Йожен Сю
Скитникът евреин (169)

LI глава
Бясът

Откъм двора се чуваха възклицания и опасения, че госпожиците и сестрата няма да издържат атаката на болния от бяс.

Чуваха се и гласове, които призоваваха да им се помогне.

— Отец Гавриил тича насам! — извика някой.

Младият свещеник, който знаеше, какви могат да бъдат последствията от втората криза на Морок, бе решил на всяка цена да му попречи.

След него тичаше един болногледач, който носеше в ръцете си мангал, пълен с разпалена жарава, в която бяха поставени няколко железа. Това бяха инструменти, с които лекарите си служеха в краен случай при някои болни от холера.

Озовал се пред врата, отец Гавриил за миг се спря и попита човека до него:

— Нажежени ли са добре железата?

— Да, отче.

— Чакай ме тук и бъди готов. А вие — той се обърна към болните, които бяха най-близко — щом влезна, затворете вратата. Аз отговарям за всичко.

След това младият свещеник отвори вратата и влезе. Изпрати го сподавеният вик на множеството. Страх и възхищение се четеше в повечето погледи.

Гавриил и Морок бяха сами.

Звероукротителят почти бе успял да отвори вратата на стаята, където сестрата и двете момичета с последни усилия успяваха да задържат напора му.

Чул стъпки зад гърба си, Морок се обърна и без да се бави нито секунда с див рев се нахвърли срещу младия свещеник. Ръцете на болния настойчиво се стремяха да достигнат гърлото на Гавриил. Свещеникът спокойно посрещна нападението, като успя да улови ръцете на нападателя за китките и бавно, но сигурно ги свали надолу. Усетил силата на своя противник, Морок се направи, че го напускат силите и постепенно затвори очи. Това продължи само един миг, но бе достатъчно да заблуди Гавриил, който помисли, че кризата е преминала и се отпусна. Точно тогава звероукротителят се откъсна и го стисна за гърлото. Изненадан младият свещеник политна назад, но веднага се окопити и напрегна всичките си сили. Освен това той успя да препъне болния, който изгуби равновесие и падна на земята. Притиснал го за момент с коляно Гавриил тъкмо се канеше да извика за помощ, когато Морок направи последно усилие, изви главата си и ухапа свещеника по ръката. Младият мъж не издържа на парещата болка и извика силно. Усилията му да се отскубне от зъбите на бесния останаха безуспешни, сякаш ръката му бе притисната от витло.

В това време вратата се отвори и няколко души се впуснаха да помогнат на свещеника. Между тях беше и болногледачът, който носеше нажежените железа. Като го видя Гавриил му викна:

— По-бързо приятелю, давай железата!

Някой измъкна отнякъде ленена покривка и с нея мъжете се хвърлиха да връзват Морок.

Тогава Гавриил се изправи, запретна разкъсания си ръкав и оголи ужасната рана на ръката си. С другата ръка взе едно от железата и с невероятно спокойствие два пъти последователно го притисна към раната. Лицето му остана безизразно, което предизвика възхищението на събралите се наоколо болни. Чак когато привърши с тази страшна процедура, той се опита да изтрие капките пот от челото си и изведнъж залитна. Подхванаха го внимателни ръце и бързо го пренесоха в съседната стая, където можеше да му се окаже медицинска помощ.

 

 

Една случайност неволно бе спомогнала да се осъществи в действителност една от лъжите на госпожа Сен Дизие.

За да осигури успеха на своята мисия, двете сестри да отидат в болницата с болните от холера, тя бе излъгала, че там е отец Гавриил. Тя разчиташе на предаността на младите момичета към младия мъж и това бе вярно, но едва ли бе очаквала старата госпожа, че абат Гавриил наистина ще бъде в болницата.

Малко след това което се случи, водени от сестра Марта, двете сестри влязоха в една от стаите, която бе определена за болни жени. По всичко личеше, че преди да бъде предоставено за болница това помещение бе служило като приемна в този богат дом. Стените бяха украсени с позлатени орнаменти, а на всяка страна имаше по едно огледало, изработено от известни френски майстори.

В тази разкошна обстановка бяха поставени болнични легла, които до едно бяха дарения. Затова сред тях имаше и дървени нарове и такива, изработени от акажу.

Сестра Марта, която придружаваше Роза и Бланка им каза нещо тихо, като им показа направените прегради, след което се отдалечи в дъното на стаята, за да даде някои разпореждания.

Останали сами двете момичета малко се смутиха и затова боязливо огледаха най-близките болни жени. Те бяха попитали сестра Марта дали е докарана в болницата жена на име Августина Трамблай, но болногледачката не си спомняше такова име, затова ги посъветва да обикалят стаите и така сами да се уверят дали тя е тук или не е.

По този начин планът на Родин, изпълнен блестящо от госпожа Сен Дизие вече се осъществяваше. Момичетата бяха изложени на смъртна опасност, макар информацията, че тяхната възпитателка е в тази къща бе напълно измислена.

През своя недълъг живот Роза и Бланка бяха преживели много ужаси и бяха видели всякакви неща, но тук, в богатите стаи на временната болница те за първи път се срещнаха с холерата очи в очи.

На леглата бяха налягали жени, някои от които се превиваха от болки и глухо стенеха. Други лежаха неподвижни, а по бледите им лица не личеше капка живот. Трети плачеха, като оплакваха участта си.

Пред всичко това сестрите усетиха, че голямата решителност, с която бяха дошли, постепенно ги напуска. На всичко отгоре и двете започнаха да усещат някакво пулсиране в областта на слепоочията, както и студени тръпки, които минаваха през цялото тяло. Не след дълго, обаче, смелостта им се възвърна. Дадоха си кураж, че преживяното премеждие с Морок ги е уплашило повече, отколкото трябва и се заеха отново да издирват своята възпитателка от двете страни на преградата. Те дори не подозираха в тези минути, че бяха спасени от отец Гавриил.

В същото време свещеникът вече бе дошъл на себе си. Щом раната му бе превързана той побърза да се върне в стаята с жените, където разговаряше с тях и ги утешаваше.

Когато той вече влизаше в първата стая, близначките бяха в края на своето търсене. И на двете им се виеше свят, но те отдаваха това на преживения страх, на силното впечатление, което им бе направила болницата. Истината, обаче, беше друга: сестрите бяха се заразили едновременно от холера! Те, както често се случва с близнаците, приличаха на двоен цвят, който едновременно израства, едновременно увяхва…

В този момент вече Роза и Бланка носеха на своите лица смъртния отпечатък на заразата. Когато в края на преградата те се изправиха една срещу друга, гледката бе неописуема.