Йожен Сю
Скитникът евреин (38)

V глава
Съзаклятието

Абат д’Егрини беше лицето, което вече видяхме на улица „Milieu des Ursins“, откъдето преди три месеца бе тръгнал за Рим. Маркизът, както винаги, бе облечен в черно. Той не носеше расо. Черният редингот и жилетката, пристегната в талията, подчертаваха стройната му фигура. Под черните му кашмирени панталони се виждаха краката му, обути в лъснати обувки. Тонзурата му почти не личеше сред плешивината на темето му. По нищо не личеше, че е свещеник. Вратовръзката му бе вързана по войнишки, което подсказваше, че този абат-маркиз, прочутият проповедник, един от най-влиятелните и дейни ръководители на Обществото, след като се сражава с русите срещу Франция, по време на реставрацията, командуваше един хусарски полк.

Маркизът току-що бе пристигнал, а с княгинята не се бе виждал от деня, в който умря майка му в едно имение на госпожа Сен-Дизие близо до Дюнкерк. Покойната маркиза вдовица д’Егрини напразно очакваше сина си в последния си час. Отец д’Егрини бе принуден да пожертвува и най-свещените си чувства, защото пристигна заповед незабавно да тръгне за Рим. Той прие заповедта с колебание, което Родин забеляза. Единственото чисто чувство, което никога не изгуби в живота си д’Егрини, бе любовта към майка си.

Когато слугата и госпожа Гривоа се оттеглиха, маркизът се приближи до княгинята, протегна ръка и каза развълнувано.

— Ермин, нищо ли не скрихте от мен в писмата си? Сигурно мама ме е проклела в последния си час…

— Не, Фредерик, не! Успокойте се. Тя искаше да бъдете до нея и докато бълнуваше, непрекъснато викаше вашето име.

— Майчиното чувство й е подсказвало, че с присъствието си ще й помогна да оживее.

— Оставете тъжните спомени. Нищо не може да се върне.

— Повторете ми, че тя не е страдала от моето отсъствие. Не се ли досети, че висши задължения са ме изпратили другаде?

— Не, уверявам ви! Когато изпадна в безсъзнание, пристигането ви стана още по-безполезно. Всичко, което ви писах, е истина. Успокойте се.

— Съвестта ми трябва да е спокойна, защото аз пренебрегнах майка си, за да изпълня дълга си. Колкото и да се старах, не успях да се откажа от майка си, както ни заповядват тези страшни думи: „Който не мрази баща си и майка си, дори и душата си, не може да бъде мой ученик^[1].“

— Няма съмнение, Фредерик, че това е трудно, но пък в замяна получаваш влияние и власт!

— Да — отвърна след кратко мълчание маркизът. — Какво ли не жертвува човек, за да владее дори онези, които царуват. От пътуването до Рим разбрах нови неща за нашата страшна власт. Защото именно оттам владеем света, най-хубавата и най-голямата част на света, било по навик, по предание или по вяра. Именно оттам е любопитно да се наблюдава правилното действие на хилядите оръдия, които се подчиняват на волята на нашето Общество… Каква сила имаме! Винаги съм се чудил как един човек, преди да стане наш, мисли, иска, вярва, действува според волята си, а когато дойде при нас, само за няколко месеца от него остава само тялото. Умът, съвестта, свободната воля, всичко замръзва от навика на послушанието, от изпълнението на тайнствените упражнения, които смазват и убиват свободната и самостоятелна мисъл. Тогава в тия тела без душа, студени като трупове, ние вдъхваме душата на нашето Общество и те тръгват, вървят, изпълняват, но без да напускат кръга. По този начин те стават част от великото тяло, чиято воля изпълняват. Но те са като ръката, която действува, без да разбира мисълта, която я управлява. Така и те не знаят плановете на тялото.

Докато говореше, върху лицето на маркиз д’Егрини се появи гордо изражение.

— Да, това наистина е голяма сила — каза княгинята. — Тя е още по-страшна, защото действува тайно върху ума и съвестта на човека.

— Аз командувах великолепен полк — продължи маркизът. — Униформите на моите хусари бяха прекрасни. Често пъти сутрин, на някое широко поле за маневри, огряно от лятното слънце, съм изпитвал естественото удоволствие от командуването. Когато се разпоредях, конниците се раздвижваха, звучаха тръбите, развяваха се перата, сабите святкаха, а офицерите се втурваха, за да изпълнят заповедите ми. Всички слушат моята дума, гледат моите жестове. Тогава се чувствувах силен, защото можех да ги командувам, както обуздавам коня си. Сега, въпреки неблагоприятните времена, аз, който съм участвувал в толкова сражения, мога да кажа, че в този час се чувствувам сто пъти по-деен, по-силен и по-смел, начело на тази черна и няма армия, която мисли, желае, движи се и прави онова, което кажа аз. Ако й дам знак, тя ще се пръсне по цялото земно кълбо или ще се промъкне в семейството, като изповяда жената и възпита децата. Ще се промъкне в семейството чрез изповядване на умиращите. Ще стигне до престола чрез неспокойната съвест на лекомисления цар. И най-накрая…, ще стигне и до светия Отец, това живо въплъщение на Бога, чрез услугите, които му правим или му искаме. Това тайнство се простира от раждането до смъртта, от бедната къща на работника до царския престол, а от него и до светото седалище на Божия наместник. Подобна власт не е ли в състояние да запали или да задоволи и най-голямото славолюбие? Какво друго на света може да ми донесе такова удоволствие? Не трябва ли да презирам предишния лекомислен живот, който ни донесе толкова неприятели? Спомняте ли си понякога за онзи живот, Ермин? — довърши д’Егрини с усмивка.

— Много точно се изразихте, Фредерик! — започна княгинята. — Човек си спомня за миналото с презрение. И аз като вас често сравнявам миналото със сегашното и съм доволна, че послушах съветите ви. Ако сега не съм за жалене и за смях, както най-често се случва с жена, която е била красавица и е имала много любовници преди да застарее, дължа го на вас. Какво ли щях да правя иначе? Щях да се мъча да задържа тези грубияни, които търсят жените, докато задоволят страстите си. Или щях, ако ми бяха останали средства, да посрещам в къщата си влюбените, които ще идват, само за да бъдат известно време заедно… Каква глупост е да каниш такива хора, които гледат на блясъка, с който си ги оградил като на твое задължение, докато те се веселят и безочливо задоволяват страстите си.

Княгинята говореше така, но върху лицето й се появяваше завист, противно на волята и на съжалението й.

— Благодарение на вас, Фредерик, се откъснах от този свят, който скоро щеше да ме изостави. Мен, която толкова години съм била негов кумир и негова царица. Аз промених света… Вместо да бъда заобиколена от разсеяни и лекомислени хора, се намерих сред други — забележителни, всесилни, повечето от които управляват държави. Аз ги приех, както и те ме приеха. Едва тогава изпитах щастието, към което винаги съм се стремяла. Имам влияние и участвувам в решаването на най-важните световни въпроси. Научих много тайни. Мога да унищожа всички, които ми се присмеят или ме намразят. Можах да се издигна много по-високо, отколкото очакваха всички, които ми служеха, уважаваха ме и ме слушаха.

— Само с няколко думи, Ермин, вие казахте онова, което винаги ще бъде ваша сила. Като събираме последователи… „Да намерим начин сами да удовлетворим любовта и омразата си и да спечелим чрез послушание към висшестоящите в Обществото своята част от тайното владение на останалия свят…“ Мнозина ни смятат за победени — каза презрително д’Егрини — а ние сме родени преди всичко за борба, от нея черпим нови сили за действие. Времената сега са лоши, но ще станат по-добри. Както знаете, само след няколко дни, на 13 февруари, ще разполагаме с голяма възможност, за да възстановим поотслабналото си влияние.

— Говорите за медальоните, нали?

— Затова бързах, за да стигна преди важното събитие.

— Научихте ли за нещастието, което без малко щеше да провали трудно скроените ни планове?

— Да. Веднага щом пристигнах, се срещнах с Родин.

— Какво ви каза той?

— За пристигането на индиеца и дъщерите на генерал Симон в замъка Кардовил след корабокрушението, което ги изхвърли на Пикардийското крайбрежие. А мислехме, че момичетата са в Лайпциг, индиецът на Ява, бяхме взели всички възможни мерки… Наистина — въздъхна маркизът — като че ли някаква невидима сила винаги закриля този род.

— За щастие Родин е съобразителен — каза княгинята — Той дойде снощи и говорихме дълго.

— Резултатът от разговора е отличен. Войникът ще бъде отстранен за два дни. Съобщихме на жената на изповедника, а останалото ще се случи от само себе си. От утре няма да се страхуваме от момичетата. Остава индиецът. Но той е в Кардовил, ранен е тежко, имаме време…

— Това не е всичко — каза княгинята. — Освен внучката ми, още двама души не трябва да са в Париж на 13 февруари.

— Да, господин Харди. Най-близкият му приятел е наш човек и чрез него ще го отпратим на юг, откъдето не може да се върне за по-малко от месец. Колкото до онзи работник и нехранимайко, Голчо… Той едва ли ще ни създаде грижи. Не бива да забравяме и Гавриил. В него е цялата ни надежда. Няма да го оставим на мира до определения ден. Този път можем да успеем повече от всеки друг път. За нас това е въпрос на живот и смърт. На връщане спрях във Форли и се видях с дук Орбано. Неговото влияние над царя е безгранично, възможно е да се споразумеем с дука.

— И какво?

— Орбано се наема и аз знам, че може да го направи, да ни осигури законно съществуване, в държавите на господаря му с изключително право ние да възпитаваме младежта. За две-три години можем да пуснем такива корени, че и дук Орбано ще потърси помощта ни. Но сега той поставя едно условие.

— И какво е то?

— Пет милиона в брой и по сто хиляди франка всяка година.

— Но това е много!

— Но то е и малко като си помислим, че стъпвайки в тази държава, ние ще си възвърнем тези пари. Освен това те са една осма от онова, което ще си осигури Обществото от медальоните, ако работата приключи успешно…

— Да, близо четиридесет милиона… — каза княгинята замислено.

— Петте милиона, които иска Орбано са само аванс. Те ще ни се върнат от доброволните дарения, които ще получим от семействата за възпитанието на децата им. Влиянието ни ще се увеличи, ще се увеличи и доверието на онези, които управляват. А те се двоумят! — възкликна маркизът презрително. — Все още има правителства, които ни преследват и не виждат, че чрез нашето възпитание ние приучаваме народа на послушание, на онази животинска покорност, която осигурява спокойствието на държавите. А като си помисля, че именно благородниците и богаташите ни презират и мразят! Те са глупави и не разбират, че денят, в който убедим народа, че бедността е негова съдба, че трябва да се откаже от усилията да я променя, че трябва да гледа на богатството като на престъпление, защото наградата на небето е заради страданията на земята, именно в този ден ще се разрешат страшните въпроси, които правят ужасно и мрачно бъдещето на управниците. Те не виждат, че сляпата вяра, която искаме от народа, е юздата, с която го водим и усмиряваме.

— Прав сте, Фредерик — отвърна княгинята. — Наистина, наближава един велик ден. С близо четиридесетте милиона, които ще получим от медальоните, ако всичко завърши добре, ще могат да се предприемат големи работи. Това ще бъде от огромна полза за Обществото, особено във времето, в което всичко се продава и купува.

— Освен това — добави д’Егрини замислено — не трябва да се заблуждаваме. Реакцията продължава… Примерът на Франция е важен. Едва ли ще можем да се задържим в Австрия и в Холандия. С всеки изминал ден средствата на Обществото намаляват. Кризата може да продължи. Ако успеем с медальоните ще се закрепим и с помощта на Орбано… нашето въздействие ще бъде огромно. Тринадесети февруари! — въздъхна д’Егрини, поклащайки глава. — 13 февруари за нас може да стане като Тридентийския събор, който ни вдъхва нов живот.

— Затова трябва да се направи всичко, за да успеем. От шестимата, петима няма да могат да попречат. Остава само внучката ми… Чаках само вас, за да взема окончателно решение. Предприех всички мерки, още тази сутрин ще започнем работа.

— Увеличиха ли се съмненията ви?

— Да. Убедена съм, че тя знае повече, отколкото казва. Ако е така, тя е нашият най-голям неприятел. И най-опасен.

— Винаги съм бил на това мнение и още преди шест месеца ви предупредих да вземете мерките, което вече сте направили. Това улеснява нещата.

— Най-накрая — каза княгинята с нескрита злоба — този характер ще бъде смачкан. Най-накрая ще си отмъстя за униженията, които трябваше да понеса, за да не разбере тя. Колко неща преживях!…

— Който обижда вас, обижда и мен. Както знаете, Ермин, аз мразя хората, които и вие мразите.

— А колко пъти вие сте понасяли подигравките й?

— Рядко съм се лъгал — каза маркизът строго. — Това момиче може да стане най-опасният ни неприятел.

— Не трябва да допускаме това — отвърна госпожа Сен-Дизие и втренчи поглед в маркиза.

— Срещнахте ли се с доктор Баление и с Трипо? — попита той.

— Сега ще дойдат тук, съобщих им всичко.

— Бяха ли настроени срещу нея?

— Твърде много. Адриана има пълно доверие в лекаря, но има още едно допълнително обстоятелство, което ще ни помогне.

— Какво е то?

— Сутринта госпожа Гривоа отиде при Адриана, за да й припомни, че я чакам към обед по много важна работа. Когато приближавала павилиона, забелязала как Адриана се прибира през малката градинска врата.

— Не може да бъде! Има ли доказателства?

— Досега друго няма. Но аз ще се погрижа — каза княгинята, като взе едно от писмата пред себе си. — Това е докладът, който ми носи всяка сутрин една от слугините на Адриана.

— Да не би да е онази, която Родин е успял да настани при нея?

— Същата е. Тя е много зависима от Родин и досега ни служи добре. Може би докладът потвърждава разказа на Гривоа.

Тя хвърли бегъл поглед върху доклада и ужасена извика:

— Но какво е това? Това момиче било истински дявол! Управителят на имота, който тя продаде й съобщава в писмо, че индийският принц е в замъка. Тя знае, че е неин роднина… Вече е писала на някогашния си учител по рисуване, Норвал, да вземе индийски дрехи и да доведе тук принц Джалма. Него, който на всяка цена трябва да бъде далеч от Париж…

— Ако това не е някоя нова прищявка на внучката ви — каза пребледнял маркизът — бързината, с която иска принцът да пристигне тук показва, че тя знае много повече, отколкото сме предполагали. Тя сигурно знае и за медальоните.

— Нямаме повече време — решително каза княгинята — Трябва да побързаме и да приключим още тази сутрин.

— Това е почти невъзможно.

— Всичко е възможно. Докторът и господин Трипо са наши хора.

— Аз също им вярвам. Но не трябва да поставяме въпроса, който да ги изплаши, преди да разговаряме с внучката ви. Колкото и да е хитра, вие лесно ще отгатнете какво точно знае. И ако то е повече, отколкото е необходимо, тогава наистина трябва да приключим още днес.

— Успяхте ли предварително да се обадите на вашия доверен човек? — попита княгинята.

— Трябва да пристигне до обед.

— Мисля, че тук ще бъде удобно за нашия замисъл. Стаята е отделена от малкия салон със завеса, която ще спуснем. Вашият човек може да застане зад нея.

— Прекрасно!

— Предан човек ли е той?

— Много предан. В подобни случаи често сме го използували.

В това време някой почука на вратата.

— Влезте! — извика княгинята.

— Доктор Баление пита дали можете да го приемете, княгиньо — появи се един от слугите.

— Разбира се. Помоли го да влезе.

— Дойде и още един човек, с когото Негово високо Преподобие трябвало да се срещне тук към обяд. Според заповедите на господин абата, го помолих да почака навън.

— Това е довереният човек — обърна се маркизът към княгинята. — Нека най-напред да дойде той. Струва ми се, че не е полезно ако го види доктор Баление.

— Нека най-напред влезе този човек — нареди княгинята на слугата. — После, когато ти позвъня, ще помолиш и господин доктора да влезе. Когато пристигне барон Трипо и него ще въведеш в стаята. След това, който и да идва, няма да пускаш никого. Освен, разбира се, госпожица Адриана.

Слугата излезе.