Йожен Сю
Скитникът евреин (182)

LXIV глава
Първи юни

Църквата до къщата на преподобните отци бе малка и хубава.

Олтарът й бе великолепно украсен и проблясваше в полумрака. Под органа, в едно закътано място, се намираше гладко издълбан мраморен съд за вода.

Близо до този съд за светена вода, скрит от любопитни погледи се бе спотаил Фарингея. Той бе разтревожен и от време на време потреперваше. В него се водеше някаква вътрешна борба. Въпреки стихията на разрушението, която владееше вътрешния му мир, той изпитваше и дълбоко уважение към Родин. Той знаеше, че Родин вярва в неговата преданост, а освен това отлично познаваше механизмите на Исусовото Общество. Тези противоречиви чувства бушуваха в съзнанието на Фарингея.

Докато разсъждаваше върху тези тежки за него въпросителни, в църквата отекнаха стъпки.

Било от разсеяност или от тъмнината, Родин не забеляза скрития метис. Той се приближи до мраморния съд с вода и потопи ръцете си в него.

Молитвата на Родин, разбира се, не бе дълга, защото бързаше да тръгне към улица „Свети Франц“. Като постоя известно време на колене, редом с Кабочини, той се изправи, поклони се по посока на хора и тръгна към вратата.

Преди това, отново приближи съда за вода и този път забеляза изпънатата едра фигура на Фаригнея. Потапяйки пръстите си във водата той разсеяно прошепна на метиса:

— Към два часа да дойдеш у дома.

След това Родин са обърна и тръгна да излиза. След него заситни и отец Кабочини, който усети, че нещо не е наред, но знаеше, че не бива да се отделя от Родин.

Колко повече колата приближаваше къщата на Марий Ренепон, толкова повече се увеличаваше вълнението на Родин. Няколко пъти вече бе отварял портфейла си и бе проверявал всички документи и актове за смърт на членовете на рода Ренепон. Ниският свещеник не го изпускаше от погледа си, който бе станал неузнаваемо страшен.

Най-после колата спря и двамата свещеници слязоха.

Никой не отговори на силните чукания на Родин по входната врата. Завладян от неспокойствие, той почука втори път и чу да приближават бавни, далечни още стъпки.

— Имам усещането, че съм стъпил върху жарава — изпъшка Родин. След това започна по навик да гризе твърдите си нокти.

Изведнъж пътната врата се отвори и евреинът пазач, старият Самуил, се показа.

Лицето на стареца бе скръбно, а по набръчканите му бузи личаха следи от сълзи.

— Кои сте вие, господа?

— Аз съм пълномощникът на абат Гавриил, единственият жив наследник на рода Ренепон — отговори Родин прибързано. Негова милост е мой секретар. — Той посочи отец Кабочини, който се поклони.

— Наистина, познавам ви. Имайте добрината, господине, да ме последвате.

И старият пазач тръгна към градинската сграда.

Бетсабея, жената на Самуил, стоеше нажалена пред вратата на къщата, в която живееше с мъжа си. Когато минаваха покрай нея пазачът й прошепна на еврейски:

— Завесите на тъмната стая?

— Спуснати са…

— А желязното ковчеже?

— И то е приготвено, — отговори тихо Бетсабея.

След малко Самуил и двамата преподобни отци се изкачиха по стълбите и влязоха в преддверието, където гореше лампа. Родин, който отлично помнеше разположението на къщата, тръгна към червения салон, където предния път се бяха събирали наследниците, но Самуил го спря:

— Не бива да ходите там.

След това взе лампата и тръгна към едни мрачни стълби.

— Последния път се събрахме в този салон.

— Днес ще се съберем горе…

— Къде горе? — попита нетърпеливо Родин.

— В тъжната стая… — отговори старият евреин.

— Но, защо трябва да ходим на това място?

— Защото там са парите.

— Това е друго нещо… — промърмори Родин и продължи да се качва.

Като стигнаха една от високите площадки, двамата йезуити имаха възможност да видят лицето на стария евреин, осветено от бледата светлина, която влизаше през кръгло прозорче. Винаги кротките му очи сега святкаха. Лицето му бе набръчкано и строго, а върху тънките му устни бе застинала странна усмивка.

— Ще стигнем ли скоро? — нетърпеливо попита Родин, все още учуден от промяната на лицето на евреина.

— Вече стигнахме.

— Слава Богу — прошепнаха и двамата йезуити.

Самуил посочи с лампата една голяма врата, през която струеше слаба светлина. Родин, без да се двоуми, влезе решително, следван от отец Кабочини. Последен влезе Самуил. Стаята бе голяма, всички прозорци, без един, бяха покрити с оловни плочи, които бяха пробити от малки кръгли дупчици, образуващи кръст.

Понеже светлината бе много оскъдна, тук би било много тъмно, ако не беше една лампа, поставена на голяма дървена маса, облицована с чер мрамор. Всички платна и завеси също бяха черни. Други мебели нямаше.

На масата лежеше ковчеже, старинна изработка от желязо, което изкусно напомняше дантела.

Самуил се обърна към Родин, който бършеше челото си с мръсната кърпа и се оглеждаше смаян.

— Волята на завещателя, колкото и странна да ви се струва, за мен е свещена!

— Правилно, правилно — каза Родин, — но защо дойдохме тук?

— Сега ще ви обясня, господине. Вие сте пълномощник на единствения останал жив наследник на рода Ренопон, отец Гавриил Ренепон, нали?

— Точно така, ето и пълномощното.

— За да не губим време — продължи Самуил, — докато дойде нотариусът, ще ви приготвя списък на количеството на наследството на Ренепон, които са в това ковчеже, защото вчера ги изтеглих от Френската банка.

— Тук ли е списъкът? — разбърза се Родин и се спусна към масата.

— Да, господине, ето дневника. Вашият секретар ще чете списъка, аз ще ви показвам записите, а вие ще ги проверявате. След това ще ви предам ковчежето, в присъствието на нотариуса.

— Правилно, такъв е редът — призна Родин.

След това започнаха дълга процедура по проверката на дневника и записите. Всичко двеста и дванадесет милиона и сто и седемдесет и пет франка.

След като свършиха броенето, Родин се обърна към отец Кабочини:

— Чудно нещо, аз мислих, че процедурата ще бъде много вълнуваща, но тя надмина моите очаквания. Усещам, че гърлото ми е пресъхнало…

Йезуитът трепереше силно и се наложи отец Кабочини да го подкрепи.

— Скъпи ми отче, съвземете се. Не се оставяйте в ръцете на чувствата…

— Няма нищо… Не умрях от холерата, няма да умра и от радост на 1-ви юни.

И наистина, макар че беше бледно, лицето на Родин светеше от радост и решителност.

Като видя, че се е успокоил от вълнението, отец Кабочини се приближи до Родин и го погледна в очите. Доскоро веселият и безобиден едноок свещеник имаше зловещ вид, който накара Родин да се дръпне назад.

Кабочини извади от пазвата си едно писмо и след като го целуна, го отвори и зачете със заплашителен глас:

„Щом приеме настоящия текст, отец Родин ще предаде цялата власт, която му е поверена на преподобния отец Кабочини. Именно той ще прибере наследството на рода Ренепон, което без Божията воля, някога ни е било отнето от Обществото.

Освен това, щом се приключи с този акт, Негово Преподобие, отец Родин, под надзора на наш свещеник, определен от преподобния отец Кабочини, ще бъде отведен в нашата къща в град Лавал. Там ще живее в килия и ще се уедини, до втора заповед.“

Отец Кабочини завърши и хладнокръвно предаде писмото на Родин.

Най-неочаквано Родин се разсмя високо.

— От коя дата е това писмо?

— От 11 май… — отвърна смаяно Кабочини.

— Ето нещо по-ново. Това е указ от 18 май, с който съм назначен за генерал на Обществото. Четете…

Отец Кабочини взе писмото и го прочете внимателно. След това го сгъна и коленичи пред Родин.

И така, първата крачка към властта бе направена. Родин бе успял да се справи с всички интриги, с всички доноси против него. Оставаше да направи още само една крачка. Една решителна крачка нагоре…

Ням свидетел на тази сцена, Самуил също се усмихна странно и затвори ковчежето, чрез тайния шифър, който знаеше само той.

Като чу лекото издрънчаване на желязото, Родин се обърна към стария евреин и му заяви кратко:

— Мои са тези милиони! Само мои!

И той протегна ръце към сандъчето.

Но в този момент и Самуил се преобрази. Той скръсти ръце на гърдите си, изправи гордо глава и погледна заплашително.

— Това богатство, отначало скромен остатък от наследството на най-добрия човек, когото интригите на Лойоловите синове принудиха да се самоубие… това богатство, събирано честно от три поколения, няма да бъде награда за лъжата, лицемерието и убийството… Не, Бог няма да позволи такова нещо!

— За какво убийство говорите, господине? — нахално попита Родин.

Самуил не отговори, а бавно посочи с ръка дъното на салона.

В този момент пред очите на Родин и отец Кабочини се разкри ужасно зрелище.

Завесите, които покриваха стената, се дръпнаха, сякаш от невидима ръка. Наредени, сякаш в гробница, върху черни табла лежаха шест трупа, облечени в дълги черни наметала.

Това бяха Жак Ренепон, Франсоа Харди, Роза и Бланка Симон, Адриана и Джалма.

Отец Кабочини се прекръсти и разтреперан се дръпна назад. Родин, макар и смутен, сякаш теглен от невидима сила, направи няколко крачки напред, сякаш за да огледа мъртвите тела.

— Ето ги тези, които вие убихте!… — заговори Самуил с глас, пресичан от плач — да, убиха ги вашите интриги! След всеки ваш смъртоносен удар, аз успях да прибера тленните останки на тези хора, защото те трябва да почиват в една гробница. Бъдете проклет! Завинаги проклет!

Родин постепенно се бе приближил до завесата, като най-близо до него се оказа трупът на Джалма. Йезуитът, за да се увери, че това не е някакъв сън, протегна ръка и пипна ръцете на индиеца. Те бяха студени, но влажни, което накара Родин да се дръпне уплашено. Няколко секунди той трепереше конвулсивно, но след това се съвзе и дори си възвърна спокойствието. Неочаквано се обърна към Самуил, който тихо плачеше и му каза:

— Значи няма нужда да ви показвам смъртните актове, защото всичко и така е ясно…

И със спокоен жест той посочи шестте трупа.

Отец Кабочини се прекръсти с ужас и се сви още повече, сякаш бе видял дявола.

— О, Боже — извика Самуил, съвсем ли си го забравил. Виж го с какви очи наблюдава жертвите си!

— Стига, господине! — отсече Родин със страшна усмивка — това е изложение на Курпиус в естествен вид. Нищо повече. Моето спокойствие показва, че съм невинен. Да се върнем към работата, защото в два часа имам среща вкъщи…

И той пристъпи към масата.

— Понеже вашата дяволска душа не притежава съвест, може би ще ви я върне загубата на илюзиите за богатство…

— Какво казваш? — извика Родин. — Какво правиш!

— Погледнете…

Родин се обърна към масата и разбра…

От желязното сандъче излизаше дим.

— Огън…! — изкрещя йезуита и се хвърли върху масата.

— Да, огън — отвърна като ехо Самуил, — само няколко минути ще гори…

— Дайте вода! — крещеше обезумял Родин. — Помощ!

След малко пламъците стихнаха.

Всичко бе изгоряло…

Тогава Родин объркан, запъхтян се подпря тежко на масата и за пръв път в живота си заплака. Едри сълзи на ярост се ронеха от злобните му очи и се стичаха по мършавите бузи.

Изведнъж някакви болки, които постепенно се усилваха го принудиха да коленичи. Той се опитваше да се изправи, но силите му не стигаха. Все пак се насили да се усмихне:

— Няма нищо… Не бързайте да се радвате, това са само няколко спазъма и нищо повече… Боже, какъв огън ме изгаря… Аз пак оставам генерал на Обществото. Тази проклета къща! Ако не си купувах всичко сам, можех да допусна, че съм отровен, защото ръцете на кардинал Малипиери са дълги… Но аз ще живея… Не искам да умра…

Протегна вяло ръка и с голямо усилие изрече:

— Помощ! Помогнете ми вие двамата… Защо ме гледате като призраци…

След това рязко изпищя разярен:

— Това е Фарингея! Тази сутрин, тази сутрин… В светената вода… Той се беше срещал… с Малипиери… Ох, дяволът, изигра ме… Свърши се… Умирам… Горя… Помощ… Църквата не знае какво губи!

По стълбите се чуха бързи стъпки и след малко на вратата се показа д-р Баление, следван от княгиня Сен Дизие.

Тя бе научила тази сутрин за смъртта на отец д’Егрини и бързаше да разбере от Родин, как е станало това.

Когато се озова в стаята тя видя подредените шест мъртвеца и замръзна на мястото си. Когато разпозна и Адриана между тях не издържа и изхлипа. Мисълта, че самата тя бе изпратила някои от тях на смърт я прониза, а умът й не издържа на напрежението. Издигна ръце към небето и започна да се смее…

Д-р Баление, разтреперан, крепеше главата на Родин, който бързо умираше в ръцете му. В този момент на вратата се показа Фарингея, отправи свиреп поглед към Родин и каза:

— Искаше да стане глава на Исусовото Общество, за да го унищожи! Аз замених Бохвания с Обществото. Изпълних заръката на кардинала.