Йожен Сю
Скитникът евреин (22)

V глава
Развалините на Чанди

Подир следобедната буря, чиито предвестници помогнаха така добре на Удушвача да осъществи замисъла си по отношение на Джалма, настъпи тиха и приятна нощ. Луната бавно се издигаше над една огромна грамада от развалини, които стърчаха на хълма сред гъстите гори на около три мили разстояние от Батавия. На сребристата светлина, която преливаше в сгъстената синева на хоризонта, ясно се очертаваха широки и високи тухлени зидове с нащърбени от времето стени и разкъртени, покрити с мъх входове. Няколко лунни лъча се вмъкваха пред един от проходите и осветяваха две исполински статуи, поставени до основите на голяма стълба, чиито разкъртени плочи напълно се губеха сред трева, мъх и храсти. Парчета от едната статуя, строшена на половина, покриваха земята наоколо, а другата, останала непокътната и изправена, беше страшна на вид… Тя представляваше огромен човек, с глава, висока три стъпки. Изражението му беше свирепо. От сивото му лице гледаха неподвижно две черни блестящи очи, а отворът на устата му беше широк и дълбок. Между каменните му устни имаше змийско гнездо. На лунната светлина се мяркаше и един отвратителен мравуняк. Около торса на статуята беше увит широк пояс, накичен със символични знаци, а от дясната му страна висеше дълга сабя. Исполинът имаше четири протегнати ръце и във всяка от тях държеше слонска глава, навита змия, човешки череп и някаква птица, наподобяваща щъркел. Луната огряваше тази статуя с ярка светлина от едната страна и я правеше още по-странна и ужасна.

Тук-там сред полусрутените тухлени стени се виждаха остатъци от издатини. Те също бяха от камък и представляваха фантастични изображения. Най-запазена беше фигурата на човек със слонска глава и крила на прилеп, който поглъщаше едно дете. Сред дълбоката нощна тишина и на лунната светлина нямаше нищо по-зловещо от тези развалини, заобиколени от зелени, мрачни и гъсти дървета, белязани със страховити знаци.

До една от стените на стария храм, издигнат в чест на някакво тайнствено и кръвожадно явско божество, стърчеше струпана набързо от рухналите камъни и тухли колиба. Изплетената й от тръстики врата беше отворена. От нея се разливаше червеникава светлина, която пръскаше пламналите си отблясъци върху високите треви наоколо.

В колибата, осветявана от един пръстен светилник с фитил от конци на кокосов орех, потопен във финиково масло, седяха трима мъже.

Първият беше около четиридесетгодишен, облечен бедно, по европейски. По бледото му, почти бяло лице можеше да се съди, че е метис.

Вторият беше як африкански негър с дебели устни, здрави плещи и жилести крака. Къдравата му коса бе започнала да побелява. Беше облечен в дрипи и стоеше прав до индиеца.

Третият спеше под една рогозка, просната в единия край на колибата.

Тези мъже бяха тримата главатари на Удушвачите. Подгонени от континентална Индия, те избягаха на остров Ява, където ги отведе контрабандистът Махал.

— Малаецът го няма — каза метисът Фарингея, най-опасният главатар на човекоубийственото братство, — може би Джалма го е убил, докато е изпълнявал заповедите ни.

— Заради бурята всички змии са изпълзяли от земята — рече негърът, — може някоя да го е ухапала и сега тялото му да се е превърнало в змийско гнездо.

— Който иска да служи на доброто дело — каза мрачно Фарингея, — трябва да умее да надвива смъртта.

— И да убива — допълни негърът.

Един сподавен вик и няколко несвързани думи накараха двамата мъже да обърнат очи към заспалия.

Той беше на не повече от тридесет години. Гладкото му лице с цвят на мед, робата му от грубо сукно, малката му чалма на тъмни и жълти ивици показваха, че произхожда от чисто индуско племе. Явно някакъв мъчителен кошмар смущаваше съня му. Обилна пот се стичаше по сбръчканото му лице. Той бълнуваше накъсано и потръпваше от време на време.

— Пак този сън! — каза Фарингея на негъра. — Все го мъчи споменът за онзи човек!

— За кого?

— Не си ли спомняте, че преди пет години свирепият полковник Кенеди… заклетият враг на индийците, дойде по крайбрежието на Ганг на лов за тигри с двадесет коня, четири слона и петдесет слуги.

— Да, да — каза негърът, — но ние, тримата ловци на хора, направихме по-добър улов от Кенеди. Със своите коне, слонове и многобройни слуги той не успя да улови нито един тигър… А ние успяхме — добави той със зловещ хумор.

— Да, Кенеди — този тигър в човешки образ, попадна в нашите примки и братята на доброто дело пожертвуваха прекрасния си улов на своята богиня Бохвания. Ако си спомняте, тъкмо когато за последен път стягахме въжето около врата на Кенеди, забелязахме онзи пътник… Той ни видя и затова трябваше да се отървем от него… Оттогава — добави Фарингея, — споменът за убийството на този човек го преследва насън — той посочи заспалия индиец.

— Преследва го и наяве — рече негърът с красноречив поглед.

— Чуйте — каза Фарингея и се обърна към индиеца, който в кошмара си отново започна да говори несвързано, — чуйте, отново повтаря думите на онзи пътник, комуто предложихме или да умре, или да служи с нас на доброто дело…

И наистина, индиецът произнасяше насън нещо като тайнствени въпроси, на които след това отговаряше.

— Пътниче — казваше той, правейки големи паузи, — каква е тази черна бръчка на челото ти? От едното слепоочие, та чак до другото… Това е злокобен белег. Очите ви са тъжни като смъртта… Били сте жертва на някого? Тръгнете с нас… Бохвания отмъщава за жертвите. Патил ли сте? — Да, много съм патил. — Отдавна ли? — Да, много отдавна. — Още ли страдате? — Винаги страдам. — Как ще се отплатите на онзи, който ви е ударил? — С милост. — Ще отвърнете ли на удара с удар? — Вместо с омраза, ще се отплатя с любов. — Че кой сте вие, който се отплаща за злото с добро? — Аз съм онзи, който обича, който страда и който прощава…

— Чуваш ли, братко? — каза негърът на Фарингея. — Още не е забравил думите, които пътникът изрече преди смъртта си.

— Видението го преследва… Чуйте… Още говори… Колко е блед!

И действително, индиецът продължи, обладан от кошмара:

— Пътниче, ние сме трима смелчаци и държим смъртта в ръцете си. Видяхте, че правим жертвоприношение на доброто дело. Или се присъединете към нас, или… умрете,… умрете. Ама че подлец! Не така…, не ме гледай така…

След като изрече тези думи, индиецът направи рязко движение, сякаш искаше да отпъди нещо, което го приближаваше, и изведнъж се събуди. Пипна потъналото си в пот чело и се заоглежда наоколо с помътнял поглед.

— Пак ли същият сън, братко? — каза му Фарингея. — Психиката ви е слаба за ловец на хора… Добре, че сърцето ви и мускулите ви са здрави…

Индиецът постоя малко, без да отговори, закрил челото си с ръце, а сетне каза:

— Отдавна не бях сънувал този пътник.

— Нали той умря? — рече Фарингея, повдигайки рамене. — Нали вие метнахте въжето на врата му?

— Нали изкопахме гроба му близо до гроба на полковник Кенеди. Нали го заровихме като кръвопиеца англичанин под пясъка и тръстиките — каза негърът.

— Да, изкопахме му гроба — рече индиецът настръхнал. — Но преди една година стоях пред вратите на Бомбай и чаках един наш събрат… Беше привечер. Слънцето залязваше зад храма, който е на изток от могилката. И досега всичко е пред очите ми. Бях седнал под една смокиня… Изведнъж чувам спокойни, бавни и твърди стъпки. Обръщам се и гледам: той — същият… Излизаше от града.

— Видение! — каза негърът. — Пак същото видение.

— Видение! — добави Фарингея. — Или пък си се припознал.

— Познах го по черната бръчка на челото му. Той беше. Вдървих се от ужас… Спря се и втренчи спокойните си, тъжни и помътнели очи в мен. Без да искам извиках: „Той е!“ — Аз съм, отговори ми кротко, защото всички, които ти си убил, пак се раждат като мен, — и той посочи небето. — Защо убиваш? Чуй ме… ида от Ява. Отивам на другия край на света, в една земя, покрита с вечен лед. Тук или там, сред огън или сред лед, все ще бъда аз. Душата на онези, които попадат в твоята примка на този или на онзи свят…, в тази или в друга обвивка…, душата им винаги ще си остане душа… Ти не можеш да я достигнеш. Защо убиваш? Той тъжно поклати глава, отмина и се изкачи по могилата на храма. Аз го проследих с поглед, без да мога да се помръдна. Тъкмо когато слънцето залязваше, той се спря на върха, огромният му ръст се очерта на небето и сетне изчезна. Това беше той… — добави настръхналият индиец след дълго мълчание. — Той беше!

Индиецът винаги им разказваше тази история по един и същи начин. Неговото постоянство най-сетне разклати недоверието им или по-скоро ги накара да търсят естествената причина за тази мистична на пръв поглед случка.

— Може би — каза Фарингея след като поразмисли малко, — възелът на примката около врата на пътника се е запънал и му е оставил капчица живот. През тръстиките, с които покрихме гроба му, сигурно е влязъл въздух и той се е съживил.

— Не, не — рече индиецът и поклати глава. — Този човек не е от нашия род.

— Какво искате да кажете?

— Как така?

— Слушайте — каза индиецът тържествено, — броят на жертвите, които синовете на Бохвания са взели от началото на вековете, не представлява нищо пред множеството мъртви и умиращи, които този пътник оставя след себе си в своя убийствен поход.

— Той ли? — извикаха негърът и Фарингея.

— Той! — повтори индиецът толкова убедително, че изненада приятелите си. — Чуйте нататък и треперете. Когато срещнах пътника край вратите на Бомбай, той идваше от Ява и отиваше на север, както сам ми каза. На другия ден холерата опустошаваше Бомбай, а след време се разчу, че този бич се е появил първо тук, на остров Ява.

— Така беше — каза негърът.

— Чуйте нататък — продължи индиецът. — „Отивам на север, към една земя, покрита с вечен лед“, каза ми пътникът. Холерата също тръгна на север — мина през Маскат, Испахан, Таврида, Тифлис и стигна до Сибир.

— Наистина — рече Фарингея и се замисли.

— И холерата — поде пак индиецът — изминаваше само по пет-шест мили на ден. Колкото един човек… Тя никога не избухваше на две места едновременно, но вървеше бавно, равномерно, винаги с човешка крачка.

При това странно съвпадение двамата приятели на индиеца се спогледаха смаяни. След като помълча известно време, негърът уплашено му каза:

— И вие вярвате, че този човек…

— Аз вярвам, че човекът, когото ние убихме, е бил съживен от някакво пъклено божество и натоварен да разнася по земята този ужасен бич. И навсякъде, където стъпи, да пръска смърт, без сам да може да умре… Спомнете си — добави индиецът с мрачен възторг, — ужасният пътник мина през Бомбай и холерата опустоши Бомбай. Той отиде на север и холерата опустоши севера.

След тези думи индиецът отново потъна в кошмара си, а негърът и Фарингея изпаднаха в скръбно недоумение.

Индиецът правилно беше набелязал тайнствения и все още необяснен ход на този ужасен бич, който наистина никога не изминаваше повече от пет-шест мили на ден и никога не се появяваше на две места едновременно. Ако човек проследеше начертаните по онова време карти с бавното и постъпателно движение на този неукротим бич, щеше с изненада да установи всички прищевки и съвпадения с вървежа на човек. Той минаваше оттук, а не оттам, избираше определени области от една страна, определени градове от областите… една част от града, една улица от градската част, една къща от улицата. Той дори си харесваше места, където да почива и живее, а после пак продължаваше бавния си, тайнствен и ужасен ход.

Думите на индиеца, разкриващи това страховито своенравие, направиха огромно впечатление на негъра и Фарингея — две зверски натури, доведени чрез чудовищно обучение до мономанията на убийството.

Да, защото (и това е удостоверено) в Индия е имало последователи на отвратителното братство, които почти винаги са убивали без причина, без страст, убивали са, за да убиват, за да се наслаждават на убийството, за да заменят живота със смърт, за да направят от живия човек труп, както сами са признавали…

Умът не е в състояние да разгадае причината за подобни ужасяващи явления. Какви невероятни събития са накарали тези хора да се посветят на убийственото свещенодействие? Няма никакво съмнение, че подобна вяра може да вирее само в страни като Индия, предани на най-жестокото робство, на най-безмилостната експлоатация на човек от човека. Нима една такава вяра не е омраза към цялото човечество, доведена под неимоверния натиск до крайната й степен. А може би тази смъртоносна за човека общност, чието начало се губи в мрака на вековете, по такъв начин увековечава единствения възможен способ за протест срещу деспотизма в тези страни. Или пък Бог, по своите неизповедими пътища, е създал по тези земи Фансегари, както е създал тигри и змии… По-интересното в зловещата общност е тайнствената връзка, която съществува между всички нейни членове и ги отдалечава от останалите хора, защото те имат свои закони, свои обичаи, посвещават се, поддържат се, помагат си един на друг, но за тях няма нито отечество, нито близки… Те зависят само от една мрачна и невидима сила, чиято същност пазят със сляпо покорство и в името на която се пръскат по всички краища на света, за да творят трупове, както казват самите те с дивашките си изрази.

 

 

За известно време тримата удушвачи потънаха в дълбоко мълчание.

Навън луната пръскаше гъсти снопове бледа светлина и хвърляше големи синкави сенки върху величествената грамада от развалини. Звездите блещукаха. От време на време слаб ветрец прошумоляваше в скупчените лъскави листа на бананите и палмите. Пиедесталът на непокътнатата исполинска статуя, която се извисяваше в ляво от входа, се крепеше на широки плочи, закрити наполовина от храсти.

Внезапно една от тези плочи сякаш потъна в земята. От безшумно зейналия отвор излезе човек, облечен в униформа, и започна да се ослушва и оглежда внимателно наоколо. Като видя, че пламъкът на лампата, осветяваща вътрешната част на колибата, трепти върху високите треви, той се обърна, подаде знак и в същия миг двама войници съвсем тихо и много предпазливо слязоха до последните стъпала на подземната стълба и се шмугнаха в развалините. На няколко пъти подвижните им сенки се мяркаха по огрените от луната места, а сетне се изгубиха зад срутените стени. Когато дебелата плоча отново се върна на мястото си, вече се виждаха главите на множество войници, скрити в подземието.

В колибата потъналите в размисли метис, индиец и негър не забелязаха нищо.