Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Le Juif errant, 1884 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Димитър Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Елена Ананиева
Коректор: Ваня Владимирова
Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5
Издателски коли 27,3
Излязла от печат юни 1991 г.
Цена 27,00 лв.
ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“
ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Петрана Старчева
Формат 60/84/16 Печатни коли 32
Излязла от печат юли 1991 г.
Цена 27,00 лв.
Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София
ДФ „Полипринт“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“
История
- —Добавяне
XLIX глава
Милостиня
Както вече имахме възможност да споменем, княгиня Сен Дизие смееше, когато това бе необходимо, да се облича блестящо и да си придава вид на сърдечна и благородна жена. Тя бе съхранила изтънчените си обноски от младежките години, с които умееше да си служи съвсем непринудено. По този начин успяваше лесно да заплете религиозните си интриги, както някога същото правеше с любовните си игри.
Точно в такъв вид, надянала маската на добротата, княгиня Сен Дизие се появи пред погледите на двете сестри и Дагоберт.
Дагоберт, който все още не бе склонен да се доверява, както и двете момичета, приеха с недоверие госпожа Сен Дизие. Княгинята се приближи до девойките, поклони им се още веднъж и заговори със звучен и приятен глас:
— Имам честта да разговарям с госпожици де Лини, нали?
Роза и Бланка, които не бяха свикнали да ги наричат с фамилното им име, се изчервиха и се спогледаха.
Дагоберт побърза да им се притече на помощ.
— Да, госпожо, това са дъщерите на маршал Симон. Не са свикнали още на това официално обръщение.
— Това е напълно естествено, защото явно основното качество в това почтено семейство е скромността. Нека ми простят, че обръщението ми прозвуча така тържествено, но за мен споменаването на тази фамилия ми напомня една от най-славните победи на нашето оръжие.
Момичетата и Дагоберт, поласкани от светските обноски на княгинята, както и от премереното ласкателство, сякаш се отпуснаха и побързаха да засвидетелстват своето доверие към нея.
Госпожа Сен Дизие не ги остави да се опомнят и продължи своята ювелирна атака:
— Като имам предвид възпитанието, което безусловно сте получили от своя баща, аз се обръщам към вас, госпожици, с молба да подпомогнете болните от холера. Аз съм една от организаторките на това дело, затова ви казвам, че каквото и да дарите, все ще заслужите хорската признателност.
— Ние трябва да ви благодарим, госпожо, че сте ни оказали честта да ни потърсите — каза непринудено Бланка.
В това време Роза се извини и тихо отиде в другата стая.
— Госпожо — обърна се почтително Дагоберт към княгинята, — направете ни честта да седнете.
И след като подаде стол на княгинята войникът продължи:
— Роза ще донесе сега кесийката…
— Това е най-добрият ни приятел, госпожо — намеси се в разговора и Бланка.
— Не се съмнявам в това — отговори набожната княгиня, — защото вие заслужавате такова приятелство.
Когато момичетата подадоха парите на госпожо Сен Дизие тя възкликна развълнувано:
— Но вие давате жълтици? Момичета, аз съм сигурна, че тези пари са били определени да си купите нещо, а вие така благородно ги дарявате за болните.
— Повярвайте, госпожо, че не сме лишени от нищо и приемете нашата скромна помощ — отвърна Роза свенливо. — Ще бъдем истински щастливи, ако успеем с нещо да помогнем на тези нещастници.
— Наистина много хора са потънали в това нещастие, но има поне едно нещо, което донякъде ме утешава. Мнозина са тези, които са готови да помогнат, с каквото могат, дори се излагат на опасност да бъдат заразени…
В това време влезе един слуга и съобщи на Дагоберт, че някакъв човек искал веднага да разговаря с него. Княгинята успя да се овладее и не показа, колко я зарадва това излизане на стария войник.
Гренадирът стана и се обърна вежливо към възрастната госпожа.
— Благодаря ви, госпожо, за съветите, които давате на момичетата относно опасностите, които крие тази болест. Ще ви бъда благодарен, ако преди да си тръгнете, им кажете още няколко думи в тази връзка. А сега ме извинете за момент…
След това Дагоберт отиде при двете сестри и им прошепна:
— Слушайте внимателно, деца, от съветите на тази жена има какво да се научи.
Щом останаха сами, княгинята, без да се бави, съвсем спокойно започна да изпълнява указанията, които й бе дал Родин преди да дойде в къщата:
— Струва ми се, че не разбрах добре последните думи на вашия искрен приятел. Когато ви говорех за опасностите, които крие предаността, аз не исках да я отрека. Напротив.
— Тъкмо навреме ни казвате това, госпожо! — отвърна заинтригувана Роза.
— Бях сигурна — продължи любезно госпожа Сен Дизие, — че такива благородни сърца, като вашите, ще ме разберат. Голямата опасност, която носи тази болест със себе си, не означава, че не трябва да се помага на заболелите. Тъкмо обратното. Именно сега те най-много се нуждаят от нашата помощ, нали? Бог закриля тези, които вършат добро дело. А истинска християнска добродетел е да помагаш на ближния, когато е в беда.
— Ние се възхищаваме от такива хора, госпожо! — прочувствено въздъхна Роза.
— Вярвам ви, деца — продължаваше атаката си княгинята, — вчера посетих временната болница, която се намира на няколко крачки от вашата къща. Една от залите бе препълнена от болни, които постепенно умираха. Изведнъж видях да влиза една жена, моя стара приятелка, придружена от двете си дъщери. Само след минута разбрах, че трите са дошли, за да помагат на лекарите с каквото могат!
Двете момичета се спогледаха. Нито за миг те не можеха да се усъмнят в думите на княгинята, която говореше така убедително. Те не можеха и да предположат, че йезуитът, който преди малко напусна тази стая е дал подробни указания на тази набожна жена, точно какво и как да каже пред тях.
Княгинята изгледа внимателно девойките и продължи своето прочувствено изложение:
— Вие, разбира се знаете, че до тези, които са решили да жертват спокойствието си, за да се притекат на помощ на нещастните, винаги са свещениците, Божиите слуги. В тази същата болница, за която вече ви споменаха, видях и един абат, който просто смайваше всички с благородството, с добрината и човечността, с която се отнасяше към болните. В такива тежки времена, именно хора като отец Гавриил…
— Отец Гавриил! — извикаха момичетата.
— Нима го познавате? — с престорено учудване попита госпожата.
— Как да не го познаваме, та именно той ни спаси по време на едно корабокрушение.
— Именно отец Гавриил ли? Да не се заблуждавате нещо, деца? — продължаваше да демонстрира учудването си княгинята.
— Не е възможно да грешим. Той е човек с дълги руси коси и светли сини очи, нали?
— Наистина, няма съмнение, че говорим за един и същи човек — разпери театрално ръце княгинята. — Да ви призная откровено, такова човеколюбие рядко се среща. Изпитвах истинска набожна гордост, когато видях какви свещеници има! Той сякаш неволно вдъхваше сили и на болните и на тези, които се бяха посветили да им помагат.
— Чуваш ли, сестрице? — обърна се Бланка развълнувана към Роза.
— Скъпа госпожо — малко тържествено заговори Роза, — баща ни в момента е далеч от къщи, а ние нямаме много неща, с които да се занимаваме. Искам да ни дадете един съвет…
— Какъв съвет, мило момиче? — попита лицемерно госпожа Сен Дизие.
— Ние имахме една учителка, която винаги се е грижила много за нас. Разбрахме, че тази нощ е заболяла от холера и са я откарали…
— Боже мой! — възкликна княгинята и се прекръсти. — Къде е тя сега?
— Не знаем, госпожо…
— И вие още не сте отишли да я видите?
— Не бързайте да ни обвинявате, госпожо, защото ние не сме равнодушни или неблагодарни — каза Бланка, — но просто не знаем къде се намира в момента…
— Но кой може да ви забрани да я потърсите и посетите?
— Дагоберт, госпожо. Той не дава да напускаме къщата, защото се безпокои за нас.
— Склонна съм да извиня този благороден човек, защото той много ви обича и е загрижен за вашата безопасност. Но той навярно не знае, че холерата не е заразна, както се смяташе досега и затова се страхува.
— Мислите ли госпожо, че трябва да отидем при нашата възпитателка? — попита Роза. — Ние много се тревожим за нея и бихме искали да й помогнем…
— Разбира се, че трябва да й помогнете. Иначе, какво ще си помисли за вас тази жена? Малодушието не е черта на силните характери. Всъщност, ще ме извините, че ви припомням, но нали вие изгубихте майка си преди време? Сега, обаче, трябва да бъдете спокойни за нея, защото тя е в рая, тъй като бе истинска християнка. Спомням си, че преди да умре, тя прие тайнствата на нашата светла майка, Църквата.
— Тогава живеехме в Сибир, госпожо — поясни с натъжен глас Бланка — и тя почина от холера. Наблизо нямаше свещеник, за да я изповяда и причести…
— Възможно ли е това — учуди се княгинята — майка ви да е умряла без помощта на Божи служител?
— Аз и сестра ми се молихме за нея — почти просълзена поясни Роза, — а Дагоберт я погреба…
Госпожа Сен Дизие бе толкова нажалена, колкото й позволяваше артистичното умение. А както вече споменахме, тя притежаваше такава дарба още от младите си години.
Нито за секунда погледът й не изпускаше реакциите на младите момичета. Когато прецени, че е дошъл моментът за решителната атака, госпожа Сен Дизие се изправи и заяви:
— Не бива да се отчайвате, деца мои! Рано или късно Бог ще извика вашата майка в рая. Освен това вие двете също бихте могли да помогнете това време да се съкрати.
— Ние ли, госпожо? — недоверчиво я погледнаха момичетата.
— Разбира се, че вие. Просто трябва да заслужите Божието благоволение. С християнска преданост, с човеколюбиви дела. Нашият божествен баща най-благосклонно приема молитвите на децата, които са отправени за техните майки, както и техните дела.
— Според мен, в момента не става дума само за нашата възпитателка — реагира живо Бланка.
— А, ето че Дагоберт се връща — прекъсна я Роза, която първа бе чула тежките стъпки на войника.
Госпожа Сен-Дизие веднага се позасмя и сякаш да успокои обстановката посъветва заговорнически двете сестри:
— Нека този разговор си остане наша тайна, не бива да огорчаваме добрия човек, защото напразно ще се тревожи.
— Но как да открием нашата възпитателка, госпожо? — попита нетърпеливо Роза.
— Имайте ми пълно доверие и аз ще ви помогна — увери ги княгинята. — Аз отново ще ви посетя и тогава ще обмислим как да направим така, че да помогнем и на душата на вашата майка…
Едва завърши тази фраза набожната госпожа и Дагоберт влезе в салона. Понеже беше в приповдигнато настроение той не забеляза смущението по лицата на момичетата.
— Не исках, господине, да се сбогувам с тези прелестни госпожици преди да сте се върнал при тях — посрещна го госпожа Сен Дизие.
— Това не ме учудва, госпожо, защото съм убеден във вашето благородство и вярвам, че сте дали добри съвети на децата.
— Бъдете спокоен, господине — поклони се княгинята и тръгна към вратата.
Момичетата я изпратиха радушно, чак до колата.
Никой в къщата не подозираше, че оттук госпожа Сен Дизие отиваше право при Родин, за да му разкаже, как е преминала срещата.