Йожен Сю
Скитникът евреин (30)

III глава
Агрикол Балдуин

Ковачът поет беше висок, около двадесет и четири годишен младеж, пъргав и як, мургав, с черни очи и коса, с орлов нос, със смело, ведро и открито лице. Приликата му с Дагоберт беше съвсем очевидна и се подчертаваше от гъстите черни мустаци, които носеше според тогавашната мода и от оформената му само по край долната част на челюстта брада, а страните му до самите слепоочия бяха избръснати. Кадифени панталони с маслинен цвят, синя, опушена от дима в ковачницата риза, черна небрежно завързана около жилестия му врат вратовръзка и платнен каскет с къса козирка — от това се състоеше облеклото на Агрикол. Единственото нещо, което не съответствуваше на работническите му дрехи, бе едно голямо великолепно цвете с жълто-червени листа и сребристо бели тичинки в ръката му.

— Добър вечер, мамо — каза той с влизането си и веднага отиде да целуне Франциска. Сетне кимна приятелски с глава на младото момиче и прибави: — Добър вечер, Гърбаво.

— Доста позакъсня, детето ми. Започнах да се тревожа — каза Франциска и се отправи към малката печка, върху която къкреше скромната вечеря на сина й.

— За мен ли се тревожеше, или за вечерята — весело рече Агрикол. — Винаги ми се караш, когато закъснявам, защото вечерята изстива и може да не ми се види чак толкова вкусна. Ама, че чревоугодничество! — и ковачът се спусна да целуне майка си още веднъж.

— Стига, пакостнико, ще преобърна канчето.

— Пакост ще е, мамо, я как мирише! Какво си ми сготвила?

— Недей, почакай малко…

— Хващам се на бас, че е любимата ми сланина с пържени картофи.

— Че какво ще ядеш тогава в събота? — каза Франциска с кротък укор.

— Правилно — каза Агрикол и се усмихна хитро на Гърбавото. — Колкото до събота, ето ти заплатата, мамо.

— Благодаря, чедо, сложи я в шкафа.

— Добре, мамо.

— Господи! — възкликна младата шивачка, докато Агрикол прибираше парите. — Какво красиво цвете носиш, Агрикол! Никога не съм виждала по-хубаво цвете, и то посред зима… Виж, госпожо Франциска!

— Виж, мамо — каза Агрикол, като се приближи до майка си и й показа цветето. — Гледай го, чуди му се, но преди всичко го помириши. Няма по-прекрасна миризма от тази. Това е кръстоска между ванилия и портокалов цвят.

— Наистина, детето ми, много хубаво мирише. Боже, колко е красиво — рече Франциска и плесна с ръце от изненада. — Откъде си го намерил?

— Да съм го намерил ли? — усмихна се Агрикол. — Мислиш ли, че човек може да намери такова нещо както си върви през предградието към улица „Brise-Miche“.

— Че откъде си го взел тогава? — попита Гърбавото.

— Значи искате да знаете. Добре, ще ви кажа тогава, тъкмо мама ще разбере защо се прибирам толкова късно. Тази вечер имах поводи да закъснея, цял куп приключения се случиха. Бързах насам и вече бях към края на улица „Вавилонска“. Изведнъж чувам тихо, жално скимтене. Още не се беше стъмнило съвсем, огледах се и какво да видя — едно хубаво кученце. Никога не съм срещал такова — мъничко, в шепата ми би се побрало, черно и живо с мека козина и уши до земята.

— Сигурно се е изгубило — предположи Франциска.

— Така. Взех малкото животинче и то започна да ми ближе ръцете. Около шията му имаше широка ивица от червен сатен с пискюлче. Но от нея не можех да науча името на господаря му. Погледнах под лентата и намерих златна верижка с малко медальонче. Светнах си с огнивото и успях да прочета: Лютина, принадлежи на госпожица Адриана Кардовил, улица „Вавилонска“ №7.

— Слава богу, че и ти си бил там — каза Гърбавото.

— Да, да. Взех под мишница животинчето и стигнах до една голяма ограда на някаква безкрайна градина. След като дълго обикалях, намерих вратата на едно малко павилионче, което явно принадлежеше към огромна къща в другия край на парка, защото тази градина си беше истински парк. Погледнах нагоре и видях, че над вратичката съвсем наскоро е изписано №7. Дръпнах звънчето и след малко ми отвориха, но преди това ме поразгледаха, тъй като ми се стори, че видях две очи през решетката. И оттук нататък няма да ми повярвате…

— Защо, детето ми?

— Защото ще си помислите, че ви разказвам приказки за самодиви.

— Защо пък приказки за самодиви? — попита Гърбавото.

— Че какво друго. Аз и досега съм като омагьосан от онова, което видях. Прилича на неясен спомен от някакъв сън.

— Разказвай де — рече майката, дотолкова прехласната в думите му, че вечерята на сина й започна да понамирисва на изгоряло.

— Първо ще ви кажа — поде ковачът, доволен от предизвиканото любопитство, — че лицето, което ми отвори, беше млада госпожица, но толкова хубава и любезна и тъй красиво облечена, сякаш беше прелестна картина от старо време. Не бях успял да кажа нищо, когато тя извика: „Ах, боже мой, та това е Лютина! Вие сте я намерили, господине, и я носите. Колко ще се зарадва госпожица Адриана! Влезте, влезте. Тя много ще съжалява, ако се лиши от удоволствието сама да ви благодари!“ Момичето не дочака отговора ми и направи знак да го последвам. Честна дума, мамо, не мога да ти опиша великолепните неща, които видях, докато минавах през едно полуосветено салонче, където миришеше на много хубаво. Госпожицата вървеше бързо. Една врата се отвори и тук вече окончателно се изумих. Всичко беше тъй прекрасно, че не си спомням нищо друго, освен блясъка на злато, светлина, кристал и цветя, а сред тях една невероятно красива млада госпожица. Каква хубост! Косата й беше червена и лъскава като смола. Просто прелестна! Такава коса не съм виждал през живота си. Освен това си спомням, че очите й бяха черни, устните — алени, кожата й — ослепително бяла, но нищо повече… Казвам ви, толкова се смаях, толкова изумен бях, че гледах като през завеса… „Госпожице — каза младото момиче, което никога не бих взел за слугиня, съдейки по облеклото му, — ето Лютина. Този господин я намерил и я донесе.“ „Ах, господине — каза ми с глас като сребърни камбанки госпожицата с блестящата коса, — много съм ви благодарна! Страшно обичам Лютина…“ После ме огледа и по вида ми реши, че трябва да ми благодари по друг начин. Взе една копринена кесийка и с известно колебание каза. „Господине, сигурно доста сте се позабавили с Лютина и сте объркали работите си. Може би сте изгубили скъпоценно време заради нас… Позволете ми…“ — и тя ми подаде кесийката.

— Ах, Агрикол — каза тъжно Гърбавото, — как се е заблудила.

— Още не съм свършил… Ще простиш на госпожицата. Тя ми хвърли бърз поглед и по изражението ми разбра, че жестоко ме е оскърбила. Тогава взе от една великолепна порцеланова ваза до нея това цвете и с преливащ от изящество и благородство глас ми каза: „Приемете поне това цвете, господине…“ Явно съжаляваше, че ме е обидила.

— Прав си, Агрикол — каза Гърбавото с тъжна усмивка, — това е най-добрият начин да се поправи една неволна грешка.

— Достойна за уважение госпожица — рече Франциска, бършейки очите си, — колко правилно е оценила моя Агрикол!

— Нали мамо! Взех цветето, но не смеех да вдигна очите си, въпреки че не съм срамежлив. Но макар госпожицата да изглеждаше добронамерена, в нея имаше нещо, което ми вдъхваше респект. В този момент се отвори една врата и влезе младо, високо и чернооко момиче, облечено много хубаво, което каза на червенокосата госпожица: „Госпожице, там е…“ Тя веднага стана и се обърна към мен: „Моля да ме извините, господине, никога няма да забравя какво ви дължа… Бъдете така добър да запомните адреса и името ми: Адриана Кардовил.“ И след това изчезна. Аз не успях да й отговоря. Младата прислужница пак ме заведе до вратата, поклони ми се много учтиво и аз пак се намерих на улица „Вавилонска“, толкова възхитен и смаян, сякаш излизах от омагьосан свят.

— Това наистина прилича на самодивска приказка, нали, момичето ми?

— Да, госпожо — отвърна Гърбавото като насън, но Агрикол не забеляза това.

— Най-силно впечатление ми направи — продължи той, — че госпожицата, колкото и да се радваше на животинчето си, не ме забрави, както биха постъпили други на нейно място, и не се заигра пред нас с него. Това показва, че тя е с добро сърце и с добро възпитание, нали Гърбаво? И освен това мисля, че тази госпожица е толкова благородна и великодушна, че бих могъл да се обърна към нея в някой важен момент…

— Да, имаш право — отвърна Гърбавото съвсем разсеяно.

Клетото момиче жестоко страдаше… Тя не чувствуваше нито омраза, нито завист към непознатата млада жена, която по красота, богатство и възпитание явно принадлежеше към едно толкова бляскаво и недостъпно общество, че Гърбавото не можеше да го стигне дори с поглед. Но тя неволно се вгледа в себе си и този път, може би както никога досега, изпита тежестта на грозотата и сиромашията… Тя най-много се подразни от жеста на Адриана Кардовил с кесията, но начина, по който се бе извинила младата госпожица, дълбоко я трогна. Ала сърцето й се късаше и тя не можеше да спре сълзите си, гледайки това великолепно, красиво, дъхаво цвете, което подадено от прелестната ръка, се бе превърнало в скъпоценност за Агрикол.

— Сега, мамо — продължи през смях младият ковач, без да забележи вълненията на Гърбавото, — вече знаете първата история. Казах ви една от причините за закъснението ми. Ще ви кажа и другата… Току-що срещнах на стълбите бояджията. Ръцете му бяха нашарени с отровно зелена боя. Той ме спря и ми каза уплашен, че видял един доста добре облечен господин да обикаля около нашата къща и да шпионира нещо… „Добре, чичо Лорио, какво ви засяга това? — попитах го аз. — Да не се боите, че ще ви откраднат тайната за тази хубава зелена боя, с която сте се изцапал до лактите?“

— Наистина, какъв ли е този човек, Агрикол? — попита Франциска.

— Честна дума, не зная и не искам да зная. Накарах чичо Лорио вместо да дрънка глупости, да се прибере в мазето си, защото и да ни шпионират, и да не ни шпионират, нас не ни засяга…

Когато Франциска сложи съда в единия край на масата, Гърбавото се посъвзе, напълни един леген с вода и го донесе на младия ковач.

— Измий си ръцете, Агрикол.

— Благодаря, Гърбаво, много си добричка — и сетне добави: — за услугата ти давам моето хубаво цвете.

— Подаряваш ми го?! — извика момичето с разтреперан глас и гъста руменина заля бледото й лице. — Подаряваш ми това красиво цвете, което ти е дала онази добра, богата и прелестна госпожица — и Гърбавото повтори още по-изненадана: — Подаряваш ми го?!

— Че какво да го правя? Да го сложа на сърцето си или да го закача на гърдите си? — каза Агрикол през смях. — Наистина се трогнах от милия начин, по който тя ми благодари. Радвам се, че намерих кученцето й и съм много доволен, че мога да ти подаря това цвете, защото ти харесва. Както виждаш, днес имах хубав ден.

Гърбавото взе цветето, разтреперана от щастие, вълнение и почуда. В това време младият ковач си миеше ръцете, които бяха толкова почернели от железните стружки и дима на въглищата, че бистрата вода веднага потъмня. Агрикол я посочи с поглед и тихо каза на Гърбавото:

— Ето ти печатарско мастило за книгопечатниците… Вчера написах едно стихотворение. Струва ми се, че стана. Ще ти го прочета.

— Не можеш ли да ми поискаш кърпа? — каза Франциска и сви рамене, — ами си бършеш ръцете в ризата.

— И без това е прегряла на огъня в ковачницата, та няма да й се отрази зле, ако я поразхладя. Е, пакостник съм, мамо! Хайде, скарай ми се, ако смееш.

Вместо да отговори, Франциска прегърна главата му с две ръце, погледна го с майчинска гордост и горещо го целуна няколко пъти по челото.

— Хайде, сядай. Цял ден стоиш прав край наковалнята. Късно е вече.

— Добре, но защо на твоето кресло. Пак ли ще се препираме, като всяка вечер. Мога да седя и на стол.

— Не, трябва да си починеш след тежкия ден.

— Само мъки, Гърбаво — каза Агрикол шеговито и седна. — Всъщност, само се правя на скромен. Много ми е добре в креслото. Откакто съм се възкачил на тюйлерийския престол, никога не съм седял по-удобно.

От едната страна на масата Франциска Балдуин стоеше права и режеше хляб за сина си, а от другата Гърбавото му наливаше вино в сребърната чаша. В грижовността на тези две прекрасни създания към онзи, когото обичаха, имаше нещо трогателно.

— Няма ли да вечеряш с мен? — попита Агрикол Гърбавото.

— Благодаря, Агрикол — каза шивачката със сведен поглед, — току-що вечерях.

— Е, поканих те от приличие, защото ти си имаш нещо на ум и никой не ще те убеди да ядеш с нас… Като мама си. Тя уж предпочита да вечеря сама, та да не науча аз, че гладува.

— Боже мой, не е така, чедо. Вечерям по-рано, защото е по-полезно. Вкусно ли е яденето?

— Вкусно ли? Направо е превъзходно… Треска с ряпа. Душата си давам за тази риба. Сигурно съм роден да бъда рибар.

На доброто момче никак не се харесваше това безвкусно ястие след тежкия работен ден, което беше и малко прегоряло, но знаеше, че майка му много се радва, когато той пости, затова поглъщаше храната с демонстративен апетит. Майка му забеляза и добави доволна.

— Виждам, че ти е сладко, детето ми. Идните петък и събота пак ще ти сготвя риба.

— Благодаря, мамо… Само нека не бъде два дни подред, ще ми омръзне. Нека сега решим какво ще правим утре. Искам да се повеселим. От известно време насам ми се виждаш доста тъжна, мамо. Не зная на какво се дължи това. Мисля, че не си доволна от мен.

— Какво говориш, чедо! Как така — от теб? Ти си образец…

— Добре, добре! Ако искаш да ми докажеш, че си щастлива, трябва да се поразвеселиш малко. Може би госпожицата ще ни окаже честта да ни придружи както миналия път — каза Агрикол и се поклони на Гърбавото.

Момичето се изчерви, сведе очи, на лицето й се изписа мъка и тя не отговори.

— Знаеш много добре, че през целия ден се моля — каза Франциска на сина си.

— Много добре. Тъй да бъде. А вечерта? Не мога да те заведа на театър, но казват, че имало някакъв фокусник, който прави изумителни неща.

— Благодаря, детето ми, но няма да дойда.

— Мамо, прекаляваш.

— Някога забранявала ли съм на другите да вършат каквото си искат?

— Не си, извинявай, мамо. Добре, ако времето е хубаво, просто ще отидем да се поразходим из градските градини заедно с Гърбавото. От три месеца не е излизала с нас… А без нас изобщо не излиза.

— Не, излез сам, детето ми, прекарай весело неделята. Така е най-добре.

— Хайде, Гърбаво, помогни ми да убедя мама.

— Знаеш, Агрикол — каза поруменялата шивачка с наведени очи, — че вече не мога да излизам с теб и с майка ти…

— Защо, госпожице? Мога ли да те попитам направо защо отказваш? — попита весело Агрикол.

Младото момиче се усмихна тъжно и отвърна:

— Защото никога повече не искам да влизаш в разпри заради мен, Агрикол.

— Ах, извинявай, извинявай — каза ковачът с искрено съжаление и се плесна по челото…

Ето какво имаше предвид Гърбавото:

Понякога, много рядко, след дълги колебания клетото момиче отиваше на разходка с Агрикол и майка му. За шивачката това беше истински празник. Тя прекара много безсънни нощи и много гладни дни, докато си купи прилична шапка и едно шалче, за да не срами приятелите си. Тези пет-шест разходки под ръка с онзи, когото тайно обичаше, бяха единствените щастливи мигове в живота й. Но по време на последната им разходка някакъв невъзпитан грубиян силно я удари, горкото момиче не можа да се сдържи и тихичко извика от болка, а той й изкрещя: „Да пукнеш дано, Гърбаво!“ Агрикол беше надарен като баща си с онази търпелива доброта, която притежават великодушните сърца на силните и смелите. Но ставаше крайно избухлив, когато трябваше да се накаже някоя несправедлива обида. Ядосан от злобата и грубостта на нахалника, Агрикол пусна ръката на майка си, и му зашлеви два яки шамара с широката си, здрава десница на ковач. Грубиянът беше на възраст, на ръст и по сила колкото Агрикол и поиска да му отвърне, но за голямо удоволствие на тълпата защитникът повтори наказанието, а набитият се изгуби сред освирквания. Тази случка припомни Гърбавото, отказвайки на Агрикол да излезе с него, за да не го въвлича в скандали.

Всеки би разбрал колко се натъжи ковачът, че неволно я върна към това неприятно приключение. Агрикол дори не допускаше какво означава то за Гърбавото, защото тя го обичаше до полуда, а причината за сбиването бе станал нейният природен недостатък. Въпреки силата и решителността си, младежът беше чувствителен като дете и щом осъзна каква болка е причинил на недъгавото момиче, сълзи напълниха очите му. Той му подаде братски ръка и рече:

— Прости ми за глупостта и ела да ме целунеш — и сам целуна два пъти Гърбавото по измършавелите бузи.

От топлите целувки устните на момичето пребледняха, сърцето му силно затупка и то се подпря на единия край на масата.

— Прощаваш ми, нали? — каза й Агрикол.

— Да, да — отвърна тя като се стараеше да потисне вълнението си. — И ти ме извини за слабостта, но като си спомня тази история винаги ми прилошава. Толкова се изплаших за теб. Тълпата можеше да застане на страната на онзи човек.

— Ах, господи — каза Франциска и без да ще се притече на помощ на Гърбавото, — никога в живота си не съм се плашила толкова, както тогава!

— Е, мамо — продължи Агрикол с намерение да промени темата на този неприятен за него и за шивачката разговор, — бива ли такова нещо! Та ти си жена на войник, на стар конен гренадир от имперската гвардия. Юначен баща имам аз, но не ми се мисли за завръщането му… Направо полудявам.

— Той ще си дойде…, ако е рекъл Бог — прошепна Франциска и въздъхна.

— Как така, ако е рекъл Бог! Че какво друго ще рече… Колко литургии четоха за това…

— Агрикол, чедо — прекъсна Франциска сина си и тъжно поклати глава, — не говори така. Все пак става дума за баща ти.

— Е добре… Тази вечер все улучвам. Сега пък теб обидих. Да му се невиди, наистина или съм станал говедо или полудявам. Извинявай, мамо… Цяла вечер се извинявам. Много добре знаеш, че езикът ми е по-дълъг отколкото трябва. Но не исках, зная колко болка ти причинявам.

— Не обиждаш мен, чедо.

— Все същото е. А за това, че баща ми скоро ще си дойде, няма никакво съмнение.

— От четири месеца не сме получавали писмо…

— Спомни си, мамо, какво пишеше в последното писмо. С войнишка откровеност ни казваше, че знае да чете криво-ляво, но с писането е зле. Казваше ни също така да не се безпокоим и че при всички случаи ще бъде в Париж към края на януари. Ще ни съобщи три-четири дни преди пристигането си от коя страна на града ще влезе, за да ида да го посрещна.

— Така беше. Но вече сме февруари, а още няма нищо…

— Значи няма да се бави дълго. Дори си мисля, че добрият Гавриил ще пристигне долу-горе по същото време. Поне така пишеше в последното му писмо от Америка. Представяш ли си мамо, ако се съберем всички.

— Чул те Господ, чедо… Това ще бъде най-щастливият ми ден.

— И този ден ще дойде скоро. А за баща ми важи поговорката: когато няма новини, значи новините са добри…

— Помниш ли баща си, Агрикол? — попита Гърбавото.

— Ако не се лъжа, най-добре си спомням високата му кожена шапка и мустаците му, от които се боях като от дявола. Само червената лента на кръста върху откритите гърди под униформата му и лъскавата дръжка на сабята му ме сближаваха с него, нали, мамо… Какво ти е? Защо плачеш?

— Бедният Балдуин. Какво ли не е минало през главата му, откакто се е разделил с нас… И е толкова стар, почти на шестдесет години. Ех, чедо, сърцето ми се къса като си помисля, че тръгна от мизерията и пак в мизерия ще се върне.

— Какви ги говориш?

— Аз вече не мога нищо да припечелвам…

— Е добре, а аз за какво съм! Нали има стая за него и за теб, нали има маса за него и за теб? Само че мамо, нали говорим за общи неща — добави ковачът, като предаде на гласа си повече нежност, за да не огорчи отново майка си. — Позволи ми да ти кажа нещо: когато баща ми и Гавриил се върнат, няма да има нужда да плащаш за литургии, нито да палиш свещи за тях, нали? А със спестените от тези разходи пари моят баща герой всеки ден ще има бутилка вино и тютюн за лулата си. А в неделя ще му поръчваме и по-хубаво ястие при гостилничаря.

На вратата се почука и това прекъсна Агрикол.

— Влезте — каза той.

Но вместо да влезе, лицето, което похлопа, само отвори вратата, провря лъскавата си зелена ръка и започна да прави знаци на ковача.

— Сигурно е чичо Лорио, бояджията — рече Агрикол. — Влезте, чичо Лорио, какво сте се размахали…

— Не мога, целият съм в боя… Ще озеленя всичко в стаята на госпожа Франциска.

— Още по-добре, ще заприлича на ливада, а аз много обичам полето.

— Не се шегувайте, Агрикол, трябва веднага да ви кажа нещо.

— Да не е за човека, който шпионира. Успокойте се, нас не ни засяга.

— Не, струва ми се, че той си отиде или поне мъглата е толкова гъста, че не го виждам вече… Но моля ви, излезте, викам ви за нещо важно — тайнствено добави бояджията, — отнася се за самия вас.

— За мен ли? — смаяно възкликна Агрикол. — Какво ли ще е това?

— Иди да видиш, чедо — рече Франциска.

— Ще ида, мамо, но дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо.

Ковачът излезе и остави майка си с Гърбавото.