Йожен Сю
Скитникът евреин (39)

VI глава
Враговете на Адриана

Слугата се върна бързо и въведе в стаята нисък блед мъж, облечен в черни дрехи и с домино. Под лявата си мишница носеше дълга ножница, покрита с черна кожа.

— Съобщи ли ви господин абатът какво трябва да изпълните? — обърна се към него княгинята.

— Да, госпожо — отвърна човекът с тънък глас и се поклони.

— Ще ви бъде ли удобно тук? — попита тя и го заведе да погледне в малката стая, която се отделяше от салона само с една завеса.

— Много — отвърна човекът с доминото и отново се поклони.

— Тогава влезте вътре. Аз ще ви съобщя, когато настъпи моментът.

— Ще чакам заповедите ви, княгиньо.

— И не забравяйте съветите ми — добави маркизът.

— Бъдете спокоен, ваше високопреподобие…

Завесата, която маркизът развърза, се спусна до пода и скри човека с доминото. Княгинята позвъни, след миг вратата се отвори и в стаята влезе доктор Баление, едно от важните лица в тази история.

Той бе около петдесетгодишен, среден на ръст и набит, с кръгло червендалесто лице. Гладката му бяла, доста дълга коса, сресана на път, покриваше слепоочието му. Той носеше старомодни дрехи. Обут бе в къси панталони от черно копринено сукно, златни гривни лъщяха под коляното и над лъскавите кожени обувки. Вратовръзката, жилетката и връхната му дреха бяха черни, бялата му ръка се губеше на половина под батистения ръкав. Макар и старомодно, облеклото бе изискано. Лицето му бе усмихнато, а малките сиви очи показваха проницателността и остроумието на доктор Баление. Докторът страстно обичаше шумните веселби и удоволствия. Беше не само остроумен, бъбрив, пъргав и учтив, но и едно от най-старите оръжия на княгиня Сен-Дизие. Благодарение на тази силна подкрепа, докторът, за когото дълго време никой не бе чувал нищо, по време на реставрацията получи две хубави, но леки служби, с което увеличи клиентите си. Трябва да се подчертае, че веднага след като спечели закрилата на княгинята, той започна да изпълнява стриктно религиозните си задължения. Така например, докторът се причестяваше публично всяка седмица на тържествената литургия на свети Тома Аквински. Само за една година много боледуващи, увлечени от примера на хората на госпожа Сен-Дизие, не искаха да посещават друг лекар и така клиентелата се увеличи още повече. За Обществото бе много важно да има сред привържениците си и един от най-известните лекари на Париж. Лекарят е като свещеника, посвещават го по всяко време в тайните на семейството и той научава много неща, запомня думите на болните и умиращите. А когато грижещият се за спасение на тялото се споразумее с онзи, който се грижи за спасението на душата и си помагат, тогава, при удобен случай, те могат да използуват всичко, което чуват. Не за себе си, разбира се, защото законите не позволяват това, но за трети лица… Доктор Баление бе един от най-дейните и най-ценните симпатизанти на членовете на парижкото Исусово общество.

Когато влезе в стаята, той учтиво приближи до княгинята и целуна ръката й.

— Както винаги сте точен, скъпи Баление.

— Винаги се радвам и бързам да чуя заповедите ви, госпожо. — Той се обърна към маркиза, стисна сърдечно ръката му. — Радвам се, че се върнахте. Знаете ли, че трите месеца се сториха вечност за вашите приятели?

— Времето е еднакво дълго и за тия, които тръгват, и за онези, които остават, скъпи докторе. Но вече наближава обед и госпожица Кардовил ще пристигне всеки момент.

— Безпокоя се — рече княгинята. — Ами ако тя подозира нещо?

— Невъзможно! — каза Баление. — Вие знаете, че тя ми има доверие. Онзи ден много се смяхме, дори когато й правех бележки за нейния начин на живот, за разпалената й глава…

— Господин Баление непрекъснато й прави забележки за незначителни неща — прекъсна го госпожа Сен-Дизие.

— А те са много съществени — каза маркизът.

— Госпожица Адриана ми отговори, като ме обсипа с подигравки и шеги. Трябва да признаем, че е много остроумна.

— Докторе, докторе… — каза госпожата. — Не показвайте слабост.

Вместо да й отговори, господин Баление извади от жилетката си позлатена кутия, отвори я, взе щипка емфие и го смръкна бавно, като гледаше княгинята с поглед, който бързо я успокои.

— Слабост? У мен ли, госпожо? — отвърна той, като почистваше с пълната си бяла ръка полепналото върху ризата му емфие. — Аз доброволно дойдох при вас, за да ви помогна да се избавите от неприятното положение.

— Само вие можете да ни направите тази услуга — обади се д’Егрини.

— Аз не показвам слабост, госпожо — продължи докторът, защото изцяло съм оценил важността на действията си. Но тук става дума и за важни интереси…

— Наистина — каза д’Егрини — За жизнени интереси.

— Тогава — започна отново Баление — като човек с добър и изтънчен вкус, позволете ми да уважа отличното остроумие на госпожица Адриана. А когато дойде време за работа, тогава ще ме видите.

— Може би то ще дойде много по-бързо, отколкото очакваме — спогледаха се госпожа Сен-Дизие и д’Егрини.

— Винаги ще бъда готов — отвърна докторът. — Отговарям за работата си, стига да бъда спокоен във всичко останало.

— Нима са малко клиентите ви? — усмихна се госпожа Сен-Дизие.

— Напротив! Винаги ще се оплаквам, че имам много болни, но работата не е в това. Докато пристигне госпожица Адриана, ще ви кажа няколко думи, които се отнасят и до нея. Става въпрос за онази жена, която купи имота на Кардовил, някоя си госпожа Света Гълъбица, която ме нае за свой лекар, благодарение хитростта на господин Родин.

— Да — каза д’Егрини. — Родин ми писа, без да съобщава повече подробности.

— Ето как стоят нещата — продължи докторът. — В началото мислех, че лесно ще въздействувам върху госпожа Света Гълъбица, но тя се оказа много упорита. Вече двама свещеници се отказаха да помагат за нейното посвещаване. Родин се чудеше какво да направи, и й изпрати малкия Филипон. Той е сръчен, хитър и особено търпелив — напълно подходящ за нея. Когато станах лекар на Света Гълъбица, Филипон потърси помощта ми и я получи. Аз трябваше да се преструвам, че не го познавам, а той редовно ми съобщаваше за нравственото състояние на покаяницата си. Трябваше със съвсем безвредни лекарства, защото тя не е и много болна, да почувствува подобрение и в зависимост от това дали свещеникът е доволен или не от нея, да й казвам: „Както забелязвате, госпожо, когато се намирате на правия път, това действува добре на здравето ви и вие се чувствате добре. И обратното — щом попаднете на лошия път, изпитвате телесна болка, което е доказателство, че влиянието на вярата е всесилно и се отразява не само върху душата, но и върху тялото…“

— Неприятно е, разбира се — каза хладнокръвно д’Егрини — да се прибягва до такива средства, за да се спасят упоритите от гибел, но пък трябва да се използуват различни начини на въздействие в зависимост от ума и характера на хората.

— Сигурно госпожа княгинята е забелязала — започна отново докторът — че в манастира „Света Богородица“ понякога съм използувал същото средство, за да постигна спокойствието и спасението на душите на някои от болните. Това средство е безопасно. Наистина, разликата между подобрение и влошаване на състоянието е малка, но в някои случаи средството дава отлични резултати. Така се случи и с госпожа Света Гълъбица. Тя бе в такова нравствено и телесно състояние, че Родин накара Филипон да я посъветва да престане за кратко… Съветът, както и желанието й да се прочуе и издигне, я накараха да купи имота на Кардовил. Но вчера Филипон ми каза, че Света Гълъбица отново е изпаднала в тежка душевна болест, макар физически да е добре. Причината бил някой си Жак Дюмулен, когото, доколкото знам абате, вие познавате. Този господин, без да знам как, е бил при нея и са разговаряли много продължително.

— Жак Дюмулен! — каза презрително маркизът — Той е човек, когото използуват като маша и го презират. Той е писател — само жлъчка, завист и омраза… Ние му плащахме много, за да напада с животинското си красноречие нашите врагове, макар да не е най-добрият начин подобно перо да защитава началата, които почитаме… Той живее като циганин, кисне по кръчмите и почти винаги е пиян. Но трябва да се признае, че е неизчерпаем в клеветите си. Той познава добре богословските въпроси и затова понякога ни е много полезен…

— Както разбрах, Дюмулен иска да се ожени за Света Гълъбица, макар тя да е вече шестдесетгодишна, за да вземе голямото й богатство. Мисля, че ще бъде добре ако съобщите на господин Родин да се пази от маневрите му. Моля да ми простите, че толкова дълго ви занимавах с дреболии. Преди малко ви говорех за манастира „Света Богородица“, госпожо и си спомних, че отдавна не сте го посещавали.

Княгинята и д’Егрини се спогледаха и тя отвърна:

— Мисля, че беше преди осем дни…

— Там има големи промени. Стената, която бе обща с моята болница, вече е съборена. Ще правят параклис, защото старият е много малък. А сега ще похваля госпожица Адриана — усмихна се странно докторът. — Тя обеща да ми даде за параклиса копие от една „Света Богородица“ на Рафаело.

— Добре, че ме подсетихте — каза княгинята. — Наближава обед, а господин Трипо още го няма.

— Той е поднастойникът на госпожица Адриана, чийто имот управлява като бивш служител на граф-дука — изрече маркизът замислено. — Добре ще е ако пристигне преди госпожица Кардовил.

— Жалко, че не може да го замести портретът му — каза докторът с хитра усмивка, след като извади от пазвата си една малка книжка.

— Какво е това, докторе? — попита княгинята.

— Един от анонимните памфлети, които от време на време се появяват. Нарича се „Камшик“. Барон Трипо е изрисуван толкова точно, че това не е вече сатира, а цялата истина. Ето, слушайте. Този откъс е озаглавен „Тип борсов спекулант“: „Господин барон Трипо. Този човек, който се показва подло смирен пред високопоставените в обществото, е безочлив и груб с онези, които зависят от него. Той е живо въплъщение на долната част от буржоазната и промишлена аристокрация, сребролюбец и спекулант, циник, човек без сърце, без вяра, без душа, който и майка си продава за пари. Подобни хора носят всички пороци на новозабогателите, на онези, на които случайно се е усмихнала съдбата или са спечелили в мътната вода на борсовата игра. Забогатеят ли веднъж, такива хора започват да мразят народа, защото той напомня произхода им, от който те се срамуват. Немилостиви към бедността на простолюдието, те се отдават на мързел и пиянство, защото това ги оправдава. Но това не е всичко. Като богаташ, като човек, който има право да избира и да бъде избиран, господин барон Трипо обижда бедните и хората без политически права: офицера, който след четиридесетгодишна служба едва преживява с мизерната си пенсия; съдията, прекарал живота си в изпълнение на тежки задължения, който накрая не получава почти нищо; учения, прославил отечеството или учителя, предавал знания на цели поколения, скромния и благодетелен селски свещеник, най-чистия представител на Евангелието, който проповядва любов, братство, равенство… Как тогава баронът на промишлеността да не показва най-безочливо презрение към тези хора, след като е спечелил от една забранена от закона игра или от незаконната си промишленост!

Вярно е, че оптимистите говорят на хората, чиято бедна гордост е достойна за уважение: Купете си имоти и ще бъдете избираеми и избиратели“…

Но да се върнем към биографията на господин барон Андрей Трипо, син на слуга в една гостилница…

В това време вратата се отвори и слугата съобщи, че е пристигнал барон Трипо. Доктор Баление бързо скри книжката в пазвата си и сърдечно се поздрави с банкера като дори се изправи, за да се ръкуват.

— Имам честта да бъда на разположение на заповедите на госпожа княгинята — още от вратата баронът започна да поздравява всички присъствуващи. — Тя знае, че винаги може да разчита на мен.

— Да, бароне. Аз наистина разчитам на вас, особено в случай като този.

— Става дума за госпожица Кардовил?

— За същото, господине, за това сме се събрали.

— Княгинята може да разчита на моето съдействие, което вече съм обещал. Струва ми се, че трябва да бъдем много строги, дори ако е необходимо…

— И ние сме на същото мнение — избърза да каже маркизът, като даде знак на княгинята и с поглед посочи мястото, където се бе скрил човекът с доминото. После продължи. — Съгласни сме, но трябва добре да премислим всичко, за да не остане съмнение в младото момиче. Нас ни ръководи единствено нейният интерес и затова трябва да я накараме да бъде откровена…

— Госпожицата пристигна от градинския павилион и пита дали може да посети госпожата — каза отново слугата, който влезе в стаята, след като преди това бе почукал.

— Кажи й да влезе — отвърна княгинята. — И повече никого няма да пускаш. Никого, без изключение!

След това госпожа Сен-Дизие повдигна завесата, зад която се бе скрил човекът, направи му последен знак и отново се върна на мястото си.

През краткото време до влизането на Адриана всички бяха неспокойни и объркани, като че ли ги бе страх от нейното присъствие.

След малко госпожица Кардовил влезе при княгинята.