Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Le Juif errant, 1884 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Димитър Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Елена Ананиева
Коректор: Ваня Владимирова
Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5
Издателски коли 27,3
Излязла от печат юни 1991 г.
Цена 27,00 лв.
ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“
ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Петрана Старчева
Формат 60/84/16 Печатни коли 32
Излязла от печат юли 1991 г.
Цена 27,00 лв.
Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София
ДФ „Полипринт“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“
История
- —Добавяне
XLVII глава
Щастие
Два дена са изминали, откакто маршалът е отпътувал.
Часът е осем сутринта и в къщата все още е тихо. Дагоберт внимателно се доближава до стаята на момичетата, за да не ги събуди. С него, както винаги, е Сърдитко. Сърцето на стария войник се свива. „Дано децата не са чули нищо тази нощ“. Това е единствената мисъл, която измъчва съзнанието на Дагоберт.
Неочаквано, откъм детската стая долитат радостни възклицания и смях. Сърдитко веднага реагира на познатите гласове и се разлая. Тогава от стаята се чу звънък детски глас:
— Сърдитко е дошъл да ни събуди.
Кучето започна да души вратата и да върти весело опашка.
— Господин Сърдитко — извика от спалнята Роза, — щом си толкова ранобуден, можеш ли да ни кажеш, колко е часът?
— Разбира се, госпожице, часът е вече осем — отвърна Дагоберт, като придружи тази реплика с ръмжене, но не можа да се сдържи и се разсмя басово.
— О, това бил самият Дагоберт? — продължи шегата Бланка. — А пристигна ли нашата Августина?
Старият войник изведнъж се смути и отговори, като се запъваше леко:
— Момичета, на вашата учителка й се наложи да отсъства… само няколко дена, разбира се… Днес, ще се наложи да се оправяме сами.
— Да не се е случило нещо неприятно, Дагоберт? — вече сериозно попита Бланка.
Войникът се обърка още повече:
— Не, не, тя отиде по работа… да навести някакъв свой роднина… Вие се оправяйте, аз ще дойда след четвърт час.
След това Дагоберт побърза да тръгне към стълбите, като си мислеше, че трябва на всяка цена да предупреди Глупчо, за да не се изпусне пред момичетата.
Останали отново сами, двете сестри се заеха със сутрешния тоалет. Разресаха косите си една на друга, като не преставаха да се шегуват. Така е винаги, когато човек преживее отдавна чакана радост. Тъжните и неприятни преживявания остават в миналото, сякаш никога не са съществували. Двете момичета имаха основание да се чувстват щастливи. Най-накрая бяха се убедили в искрената обич на своя баща, а също така му дадоха доказателства за любовта си към него.
Затова е съвсем понятно, защо бяха така весели и жизнерадостни тази сутрин. Припомняха си случки с Глупчо слугата, имитираха го и се превиваха от смях.
— Жалко, че татко не си е вкъщи, за да чуе смеха ни — каза Роза, която оформяше в прическа косите на сестра си.
— Права си, защото съм сигурна, че това би му доставило голямо удоволствие.
— Искаш ли, сестрице, още днес да му напишем писмо, в което да му разкажем за дръжките от метли, които разнася Глупчо с панера за дърва? Това ще го развесели, а и ще го успокои, ако се тревожи за нас.
— Да му пишем ли? Нима забрави, че само той може да ни праща писма, но ние не трябва да му отговаряме.
— Права си, бях забравила. Но можем да направим друго: ще му пишем писма на нашия адрес, което означава, че ще ги получи, като се върне. Това не е лоша идея, признай това.
— Наистина хрумването ти е оригинално. Предполагам, че ще се забавляваме доста, когато ги четем след време заедно с него…
— Освен това — продължи Роза, — не бива да забравяме, какво ни каза татко на сбогуване: „Не се натъжавайте, деца мои, а се гордейте, защото отивам да изпълня дълга си. Това е свято дело. Представете си, че някъде живее изоставено сираче, на което никой не обръща внимание. То страда и се измъчва. В същото време, неговият баща е бил мой благодетел и аз съм дал пред него клетва, че ще се грижа за детето му. Е, нали е достойно да изпълня тази моя клетва?“
— Браво, запомнила си думите му наизуст! — възхити се Бланка. — Ние, като достойни негови дъщери, ще го разберем и няма да го съдим, че ни е оставил сами за известно време. Може чудесно да се забавляваме, затова няма да усетим дните на раздяла.
— Имам приятното усещане, че този път щастието ни е споходило завинаги…
— Значи мислим по един и същ начин. Щом сме тримата заедно, сигурна съм, че нищо не може вече да ни се случи.
— Пропускаш Дагоберт и Сърдитко. По-верни стражи няма в целия свят…
В това време откъм стълбището се чу тежкото дишане на стария войник. Момичетата отвориха вратата и влязоха в салона.
— Ти май си ни подслушвал, а любопитко?
— Разбира се, че чух какво си говорите. Да ви призная честно съжалявам само за едно, че слухът ми не е като на Сърдитко, та да чуя повече неща от разговорите ви. Мъжки момичета сте вие, затова толкова ви обичам!
Роза се засмя на тези думи и се обърна към сестра си:
— Бъди сигурна, че докато си дойде татко, този стар фронтовак ще ни научи на доста солени изрази.
— Не отричам — започна да се оправдава Дагоберт, — че в речника ми се намират някои и други пиперливи ругатни, но от тях понякога ми олеква, когато се повиши градусът. Може ли човек да изтърпи всичките неприятности на битието, ако приема всичко навътре и не смее да изпсува на висок глас, поне веднъж.
— Забрави какво си казал в този момент — закани му се Роза с пръст, — защото ако те чуе госпожа Августина…
— Права сте — отвърна старият войник, като се мъчеше да прикрие неспокойството си, — тя е много добра и възпитана жена.
— Понеже стана дума за нея — прекъсна го Бланка, — не е лошо да припомня нейните притеснения, че любовта й към нас не можела да се сравнява с твоята, скъпи ни Дагоберт. Това е голям комплимент за теб.
— Наистина, тази жена имаше, тоест… има много добро сърце.
Старият войник отново се притесни, защото му бе трудно да прикрива чувствата си.
В това време сестрите, които не бяха усетили вълнението на Дагоберт продължаваха да говорят за госпожа Августина.
— Доколкото знам, тази жена е вдовица на един татков войник, който загинал в някакво сражение. Може би това е причината така добре да ни разбира…
— Преживяваше с нас всяка наша болка — прекъсна Роза сестра си, — а неведнъж съм я виждала и да плаче. Всъщност, скъпи наш Дагоберт, ти в последно време не се ли въртиш повече от необходимото около тази възпитана госпожа?
Момичетата се засмяха в един глас.
Увлечени в този разговор, никой от тримата не беше забелязал, кога до вратата е застанал слугата Глупчо. Той се поклони театрално и обяви:
— Дошъл е господин Родин.
Преди още момичетата и старият войник да разберат това съобщение, йезуитът нахлу в салона така решително сякаш бе тръгнал да превзема някаква крепост.
Дагоберт, който бе изненадан неприятно от този акт, се обърна към Глупчо и му кресна:
— Кой ти разреши да водиш външни хора тук?!
— Прощавай, господин Дагоберт — отвърна Глупчо и се свлече на колене, събирайки ръцете си като за молитва.
— Напуснете стаята веднага! И вие също, господине! — изрече сурово войникът, като се обърна към Родин, който вече се бе приближил усмихнат до момичетата.
— Както заповядате — веднага отвърна свещеникът, но без да помръдне от мястото си.
— Господин Дагоберт — отново заговори Глупчо, — извинете още веднъж, че доведох този човек в салона, но нещо съм се объркал. Нали знаете, след нещастието с госпожа Августина…
— Какво нещастие? — извика в един глас Роза и Бланка.
— Госпожата, — заговори бързо Глупчо, въпреки опитите на Дагоберт да го изтласка навън, — тази нощ я откараха, защото е болна от холера…
Старият градинар не можа да се въздържи и тежкият му юмрук се стовари върху челюстта на слугата. Вторият удар запрати Глупчо през вратата в другата стая. След това Дагоберт разярен се обърна към Родин:
— Господине, ако не напуснете къщата, боя се, че ще посегна и на вас!
— Разбирам, разбирам — отговори бързо Родин и започна да отстъпва, като в същото време се опитваше да подаде ръка за поздрав на двете сестри.