Йожен Сю
Скитникът евреин (43)

X глава
Клопката

След като госпожа Дизие и маркизът излязоха, Адриана остана в стаята на леля си с господин Баление и барон Трипо. Госпожица Кардовил страшно се разтревожи, когато разбра, че приставът е дошъл. Тя, както и Агрикол, предчувствуваше, че той ще поиска разрешение да претърси двореца и павилиона, за да открие ковача, мислейки, че е там. Макар скривалището на Агрикол да беше много тайно, Адриана не бе напълно спокойна. Затова, за всеки случай, тя се възползува от възможността да препоръча младежа на доктора, който беше близък приятел на един от много влиятелните по онова време министри. Тогава момичето се доближи до лекаря, който в това време шушнеше на барона, и с най-приятния си и кротък глас му каза:

— Господин Баление, бих искала да ви помоля нещо — и с поглед му посочи един от прозорците.

Трипо, останал без подкрепата на абата, който бе в другата стая, се боеше от момичето като от огън и затова се зарадва, че тя се оттегли настрана. За да покаже, че не се страхува той застана пред една икона и започна да я разглежда.

Когато се отдалечиха от барона, Адриана се обърна към лекаря.

— Докторе, вие сте мой приятел, какъвто сте бил и на баща ми. Когато преди малко изпаднах в трудно положение, вие отново се оказахте единствената ми подкрепа…

— Госпожице, не говорете така! — каза докторът с лицемерно изражение. — Замълчете по-добре.

— Бъдете спокоен — каза му Адриана — няма да ви компрометирам, но ми позволете да ви напомня, че често сте ми предлагали услугите си и сте ми говорили за вашата преданост към мен.

— Проверете и ще видите, че държа на думата си.

— Е добре, докажете ми го веднага.

— Чудесно! Кажете какво искате от мен.

— Нали сте приятел на министъра?

— Разбира се. Сега лекувам кашлицата му, която се появява винаги преди да отговаря за нещо в камарата.

— Трябва да помолите министъра за нещо, което пряко ме засяга.

— Вас ли? Какво е то?

В този момент влезе слугата, подаде на Баление едно писмо и му рече.

— Някакъв прислужник донесе току-що това писмо за вас. Много е спешно.

Докторът взе писмото и слугата излезе.

— Ето до какво водят добрините — усмихна му се отново Адриана. — Нито миг не ви оставят на мира, скъпи докторе.

— Не ми се говори за това, госпожице — каза лекарят, който не можа да скрие учудването си, като позна почерка на д’Егрини. — Тези болни мислят, че ние сме от желязо и че носим в себе си всичкото здраве, от което те се нуждаят. Безмилостни са! Но позволете ми, госпожице — каза докторът и разпечата писмото.

Госпожица Кардовил отвърна с прелестно кимване на глава.

Писмото на маркиз д’Егрини не беше дълго. Лекарят го прочете на един дъх и въпреки обикновеното си благоразумие повдигна рамене и каза раздразнено.

— Днес! Невъзможно! Той е луд!

— Сигурно ви чака някой беден болнав човечец, който е заложил цялата си надежда на вас. Хайде, скъпи мой господин Баление, бъдете добър, не отхвърляйте молбата му. Много е приятно човек да оправдава надеждите, които му се възлагат.

Между съдържанието на писмото и реакцията на Адриана имаше такова противоречие, което изуми Баление. Той изгледа госпожицата с ужасен поглед и отвърна:

— Пише ми един клиент, който очаква твърде много от мен, дори извънредно много, защото иска невъзможни неща. Но защо сте се загрижили за някакъв си непознат?

— Ако е беден нещастник, значи го познавам. Човекът, за когото се застъпвам и моля помощта на министъра, също ми бе почти непознат. Но сега се грижа за него, защото се оказа, че той е син на онзи достоен войник, който доведе тук от далечния Сибир дъщерите на генерал Симон.

— Как? Онзи, за когото се застъпвате, е…

— Един добър занаятчия, опора на семейство. Трябва да ви разкажа всичко подред. Но ето какво се случи…

Адриана не можа нищо да разкаже на доктора, защото вратата ненадейно се отвори и влязоха госпожа Сен-Дизие и господин д’Егрини. По лицето на княгинята се четеше пъклена радост, която тя едва успяваше да прикрие с гневното си негодувание.

Щом влезе в стаята, господин д’Егрини веднага хвърли въпросителен и тревожен поглед към лекаря, който поклати глава отрицателно. Тогава абатът прехапа устните си от ярост. Той бе възложил последната си надежда на доктора и въпреки че княгинята нанесе нов удар на Адриана, виждаше плановете си завинаги осуетени.

— Господа — каза госпожа Сен-Дизие със злобно задоволство. Моля, седнете. Ще ви разкажа някои нови и прелюбопитни неща за тази госпожица. — И тя посочи внучката си с ненавистен презрителен поглед, който е невъзможно да бъде описан.

— Е, скъпо дете. Какво има пак? Какво искат още? — каза господин Баление лукаво преди да се отдръпне от прозореца. — Каквото и да стане, разчитай на мен. — След тези думи докторът седна при господин д’Егрини и господин Трипо.

Госпожица Кардовил изслуша безочливите думи на леля си с гордо изправена глава. Челото й почервеня. Разгневена от новите нападки, с които я заплашваха, тя тръгна към писалището, където се бе разположила княгинята и развълнувано каза на господин Баление:

— Чакам ви вкъщи, колкото се може по-скоро, скъпи докторе. Знаете, че трябва да ви кажа нещо — И Адриана посегна към шапката си.

Княгинята скочи от мястото си и извика:

— Какво правите госпожице!

— Отивам си, госпожо. Вие казахте какво искате от мен и аз ви отговорих. Толкова! За останалото ще упълномощя някого. — Госпожица Кардовил взе шапката си.

След като видя, че жертвата се изплъзва, госпожа Сен-Дизие се спусна към внучката си и в разрез с всякакво благоприличие, я хвана здраво за ръката и каза разтреперана:

— Спрете!

— О, госпожо! — каза Адриана с презрение. — Къде се намирате!

— Искате да избягате? Вие се страхувате! — заяви й госпожа Сен-Дизие с унищожителен поглед.

Думите „Вие се страхувате“ бяха в състояние да накарат Адриана да мине дори през огън. С благороден и горд жест тя измъкна ръката си, хвърли на стола шапката, върна се до писалището и гордо рече на княгинята:

— Няма нищо, което да ми вдъхва по-дълбоко отвращение от това да ме обвиняват в малодушие. Е, говорете, госпожо, слушам ви. — С изправена глава, с поруменяло лице и с пламтящи от негодувание очи, скръстила ръце на гърдите си, които се повдигаха от учестения й пулс, Адриана тропна с крак и прикова леля си със спокоен поглед.

Като разбра, че жертвата няма да избяга, госпожа Сен-Дизие реши да излее капка по капка всичкия гняв, който таеше в себе си и да я измъчва, колко се може по-дълго.

— Господа — каза княгинята с равен глас, — ето какво се е случило… Съобщиха ми, че приставът иска да ми каже нещо. Отидох при него и след като той дълго ми се извинява, изпълни дълга си. Някакъв човек, който трябва да бъде арестуван, се е вмъкнал в градинския павилион.

Адриана настръхна. Нямаше съмнение, че тя говори за Агрикол, но се успокои, защото скривалището, в което го заведе, беше сигурно.

— Приставът, — продължи княгинята — поиска разрешение да потърси този човек и в двореца, и в павилиона. Има право. Помолих го да започне от павилиона и го придружих. Въпреки че госпожицата няма добро поведение, честно ви казвам, и през ум не ми е минавало, че може да бъде замесена в такава полицейска история. Но съм се лъгала.

— Какво искате да кажете, госпожо? — възкликна Адриана.

— Ще ви кажа, госпожице — каза княгинята тържествуващо. — Всичко по реда си. Преди малко вие прибързахте с насмешката и високомерието си. Тръгнах с пристава. Отидохме в павилиона. Представете си учудването на този чиновник, като видя трите прислужници, облечени като циркаджийки. Тогава го помолих да отбележи това в протокола. Нека всички знаят какви глупости се вършат тук.

— Много умно сте постъпили — каза Трипо с дълбок поклон. — Нека това се знае в полицията.

Адриана беше много разтревожена за съдбата на ковача, изобщо не мислеше да спори с господин Трипо и госпожа Сен-Дизие, и слушаше със скрита тревога.

— Чиновникът — продължи госпожа Сен-Дизие — започна строго да разглежда младите момичета и ги попита дали в павилиона, където живее госпожицата, не е влизал някакъв младеж. С невероятна наглост те отговориха, че не са виждали никого.

„Добри и честни момичета“ — помисли си радостно госпожица Кардовил — „Ще спасят бедния работник. Останалото ще свърши доктор Баление“.

— За щастие — продължи княгинята — с мене беше и една от моите прислужници, госпожа Гривоа. Тя си спомни, че е видяла госпожицата тази сутрин да се връща отнякъде към осем часа и добронамерено каза на пристава, че може би тук е влизал човекът, когото търсят. През малката градинска вратичка, която на връщане госпожицата неволно е оставила отворена.

— Щеше да бъде добре — вметна Трипо — ако бяхте помолили да отбележат в протокола, че госпожицата се е прибрала в осем часа сутринта.

— Едва ли е било нужно — докторът продължаваше да изпълнява ролята си. — Това не е влизало в интересите на пристава.

— Но, докторе, все пак! — възнегодува Трипо.

— Бароне — отговори господин Баление твърдо и категорично. — Аз така мисля.

— Но аз не, докторе — намеси се княгинята. — И аз, подобно на господин Трипо, помислих, че ще е важно, ако това се запише в протокола. Но по изненадания и смутен поглед на чиновника забелязах колко му е трудно да запише това, когато става дума за младо и високопоставено момиче…

— Аз вярвам, госпожо, — обади се ядосано Адриана — че вашата честност може да се сравни с честността на невинния полицейски началник. Но ми се струва, в същото време, че общата ви невинност е избързала, изразявайки възмущението си. И вие, и той можехте да помислите, струва ми се, че няма нищо неестествено човек да излезе в шест и да се прибере в осем сутринта.

— Закъснялото ви оправдание е неуместно — отвърна ядосано княгинята.

— Аз не се оправдавам — отговори Адриана. — Господин Баление има добрината да каже една добра дума в моя защита само защото ми е приятел, но аз ви обяснявам нещо, което не би трябвало да върша пред вас…

— Докато госпожицата го обясни, то остава записано в протокола — каза Трипо.

Абат д’Егрини, облегнал чело на ръката си, не участвуваше в разговора. Толкова се бе уплашил от последствията, които щяха да се появят след срещата на Адриана с дъщерите на генерал Симон, защото разбираше, че никой не можеше да спре тази вечер Адриана да излезе.

Госпожа Сен-Дизие продължи:

— Онова, което се случи, е нищо в сравнение с другото, което ще ви разкажа, господа. Ние обиколихме павилиона навсякъде, но не намерихме никого. Вече щяхме да излизаме от стаята на госпожицата, в която влязохме най-накрая, когато госпожа Гривоа ми обърна внимание на една тайна врата… Съобщихме на чиновника, агентите му се постараха и тогава… Знаете ли какво откриха? Не, не! Толкова е ужасно, че няма да посмея никога да…

— Тогава ще го направя аз, госпожо! — каза решително Адриана, която се натъжи, че са уловили Агрикол. — Ще ви разкажа аз, за да не се нарани целомъдрието ви. И ще го направя, не за да се оправдавам.

— Каквото и да кажете, госпожице, — изрече госпожа Сен-Дизие с презрение — има нещо неприлично да открият мъж в спалнята ви.

— Мъж, скрит в спалнята й! — извика с възмущение д’Егрини, като едва успяваше да скрие задоволството си.

— В стаята на госпожицата! — прибави Трипо. — Надявам се, че това е отбелязано в протокола.

— Да, господине! — отвърна тържествено княгинята.

— Възможно е — обади се лукаво докторът — този човек да е бил крадец. Това е най-естественото… Всяко друго подозрение ми се струва невероятно…

— Заблуждавате се, защото сте снизходителен към госпожицата, Баление — каза студено княгинята.

— Подобни крадци са известни — обади се Трипо. — Обикновено това са богати и красиви млади мъже.

— Лъжете се, господа — въздъхна госпожата. — Тя не хвърчи толкова високо и претенциите й не са големи. Тя доказа, че една постъпка може да бъде не само престъпна, но и осъдителна, неблагородна. Затова не се изненадвам от съчувствието, което демонстрира преди малко госпожицата към простолюдието… Трогателно бе да се види, че този скрит човек бе облечен в дълга горна риза.

— Значи той е от простолюдието — извика баронът с нескрито отвращение. — Да ти настръхне косата!

— Той, както сам призна, е ковач — продължи княгинята. — Трябва обаче да бъдем справедливи — младежът е красив. Няма съмнение, че госпожицата, в своето странно обожание на красотата…

— Стига, госпожо, престанете! — рече Адриана категорично, която до този момент, презрително слушаше леля си с нарастващо негодувание, без да се намесва. — Допреди малко бях готова да ви оправдая за вашите гнусни клевети, но повече няма да допусна това. Искам нещо да ви попитам… Значи този честен и добър работник е арестуван?

— Разбира се, че го арестуваха — отговори тържествуващо княгинята. — Нежната ви милост към този, иначе забавен млад мъж, трябва да е доста голяма, за да загубите спокойствие на духа.

— Така е, госпожо. Имам по-важна работа, отколкото да се присмивам на грозното и смешното — каза Адриана, чиито очи се напълниха със сълзи, когато си помисли за тревогите в семейството на арестувания Агрикол. После взе шапката си, сложи я на главата, завърза панделките и каза на доктора: — Господин Баление, преди малко ви молех за ходатайство пред министъра…

— Да, госпожице… Ще ми бъде приятно да направя това за вас.

— Чака ли ви вашата карета?

— Да! — възкликна изненадано докторът.

— Ще бъдете ли така добър да ме откарате веднага при министъра? Ако вие ме представите, той няма да ми откаже съдействие за едно справедливо нещо, което ще поискам от него.

— Как смеете, госпожице! — извика княгинята. — Как смеете! Не можете да решавате без мен, след всичко, което се случи.

— Странно е — прибави Трипо, — но вече трябва да сме готови и да очакваме всичко.

Когато Адриана попита доктора дали го чака каретата му, абат д’Егрини се развълнува от радост… Погледът му светна весело и той едва успя да прикрие задоволството и силното си вълнение. Погледна въпросително доктора и Баление два пъти наведе клепачите си в знак, че е разбрал и че е съгласен. И когато княгинята се обърна към Адриана ядосана е думите „Забранявам ви да излизате!“, господин д’Егрини, с особена извивка на гласа си, каза на госпожа Сен-Дизие:

— Струва ми се, госпожо, че госпожицата може да бъде оставена на грижите на господин доктора.

Маркизът така натърти на последните думи, че княгинята последователно погледна доктора и маркиза, веднага проумя всичко и се успокои. Всичко стана много бързо и никой не забеляза, че бе започнало да съмва. Адриана се бе замислила за тъжната съдба на Агрикол и не можа да забележи знаците, които размениха помежду си княгинята, докторът и абатът, а и да ги бе видяла, нямаше да може да си ги обясни. Но госпожа Сен-Дизие, която искаше да покаже, че не се съгласява с думите на маркиза, продължи:

— Струва ми се, че докторът е доста снизходителен към госпожицата, но въпреки това мисля, че можем да му я поверим. Но? Не бих искала да поставяме лошо начало, защото от днес нататък госпожицата трябва да изпълнява волята ми!

— Княгиньо — направи се на обиден от думите на Сен-Дизие докторът. — Бил съм справедлив, а не снизходителен към госпожицата. Готов съм да я закарам до министъра ако тя наистина желае това. Не знам за какво иска да го помоли, но не вярвам да злоупотреби с доверието ми в нея. Не вярвам и да настоява да поддържам нещо недостойно, само защото съм й ходатайствувал.

Адриана протегна сърдечно ръка към доктора и му каза:

— Бъдете спокоен, приятелю! Вие ще ми благодарите, защото ще участвувате в едно благородно дело…

Княгинята приближи до внучката си и като произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, каза:

— Още нещо искам да ви попитам, госпожице, пред тези господа. Отговорете! Въпреки тежките обвинения към вас, пак ли не сте съгласна да ми се подчинявате?

— Да, госпожо.

— Значи вие се отказвате и не желаете да се подчините на приличния и строг живот, който искам да ви предложа?

— Преди малко ви казах, че ще напусна този дом, за да живея сама и по своя воля.

— Това последната ви дума ли е?

— Да.

— Помислете добре. Това е много важно… И се пазете…

— Госпожо, вече казах последната си дума. Никога не повтарям.

— Чуйте, господа — обърна се княгинята към присъствуващите — направих всичко възможно, за да я убедя, но напразно. Нека оттук нататък госпожицата се сърди на себе си заради мерките, които съм принудена да предприема, поради непокорността й.

— Съгласна съм, госпожо — отвърна Адриана.

След това се обърна към Баление и му каза нетърпеливо:

— Хайде, хайде, скъпи докторе! Умирам от нетърпение! Да тръгваме бързо, защото всяка загубена минута може да предизвика огромни тревоги в едно семейство… — И Адриана бързо напусна салона заедно с доктора.

Един от слугите на княгинята докара каретата на господин Баление. Подкрепяна от него, Адриана влезе в нея, без да чуе, че той казва съвсем тихичко нещо на слугата, който отвори вратата на каретата.

След като докторът седна до госпожица Кардовил, той извика на кочияша:

— Закарай ни в къщата на министъра през малкия вход!

Конете потеглиха веднага.