момиче, седнало до доктора, бе очарователно. Слабата му фигура, пристегната в синята рокля, бе облегната върху меката възглавница. Скръстените й и протегнати крака си почиваха върху постланата меча кожа. В лявата си ръка то държеше бродирана кърпичка, с която, за изненада на доктор Баление, Адриана попи насълзените си очи.

Тя плачеше, защото мъчителните сцени, на които бе присъствувала доскоро в двореца Сен-Дизие, подразниха честолюбието й и я хвърлиха в слабост. Адриана, която бе решителна и горда в презрението и неуморима в подигравките си, несъгласна с несправедливостта, беше и много чувствителна, но криеше това не само от леля си, но и от всички познати. Колкото и да се преструваше, тя бе изпълнена със същността на всички жени, но и като тях умееше да се въздържа, щом разбере, че и най-малката й слабост може да зарадва или да накара неприятелите й да се възгордеят.

Каретата пътуваше вече дълго време. Адриана, която мълчаливо попиваше сълзите си, за голяма изненада на доктора, не бе продумала нищо.

— Скъпа Адриана! — изрече докторът, наистина изненадан от нейното мълчание. — Защо заплакахте, след като бяхте тъй енергична и пламенна до преди миг!

— Плача пред вас, — отговори Адриана с променен глас — защото ви смятам за приятел. Никога няма да го направя пред леля си…

— Какво означават тогава подигравките ви в този толкова дълъг разговор?

— Господи! Повярвайте, че не го правя против волята си. Особено на подобни подигравки. Няма нищо по-неприятно от това да се защитавам от тази жена и приятелите й, защото те са започнали война с мен… Говорите за моята смелост, но ви казвам, че не съм искала да се показвам непослушна… Но винаги ще искам да скрия страданията си от грубите обноски на хора, които презирам. Не съм им сторила лошо и искам да живея сама, свободна, спокойна и да виждам около себе си щастливи хора.

— Завиждам ви за вашето щастие и за щастието, което ви дължат другите.

— И то леля ми — възкликна Адриана с негодувание. — Леля ми, чийто живот е бил низ от съблазни, ме обвинява, въпреки че знае моята гордост и честолюбие, поради което не бих направила избор, който да ме опозори. Боже мой! Ако някога се влюбя, аз ще разкажа на всички, ще се похваля, защото любовта, както аз я разбирам, е най-великото нещо на света — Адриана продължи още по-натъжена. — Защо му е на човек да бъде честен и искрен, след като това не може да го предпази от най-глупавите и отвратителни подозрения. — Госпожица Кардовил попи с кърпичка очите си.

— Успокойте се, мила госпожице, — каза господин Баление съчувствено. — Успокойте се, всичко отмина, аз съм ви предан. — Изричайки тези думи, потайният лицемер се изчерви.

— Зная, че сте мой приятел — каза Адриана — Никога няма да забравя, че днес заради мен изпитахте гнева на леля ми, защото познавам способността й да върши зло…

— Колкото до това — каза докторът с престорено хладнокръвие — ние, лекарите, не се боим от никаква отмъстителност.

— Да, скъпи господин докторе, но госпожа Сен-Дизие и приятелите й никога не прощават — настръхна момичето. — Само моето неопределимо, вродено отвращение към всичко агресивно и злобно, ме застави да се скарам открито с нея. Но дори да бяхме стигнали до крайност, пак нямаше да се подвоумя, честна дума — прибави тя този път с усмивка, която разкраси лицето й. — Макар да обичам твърде много живота, все пак мога да се обвиня за нещо и то е, че искам той да бъде бляскав, красив, много хармоничен. Както знаете, аз се поддавам на недостатъците си.

— Добре, сега вече съм спокоен — каза докторът весело. — Вие се усмихвате, а това е добър знак.

— Така е най-добре, но мога ли да се усмихвам след заплахите на леля си? Само че какво може да ми направи тя? Какво толкова знае този роднински съвет! Тя наистина ли си мисли, че мнението на някой си д’Егрини и на някой си Трипо може да ми окаже някакво влияние. Освен това, говори за строги мерки. Какви мерки може да вземе? Вие знаете ли?

— Между нас казано, мисля, че княгинята искаше да ви сплаши. Самата тя ви въздействува чрез убеждаване. Въобразява си, че е майка на църквата и иска разкаянието ви — хитро каза докторът, който всячески се мъчеше да успокои Адриана. — Но нека забравим това. Красивите ви очи трябва да грейнат, за да омаят министъра, при когото отиваме.

— Имате право, скъпи докторе. Скръбта винаги трябва да се избягва, защото най-малкото, което тя причинява, е, че ви кара да забравяте скръбта на другите. Но вижте какво излезе — аз се ползувам от вашата услужливост, без да ви кажа какво искам.

— За щастие, имаме да поговорим, защото този държавен мъж живее доста далеч оттук.

— Ето с две думи каква е работата — започна Адриана. — Казах ви защо се заинтересувах от този достоен работник. Сутринта той дойде съвсем отчаян и ми съобщи, че бил компрометиран заради някакви свои стихове, защото той е поет. Ще го арестуват, въпреки че е невинен. Но ако попадне в затвора, близките му, които той издържа, ще умрат от глад. И той ме помоли да платя гаранцията, за да го оставят на свобода и да продължи работата си. Сетих се за близките ви отношения с министъра и му обещах. Но през това време вече го преследваха. Дойде ми на ум да го скрия вкъщи и вие знаете как изтълкува това леля ми. Мислите ли, че с вашата препоръка министърът ще се съгласи да освободи под гаранция този работник?

— Едва ли ще има някакви трудности, особено ако вие му изложите нещата с очарователното си красноречие.

— Знаете ли, господин Баление, защо взех това може би странно решение?

— За да препоръчате още по-горещо закриляния от вас младеж.

— И затова, и за да ликвидирам веднъж завинаги клеветите, които леля ми непрекъснато разпространява и които е наредила на пристава да запише в протокола. Предпочетох да се явя открито пред очите на един високопоставен човек. Ще му разкажа всичко, както е и той ще ми повярва. Защото човек винаги разпознава истината.

— Много добре сте го обмислили, скъпа госпожице. Вие ще постигнете две неща наведнъж. Първо, ще осуетите опасните клевети, а после ще измолите свободата на един достоен младеж.

— Благодарение на онова, което ми казахте — рече Адриана усмихната. — Доброто ми настроение се възвръща.

— Боже мой! — философски каза докторът. — В човешкия живот всичко зависи от начина на мислене.

Адриана изобщо не разбираше от конституционно управление и от административни длъжности, затова сляпо се довери на доктора и изобщо не се усъмни в неговите твърдения.

— Какво щастие! Когато отида да потърся дъщерите на генерал Симон, ще мога да успокоя и клетата майка на работника, която сега сигурно страшно се измъчва.

— Да, ще имате това щастие — каза Баление — защото сега така ще се молим и действуваме, че тя да научи за освобождаването на сина си още преди да е арестуван.

— Колко сте добър и услужлив — каза Адриана. — Ако не ставаше дума за толкова важни неща, вярвайте, щеше да ми е неудобно да губя скъпоценното ви време. Но аз познавам сърцето ви, скъпи Баление.

— Единственото ми желание е да ви докажа, че съм дълбоко предан и искрено привързан към вас — каза докторът и смръкна емфие. В същото време той хвърли неспокойно поглед през прозорчето, защото тогава колата минаваше покрай театър „Одеон“, чиято фасада беше осветена. Адриана също можеше да погледне натам и да се изненада от странния маршрут, по който минават. За да привлече вниманието й, докторът внезапно извика: — Боже мой, как забравих?

— Какво, господин Баление? — попита Адриана и го погледна.

— Забравих нещо много важно за успеха на нашата работа.

— Какво е то? — попита разтревожено младото момиче.

Господин Баление лукаво се усмихна.

— Всички хора си имат слабости — каза той — но министрите най-вече. Онзи, при когото отиваме, боготвори титлата си и много би се разстроил ако не го поздравим с думите „господин министре“.

— Бъдете спокоен, господин Баление. Ще го поздравя дори с „ваше превъзходителство“, което, струва ми се, също се употребява.

— Вече не се употребява, но толкова по-добре. А ако можете да добавите и „ваша светлост“, работата ни е уредена.

— Бъдете спокоен, ще го засипя с ласкателства и титли.

— Оставям го на вас, в добри ръце ще попадне — продължи докторът зарадван, че каретата навлезе в тъмни улички, които водят от площад „Одеон“ към квартала на Пантеона.

— Не бих могъл да упрекна министъра за тази му слабост, защото тя е в състояние да ни помогне.

— Впрочем, тази дребна хитрост е доста невинна — прибави госпожица Кардовил — и, честна дума, съвестта изобщо не ме гризе, че ще си послужа с нея. — После тя се наведе към прозорчето и рече: — Боже мой, какви тъмни улици, какъв вятър, какъв сняг. Къде се намираме?

— Как, не можете ли да познаете по липсата на магазини любимия си квартал — предградието Сен-Жермен.

— Мислех, че отдавна сме излезли оттам.

— И аз така мислех — каза докторът и се наведе също към прозорчето, уж за да разгледа околността — но още сме тук. Горкият файтонджия, заслепен от вихрушката, сигурно се е объркал. Но вече излязохме на правия път. Сетих се! Намираме се на улица „Свети Вилхем“, която не е от най-светлите. За десет минути ще стигнем до частния вход на двореца на министъра, защото близките му приятели, сред които съм и аз, могат да го посещават и неофициално.

Госпожица Кардовил не се усъмни в думите на доктора.

Още от двореца „Сен-Дизие“ докторът се канеше да й зададе един въпрос, но се страхуваше да не се издаде пред Адриана. Когато тя спомена за някакви интереси, скривани от нея, тъй като беше опитен и наблюдателен, докторът веднага забеляза притеснението на княгинята и д’Егрини. Той разбра, че заговорът срещу Адриана, на който служеше слепешката, за да се покори на волята на Обществото, се отнася до някакви неизвестни нему неща, които гореше от любопитство да научи. Всеки член на това мрачно общество имаше навика да предателствува и чувствуваше, че в него се появяват омразните породи, характерни за всеки заговорник: завист, недоверие, интригантство. Затова, въпреки че доктор Баление бе твърдо решен да съдействува за изпълнение на плановете на д’Егрини, все пак искаше да научи какво са скрили от него. Най-сетне преодоля колебанието си, намери удобен момент и след кратко мълчание каза на Адриана.

— Може би ще ви задам един доста нескромен въпрос. Ако сметнете, че е такъв, не ми отговаряйте.

— Моля ви, кажете.

— Малко преди да съобщят на леля ви, че е пристигнал приставът, вие, струва ми се, говорихте за някакви много големи облаги, за които са скрили от вас.

— Да, така е.

— Стори ми се, че тези думи направиха впечатление на княгинята.

— Такова впечатление, че моите съмнения се превърнаха в убеждения.

— Трябва ли да ви споменавам, скъпа приятелко — продължи Баление хитро, — че ви припомням всичко това, за да ви предложа услугите си, когато имате нужда. Ако не можете да ми кажете нищо повече, смятайте, че не съм ви задавал този въпрос.

Адриана стана сериозна и замислена, а след кратко мълчание, отговори:

— Има неща, които не зная, други, които мога да ви кажа и трети, за които трябва да мълча. Но вие сте толкова добър към мен днес и аз съм толкова щастлива, че ми се ще да ви дам ново доказателство за доверието си.

— Тогава не искам да зная нищо — каза докторът уклончиво. — Защото ще излезе, че си прося някаква награда. А за мен наградата е да ви услужа.

— Слушайте, — каза Адриана, без да обръща внимание на думите му — имам основателни причини да вярвам, че ще се дели едно голямо наследство от членовете на нашия род. Аз не познавам всички от тях, защото след оттеглянето на Нантския едикт прадедите ни са се пръснали по чужди земи и са опитвали щастието си на различни места.

— Така ли? — възкликна докторът превъзбуден. — И в чии ръце е това наследство?

— Не зная.

— А как ще докажете правата си?

— Скоро ще разбера.

— А кой ще ви каже?

— Не мога да ви съобщя.

— А кой ви каза, че има такова наследство?

— И това не мога да ви кажа — продължи Адриана с натъжен глас, който бе пълна противоположност на обикновената й жизнерадостна реч. — Това е тайна. Странна тайна… Когато понякога сте ме заварвали в състояние на възторг, аз съм мислила около извънредните обстоятелства на тази тайна. Да… Толкова красиви, великолепни чувства събужда тя в мен — Адриана замлъкна и потъна в спомените си.

Господин Баление не се опита да я прекъсне.

Госпожица Кардовил изобщо не следеше маршрута на каретата, а докторът се радваше на новината, която научи. Със своята проницателност той разбра, че абат д’Егрини работи за някакво наследство и реши да напише таен доклад за това. Имаше две възможности. Или в случая д’Егрини работеше по нарежданията на Обществото, или по лична инициатива. В първия случай докладът на доктора щеше да потвърди пред когото трябва фактите. Във втория ще направи ценно донесение. За известно време госпожица Кардовил и господин Баление потънаха в дълбоко мълчание, което не се нарушаваше дори от тропота на колелата.

Въпреки опитността си и въпреки неведението на госпожицата, докторът не беше напълно уверен в успеха на своя коварен замисъл. Решителният час наближаваше и най-малкото подозрение, което би събудил по невнимание у Адриана, можеше да разстрои плановете му. Уморена от вълненията през този неприятен ден, Адриана от време на време потръпваше, защото ставаше все по-студено, а в бързината тя забрави да вземе пелерината си. От известно време каретата се движеше покрай много висока и дълга стена, която изглеждаше бяла под мрачното небе. Цареше дълбока, мъртвешка тишина.

Каретата спря.

Слугата слезе и почука на голямата врата по особен начин. Първо два пъти едно след друго и след известно време трети път. Адриана не забеляза това, защото чукането беше тихо, а в същото време докторът я заговори, та да не долови нищо.

— Най-сетне пристигнахме — каза той весело на Адриана. — Бъдете привлекателна, каквато сте си винаги.

— Не се тревожете. Ще направя каквото трябва — усмихнато отвърна Адриана, после добави неволно настръхнала. — Ама, че студ! Честно ви казвам, драги господин Баление, след като отида да прибера нещастните си роднини от майката на нашия смел работник, с удоволствие ще се прибера в хубавия си салон, където е топло и светло, защото вие знаете, че не мога да понасям студа и мрака.

— Разбира се — учтиво каза лекарят. — Най-красивите цветя разцъфтяват на светлина и топлина.

Докато лекарят и госпожица Кардовил разговаряха, тежката порта се отвори и каретата влезе в двора. Пръв излезе докторът, а след него, облегната на ръката му, Адриана.