Йожен Сю
Скитникът евреин (31)

IV глава
Завръщането

След пет минути Агрикол се върна. Беше пребледнял, с изопнато лице, а очите му плуваха в сълзи. Ръцете му трепереха и цялостният му вид излъчваше щастие и радост. Той се задържа малко пред вратата, сякаш вълнението не му позволяваше да се приближи до майка си…

Очите на Франциска бяха толкова отслабнали, че в първия момент тя не забеляза промененото изражение на сина си.

— Какво е станало, чедо? — попита тя.

Преди ковачът да отговори, Гърбавото видя несвойственото му лице и извика:

— Боже мой, Агрикол, какво има? Колко си блед!

— Мамо! — каза младежът с разтреперан глас и се спусна към Франциска, без да отговори на момичето, — ще ти съобщя нещо, което много ще те изненада, но ми обещай, че няма да се вълнуваш.

— Какво значи това? Защо трепериш? Погледни ме. Гърбавото е права, много си блед.

— Мила моя майчице — рече Агрикол, коленичил пред Франциска и стиснал ръцете й в своите — трябва…, ти не знаеш, но… — ковачът не успя да довърши. Радостни сълзи задавиха гласа му.

— Защо плачеш, чедо? Но, боже мой! Какво има? Плашиш ме!

— Плаша ли те? Напротив! — каза Агрикол и избърса очите си. — Ти ще бъдеш много щастлива. Но не бива да се вълнуваш, защото голямата радост е не по-малко вредна от голямата скръб.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ти казах, че ще дойде…

— Баща ти! — извика Франциска.

Тя стана от стола, но вълнението й беше толкова голямо, че се хвана с една ръка за сърцето, сякаш искаше да спре пулса му, после премаля. Синът й я подхвана и й помогна да седне. До този момент Гърбавото седеше настрана, но сетне реши, че може да бъде полезна с нещо и плахо се доближи до Франциска, чието лице все повече се променяше.

— Дръж се, мамо — каза ковачът, — страшното свърши. Сега ти остава само да се радваш, че ще видиш баща ми.

— Моят клет Балдуин… След осемнадесетгодишно отсъствие. Не мога да повярвам — нареждаше Франциска, потънала в сълзи. — Истина ли е това, господи, истина ли е?

— Това е самата истина и ако ми обещаеш, че ще престанеш да се вълнуваш, мога да ти кажа кога ще го видиш.

— Скоро, нали?!

— Да, скоро.

— Кога?

— Може би утре, или още днес…

— Днес ли?

— Да, мамо, днес. Той си идва… Дошъл си е вече…

— Той е… Той… — Франциска не можа да довърши.

— Долу е. Преди да се качи, помолил бояджията да ми съобщи, за да те подготвя за срещата, та да не ти прилошее от изненадата…

— Боже мой!

— Тук е… Чака… Мамо, не се сдържам вече, сърцето ми ще се пръсне — и той се спусна да отвори.

Дагоберт, Роз и Бланш, хванати за ръце, се показаха на вратата.

Вместо да се хвърли в прегръдките на мъжа си, Франциска падна на колене и започна да се моли. Тя издигна глас към Бога, благодари му с дълбока признателност, че послуша желанието и молитвите й, и че възнагради жертвоготовността й.

За миг участниците в тази сцена останаха мълчаливи и неподвижни.

От чувство за уважение и срам, което се бореше с огъня на огромната му обич, Агрикол не смееше да се хвърли на врата на Дагоберт и чакаше с нетърпение майка му да свърши молитвата си.

Войникът изпитваше същото. Двамата се разбраха: първият поглед, който си размениха бащата и синът, изрази любовта и преклонението им към тази превъзходна жена, която, обладана от ревностно богомолство, забравяше създанието заради създателя.

Роз и Бланш бяха възхитени, развълнувани и гледаха с любопитство коленичилата жена. В това време Гърбавото тайно бършеше радостните си сълзи, мислейки си за щастието на Агрикол, и стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята, защото се чувствуваше чужда и по необходимост забравена сред тази семейна сцена.

Франциска се изправи и пристъпи към мъжа си, който я взе в прегръдките си. Възцари се кратко тържествено мълчание. Дагоберт и Франциска не отронваха дума, чуха се само няколко въздишки, прекъсвани от хълцания на радостен плач… А когато двамата старци изправиха главите си, лицата им бяха спокойни, ведри и ясни, защото пълното щастие винаги заличава трескавото силно вълнение.

— Чеда мои — нежно каза войникът и посочи на сирачетата Франциска, която ги изгледа учудено, след като премина първият пристъп на емоции, — това е моята добра и достойна жена. За дъщерите на генерал Симон тя ще бъде онова, което бях и аз.

— Щом е така, значи вие, госпожо, ще ни имате за свои деца — каза Роз и се приближи към Франциска със сестра си.

— Дъщерите на генерал Симон! — извика още по-изненадана жената на Дагоберт.

— Да, Франциска. Водя ги отдалеч, през много премеждия. После ще ти разказвам.

— Клетите дечица, приличат на две ангелчета…

— Сега е наш ред — каза Дагоберт и се обърна към сина си.

— Най-сетне! — извика младежът.

Няма да описваме лудата радост на Дагоберт и сина му. Войникът прекъсваше пороя от целувки, за да разгледа по-добре лицето на Агрикол. Облягаше ръце на широките му рамене и се вглеждаше в мъжествената, стройна, висока и силна снага на младия ковач. После го притискаше към гърдите си и казваше:

— Колко хубаво и здраво момче! Колко добре изглежда!…

Застанала все така встрани, Гърбавото продължаваше да се радва заради Агрикол, но се боеше да не би незабелязаното й до този момент присъствие да е неприлично. Много искаше да си тръгне, без да я видят. Но Дагоберт и синът му препречваха вратата и затова тя остана на мястото си, впила очи в лицата на Роз и Бланш. Никога в живота си не бе виждала по-красиви създания, а необикновената прилика още повече я привличаше. Освен това скромните им черни дрехи подсказваха, че те са бедни и Гърбавото неволно изпитваше още по-голямо съчувствие към тях.

— Горките дечица! Там е студено, ръчичките им са измръзнали, а за беда и печката е угаснала — рече Франциска.

Тя взе ръцете на сирачетата, за да ги стопли, докато Дагоберт и синът му се радваха един на друг…

Щом Франциска спомена, че печката е угаснала, Гърбавото реши да бъде полезна, за да оправдае присъствието си, което може би не беше особено подходящо. Веднага се завтече към малкото килерче, където стояха въглищата и дървата, върна се, коленичи пред изстиналата печка и с помощта на малкото жарава под пепелта, успя да запали огън, който скоро пламна и запращя. После напълни едно джезве с вода и го сложи да заври, та ако потрябва, да приготвят горещ чай за малките момичета. Гърбавото извърши всичко това толкова безшумно, бързо и незабелязано сред общата суматоха, че заетата с Роз и Бланш Франциска разбра едва по приятната топлина, която се разнесе из стаята, и по шума на кипналата вода. Но Франциска не обърна внимание, защото се чудеше къде ще настани двете момичета.

В същото време зад вратата се чу лай.

— Това е моят стар Сърдитко — каза Дагоберт и отиде да отвори, — и той иска да се запознае със семейството.

Сърдитко влезе със скок и веднага се почувствува у дома си. Като потърка дългата си муцуна в ръката на Дагоберт, той поднесе почитанията си на Роз, Бланш, Франциска и Агрикол, но видя, че никой не се интересува от него. Тогава зърна Гърбавото в тъмния ъгъл на стаята, приложи поговорката „приятелите на нашите приятели са и наши приятели“ и отиде при младата шивачка, която всички бяха забравили. Гърбавото се разплака от проявеното внимание, погали с дългата си кльощава бяла ръка умната глава на кучето и като сметна, че няма с какво повече да бъде полезна, взе хубавото цвете, подарено й от Агрикол, отвори тихичко вратата и незабелязана от никого, безмълвно излезе.

След бурните излияния Дагоберт, жена му и синът му си спомниха и за обикновените житейски неща.

— Франциска — рече войникът и посочи с поглед Роз и Бланш, — не си очаквала толкова приятна изненада, нали?

— Да, но ми е мъчно, че за госпожиците на генерал Симон няма да се намери нищо по-добро от тази бедна стая, пък и таванската стаичка на Агрикол е…

— Е, всъщност това е нашият дворец, нищо, че има и по-хубави. Клетите деца са свикнали с всичко. Утре сутринта ще излезем с момичетата за ръка и ще видим дали някой ще върви по-гордо и напето от нас. Ще потърсим бащата на генерал Симон във фабриката на господин Харди, за да поговорим за някои важни неща…

— Утре, тате — каза Агрикол, — няма да намериш във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон…

— Какво каза? — изненада се Дагоберт. — Маршал ли?

— Разбира се. През 1830 година приятелите на генерал Симон издействуваха да се признае титлата и чинът, които му даде императорът след битката при Лини.

— Наистина ли? — извика развълнувано Дагоберт. — Впрочем, това не трябва да ме учудва, защото е съвсем правилно. Когато императорът каже една дума, всички трябва да я потвърдят. Както и да е. Това ми харесва. — После се обърна към момичетата и рече: — Чуйте ме, деца, вие пристигате в Париж като дъщери на дук и маршал. Наистина, никой няма да повярва, като ви види в тези скромни роклички, но нека имаме търпение, всичко ще се нареди. Дядо ви Симон сигурно много се е радвал, когато е научил, че синът му отново си възвръща чина, нали?

— Той е готов да даде всичките му чинове и титли, само и само да го види… Впрочем, очакват маршала всеки момент. Според последните му писма от Индия, би трябвало скоро да си дойде.

При тези думи Роз и Бланш се спогледаха, а очите им се насълзиха.

— Слава Богу! Аз и децата много искаме да се върне. А защо няма да намерим утре във фабриката нито господин Харди, нито бащата на маршал Симон?

— Преди десет дни заминаха да разгледат една английска фабрика на юг. Но и те ще се върнат всеки момент.

— Дяволите да го вземат. Това обърква всичките ми планове. Надявах се, че ще видя бащата на генерала, за да поговоря с него за важни неща. Но можем да му пишем, щом знаем къде е. Затова още утре ще му изпратиш съобщение, че внучките му са пристигнали тук. А вие, деца — добави войникът, обръщайки се към Роз и Бланш, — ще се съобразите обстоятелствата. Тази добра жена ще ви отстъпи леглото си. Тук поне няма да ви е по-зле отколкото по пътищата.

— Знаеш, че винаги ще се чувствуваме добре при теб и при госпожата — каза Роз.

— Не ни интересува нищо друго, освен, че сме в Париж и скоро ще намерим баща си — добави Бланш.

— Да, с такава надежда всичко може да се изтърпи — рече Дагоберт. — Но Париж не е точно това, за което сте чували и което сте виждали насън. Не, той не е онзи зелен град от мечтите ви, но ще видите, че не е и толкова грозен, колкото изглежда на пръв поглед. Търпение, само търпение…

— Уверен съм — каза весело Агрикол, — че пристигането на маршал Симон ще превърне Париж в златен град за тези госпожици.

— Прав сте, Агрикол — каза Роз с усмивка, — вие надникнахте в сърцата ни.

— Как, госпожице… Вие знаете името ми?

— Разбира се, господин Агрикол. Често говорихме за вас с Дагоберт, а напоследък и с Гавриил — обясни Бланш.

— Гавриил! — извикаха едновременно Агрикол и майка му.

— Какво се чудите! — поде Дагоберт и направи знак на сирачетата. — Толкова неща трябва да ви разкажем. А с Гавриил ще се срещнем пак. Всичко, което мога да ви кажа сега, е, че той прилича на моето дете — все ми се иска да го наричам така — че има защо да се обичат като братя… Чудесна жена си ти! Много добре си направила, че въпреки сиромашията, си прибрала това нещастно дете и си го отгледала като свое…

— Не говори така, какво толкова съм сторила…

— Права си, но затова ще ти се отплатя друг път. Аз съм твой длъжник… А утре може би ще видиш и него…

— Добрият ми брат… И той си е дошъл — извика ковачът. — И кой ще ми каже след всичко това, че щастливите дни не са предопределени. Как се срещнахте с него, тате?

— Защо ми говориш на вие? Да не би да си мислиш, че като пишеш стихове, си нещо повече от мен и не искаш да ми говориш на ти?

— Тате…

— Трябва непрекъснато да ми казваш ти, толкова пъти, че да стигнат за всичките осемнадесет години, през които не съм те виждал… А за Гавриил ще ти разкажа всичко ей сега. Да не мислиш, че ще спиш? Лъжеш се. Ще се настаня в твоята стая и ще си приказваме… Сърдитко ще остане пред тази врата. Има стар навик да спи близо до децата.

— Боже мой, за нищо не се сещам… Сигурно госпожиците и ти сте гладни. Агрикол веднага ще вземе нещо от гостилницата.

— Гладни ли сте, деца?

— Не, благодаря, Дагоберт, не сме гладни. Много сме ви благодарни…

— Но все пак ще пийнете топла подсладена вода с малко винце, та да се сгреете, нали, госпожици? — рече Франциска. — За съжаление, нямаме нищо друго.

— Права си, Франциска, децата са уморени. Сложи ги да спят, а аз ще ида при сина си. Утре ще го оставя да си почине и ще сляза да си поговорим, преди да се събудят Роз и Бланш.

В този момент на вратата силно се почука.

— Сигурно Гърбавото е дошла да пита дали не трябва за нещо — каза Агрикол.

— Че нали беше тук — учуди се Франциска.

— Горкото момиче си е отишло без да го забележим. Толкова е срамежливо… Но Гърбавото не чука така силно.

— Виж кой е, Агрикол — каза Франциска.

Преди ковачът да стигне до вратата, тя се отвори и вътре влезе един прилично облечен мъж с почтено лице. Той направи няколко крачки и бързо огледа стаята, като за малко спря поглед върху Роз и Бланш.

— Позволете ми една забележка, господине — каза Агрикол и се изправи пред него, — след като почукахте, трябваше да изчакате отговор. Какво обичате?

— Извинете, господине — каза човекът, като протакаше думите, за да печели време и да остане по-дълго в стаята, — искрено ви моля за извинение… Страшно съжалявам… Простете моето нахалство… Срам ме е, че…

— Няма значение — изгаряше от нетърпение Агрикол. — Какво обичате все пак?

— Господине, не живее ли тук госпожица Соливо, една гърбава шивачка?

— Не, господине. Тя живее горе — отвърна Агрикол.

— Ах, боже мой! — възкликна учтивият човек и пак започна с безкрайните си извинения: — Срамувам се, господине, от нахалството си… Мислех, че младата шивачка живее тук. Идвах да й предложа работа от името на едно многоуважаемо лице.

— Много е късно, господине — каза Агрикол изненадан. — Познаваме момичето. Ще трябва да дойдете утре. Едва ли ще го видите сега. Вече си е легнало.

— В такъв случай, господине, извинете ме още веднъж…

— Разбира се — каза Агрикол и пристъпи към вратата.

— Моля госпожата и госпожиците, както и вие, господине, да бъдат уверени…

— Господине, ако продължавате в този дух, след това ще трябва да се извинявате за дългите си извинения и така никога няма да свършите.

При тези думи Роз и Бланш се разсмяха, а Дагоберт гордо засука мустак:

— Синът ми е остроумен — тихичко каза той на жена си. — Ти не се учудваш, защото си свикнала.

В този момент учтивият човек хвърли един последен дълъг поглед към двете сестри, Агрикол и Дагоберт и излезе.

След малко Франциска си постла на пода, смени чаршафите на леглото и настани с майчинска грижовност сирачетата, а Дагоберт и Агрикол се качиха горе.

Когато ковачът водеше със свещ в ръка баща си, мина през малката стаичка на Гърбавото. Тя се измъкна наполовина от сянката, която я скриваше и бързо му прошепна:

— Агрикол, намираш се в опасност… Трябва да ти кажа нещо.

Дагоберт не чу нищо и с изненада попита разтрепералия се Агрикол:

— Какво има, чедо?

— Нищо, тате. Стори ми се, че не виждаш добре.

— Бъди спокоен, тази вечер очите ми и краката ми са като на петнадесетгодишно момче — и без да забележи промяната у сина си, войникът влезе в таванската стаичка, където щяха да пренощуват.

Няколко минути след като напусна къщата, където търси Гърбавото при жената на Дагоберт, учтивият човек отиде в края на улица „Brise-Miche“. Приближи се към една карета, спряла на малкото площадче на манастира „Сен-Мари“. В каретата, загърнат с наметало, чакаше г-н Родин.

— Какво стана? — попита той.

— Двете малки момичета и мъжът с белите мустаци влязоха у Франциска Балдуин — отвърна другият. — Преди тях, подслушах пред вратата и разбрах, че момичетата ще прекарат нощта в стаята на Франциска Балдуин, а старецът с белите мустаци ще пренощува в стаята на ковача.

— Чудесно! — каза Родин.

— Не настоях — продължи учтивият човек — да се видя тази нощ с гърбавата шивачка и да я питам за Вакханалната царица. Утре ще отида и ще разбера от писмото за младия ковач, което е получила тази вечер по пощата…

— Непременно! А сега идете от мое име при изповедника на Франциска Балдуин. Нищо, че е много късно. Ще му кажете, че го чакам на улица „Milieu-des-Ursius“. Веднага да дойде… И вие ще дойдете с него. Ако не съм се върнал, ще му предадете, че работата е изключително важна…

— Ще изпълня всичко точно — отговори учтивият човек, като се поклони ниско на Родин, чиято кола бързо се отдалечи.