Йожен Сю
Скитникът евреин (164)

XLVI глава
Съветът

На следващия ден, в който маршал Симон и неговите дъщери преживяха така дълго чаканата радост, в двореца Сен Дизие се случиха някои любопитни неща.

В една от стаите разговаряха княгинята и Родин. Преподобният отец е в неизменната си поза, облегнат на камината, а ръцете му поставени в задните джобове на черния редингот. Големите му кални обувки бяха оставили диря по белия килим, който покриваше салона. Лицето на йезуита бе озарено от задоволство.

Госпожа Сен Дизие бе както винаги скромно облечена, както подобава на жена, близка до църковните среди. Тя наблюдаваше с нескрит интерес Родин, който в представите й постепенно се бе слял с образа на отец д’Егрини.

Хладнокръвието и острият ум на някогашния секретар допадаха на тази горда парижанка. Тя бе покорена от острия му нюх към проблемите на деня и дори понякога острите му и цинични забележки не я смущаваха много.

— Та така, госпожо — говореше убедително Родин, — новините от превъзходния манастир Saint Herem са отлични. Силният ум, свободният мислител господин Харди вече е влязъл в лоното на нашата света, католическа църква.

Родин изговори последните думи високопарно, а набожната княгиня се поклони.

— Божията благодат осени този безбожник — продължи Родин. — При това така силно го обхвана, че в своето възхищение той пожела да участва в обред за приемане в нашето свето Общество.

— Отче мой, така бързо? — учуди се княгинята.

— Вярно, че нашите правилници не допускат прибързани решения, но в случая се касае за болен, обречен човек, който сам пожела, преди да умре да ни завещае своето богатство. За Божията слава, разбира се…

— Наистина ли господин Харди се намира в такова окаяно положение?

— Треската го съсипа. А да не забравяме и всичките нещастия, които му се стовариха през последните седмици и го подтикваха по пътя на спасението — продължи с тъжен тон Родин. — Този слаб физически човек не можа да издържи на огромното нервно натоварване и психиката му рухна. Бих казал, че след няколко дена…

Свещеникът поклати зловещо глава.

— Нима толкова скоро, отче?

— Да, краят му наближава. Добре е, че успях все пак да положа нужните грижи и да приема този грешник в последния му час и да го подготвя за член на светото Общество, на което според правилника той е длъжен да остави цялото си имущество. По този начин се погрижих за спасение на душата му. Изтръгнахме още една жертва от ноктите на Сатаната!

— Браво, отче! — възкликна княгинята. — Отец д’Егрини ми разказа колко мъжествено сте се борили срещу влиянието на абат Гавриил.

— Абат Гавриил — отговори Родин — бе наказан за това, че се намеси в нещо, което не го засягаше, както и друг път е правил. Аз поисках неговото спиране и неговият владика се вслуша в думите ми, като го отзова. Говорят, че за да си запълва времето, посещавал болните от холера и им раздават християнско милосърдие. Ние, разбира се, не сме срещу подобни неща… Но еретичните му внушения се усещат от цял час разстояние…

— Той е опасен човек — потвърди княгинята, — защото умее да оказва влияние върху хората. Радвам се, че вие така блестящо сте се справили с този неприятен абат Гавриил, което още веднъж изтъква вашите превъзходни качества. Бих казала, че сте новия Иван Златоуст.

— Добре, добре, госпожо — грубо я прекъсна Родин, като повдигна рамене, — аз — златоуст! Моите са по-бледи, а зъбите ми са малко почернели. Вие, разбира се, се шегувате с това „златоуст“…

— Но, отче…

— Госпожо, на мен не пробутвайте такива неща — отвърна грубо Родин. — Аз презирам ласкателствата и никога не лаская другите.

— Простете ми, отче — помоли го набожната жена, — аз отлично разбирам вашата скромност. Просто не издържах да не се възхитя на умението ви да печелите и най-трудни двубои. Освен това именно вие предсказахте преди няколко месеца, че двама членове на рода Ренепон, ще бъдат изолирани от наследството. Това вече е факт…

След тези думи Родин погледна княгинята по-благосклонно. Самият той смяташе, че след такова боледуване и след като бе поставен на пост и молитва в онова затънтено място, господин Харди можеше спокойно да се задраска от списъка.

След малко възрастната жена продължи:

— Един от тези хора, окаян работник, намери смъртта си, след като се бе отдал на своите пороци. Другият вие успяхте да вкарате в пътя на спасението. Възхищава ме, отче, вашата прозорливост, защото помня думите ви: „За постигане на целта си, ще използвам техните страсти“.

— Малко прибързано се радвате — прекъсна я нетърпеливо Родин, — защото срещу нас са все още вашата внучка, онзи индиец, маршал Симон и неговите дъщери. Тези лица все още са близо до наследството на Ренепон и затова ни предстои много работа.

— Разбирам ви…

— Затова, госпожо, не бива да губим време и да се хвалим един друг. Трябва сериозно да мислим за бъдещето. Великият ден, първи юни, наближава. Дано Бог даде, да не видим повече тези четирима членове на омразния род и негови наследници. В техните ръце то ще послужи за нови трагедии, а когато то стане наше, на Обществото, значи служи на Бога и неговата църква…

— Така е, отче.

— Затова вие трябваше да се срещнете с хората си и да разберете, какво е станало с вашата внучка.

— Аз се срещнах с тях, но резултатът бе незадоволителен. Надявам се вторият ми опит да бъде успешен.

— Надявам се, че новото й положение ще позволи да се предприеме нещо ефикасно — заключи Родин със зловеща усмивка. — Тя и индиецът вече са заедно и вярват, че нищо не може да попречи на щастието им. Дори Фарингея им се струва безопасен. Да се надяваме, че Бог ще накаже това престъпно и суетно щастие.

Разговорът бе прекъснат от отец д’Егрини, който влезе в стаята и още от вратата извика:

— Победа!

— Какво казвате? — попита княгинята.

— Тази нощ замина! — отвърна отчето.

— Кой замина? — опита се да уточни Родин.

— Маршал Симон — възторжено отвърна отец д’Егрини.

— Няма съмнение, че разговорът с генерал д’Авринкур му е повлиял — заяви старата госпожа, — защото знам, че генералът, както и много други е повярвал на разпространените слухове. Няма лоши средства, когато човек е решил да се бори с безбожието!

— Знаете ли някакви подробности? — попита Родин.

— Идвам направо от Роберт — каза отец д’Егрини — описанието, годините, всичко отговаря на външния вид на маршала, който освен това тръгнал с паспорта си. Едно-единствено нещо учудило вашият човек.

— И кое е то? — със съмнение побърза да уточни Родин.

— Само допреди един ден маршалът бил мрачен и затворен в себе си. Изведнъж вчера засиял, развеселил се. Когато Роберт го попитал, каква е причината за такава рязка промяна, маршалът му отговорил: „Отивам да изпълня едно свещено задължение, затова радостта ми е огромна.“

При тези думи и тримата участници в разговора се спогледаха.

— Интересно, каква ли е причината за такава рязка промяна? — рече княгинята замислено. — Та ние очаквахме, че дори и да се съгласи да проведе операцията, това би било свързано с отрицателни вълнения.

— Нищо не разбирам — каза Родин замислено, — но все пак, най-важното е, че е заминал. Това ни дава основание веднага да започнем да действаме срещу дъщерите му. Взел ли е със себе си онзи проклет стар войник?

— Не — отвърна отчето, — за жалост, не. Той е стара лисица и вероятно ще бъде много предпазлив. За съжаление, единственият човек, който в краен случай би могъл да ни помогне, сега е болен от холера.

— Кой е той? — нетърпеливо попита княгинята.

— Морок. На него можехме да разчитаме за всичко и по всяко време. За съжаление, освен че е болен, той е застрашен и от нещо, което съвсем не е по-безопасно от тази болест.

— Какво казвате?

— Преди няколко дена едно от неговите кучета го е ухапало, а след това се разбрало, че било бясно.

— Но това е страшно! — извика княгинята. — Къде се намира сега този човек?

— Пренесох го в една от временните болници в Париж, защото засега само холерата е показала признаци. Това е голямо нещастие за нас, защото този човек бе много верен и решителен. Войникът, който пази сирачетата е направо недостъпен и единствен Морок можеше да се справи с него.

— Така е — рече замислен Родин.

— Особено след като го налегнаха съмнения относно анонимните писма — допълни отец д’Егрини.

— Щом стана дума за писмата — прекъсна го Родин, — смятам, че има някои неща, които вие трябва да знаете. Освен вече известните ви писма, маршал Симон получи и много други, които му писах аз. В тях съм вложил цялото си умение да го настроя срещу вас.

Отец д’Егрини смаяно изгледа Родин.

— Интересно, какво е наложило да постъпите по този начин, Ваше Преподобие?

— Първо, за да премахна съмненията от вас. Освен това, не е лошо маршалът да бъде изваден от равновесие. Естествената му реакция би била буйна, невъздържана и единствената възможност да впрегне енергията си е да се включи в начинанието по измъкването на онзи презрян престолограбител.

— Може и да е така — отбеляза саркастично отчето, — но в този ход има известна опасност за мен.

— Защо?

— Защото, ако маршалът избухне над нормалните граници, би могъл да си спомни нашата стара вражда и да потърси възмездие…

— И какво ще стане?

— Какво ли? Просто може да забрави, че съм свещеник…

— А, ето каква била работата, вас просто ви е страх — каза презрително Родин, като прекъсна отец д’Егрини.

При тези думи преподобният отец не издържа и скочи настървено:

— Ваше Преподобие позна напълно: да, мен ще ме е страх. Но ще ме е страх, да не забравя в един миг, че съм свещеник и твърде добре да си припомня, че съм бил военен.

— Наистина ли? — иронично подхвърли Родин. — Нима все още държите на онова назадничаво чувство за чест? Дрехите на свещеника не са ли угасили още онзи ялов огън? Още ли се варите в онзи глупав казан, в който звучат празни думи от типа на „военна клетва“, „чест“, „Наполеон II“?

Родин впи проницателен поглед в отец д’Егрини.

— Струва ми се, че Ваше Преподобие напразно споменава подобни опасения — каза отчето, като напрегна цялата си воля, за да запази самообладание.

— Аз съм ваш ръководител и съм длъжен да знам какво ще направите, ако в даден момент маршал Симон вдигне ръка срещу вас…

— Господине — не издържа преподобният отец.

— Тук има само свещеници! — прекъсна го грубо Родин.

Отец д’Егрини наведе глава и с голямо усилие задържа гнева си.

— Питам ви, — продължи упорито Родин, — какво бихте направили, ако маршал Симон ви удареше?

— За Бога, престанете — каза отец д’Егрини, — оставете ме.

— Или, още по-конкретно, какво бихте направили, ако ви удареше по един шамар от двете страни? — упорстваше хладнокръвно Родин.

Отец д’Егрини бе пребледнял от гняв. Ръцете му се свиваха в юмрук, а слепоочието му пулсираше нервно. В същото време Родин, който съвсем умишлено задаваше тези въпроси, внимателно наблюдаваше всяка реакция на бившия полковник.

Набожната княгиня, която само допреди минути бе възхитена от бившия секретар, в този момент намираше неуместно отношението му към преподобното отче.

В това време отец д’Егрини успя да наложи цялата си воля и на лицето му се възвърна спокойното изражение, а гласът му бе равен и гладък:

— Ако ме настигне подобна обида, ще помоля Бог да ми даде смирение и търпение.

— Няма съмнение, че Бог ще бъде снизходителен към вас — отвърна Родин хладно, но видимо доволен от проведения изпит.

Точно в този момент на вратата се почука два пъти. Някакъв слуга влезе в стаята и предаде голям плик на княгинята.

Госпожа Сен Дезие погледна Родин сякаш искаше разрешение от него, след което отвори писмото.

— Има надежда — извика тя, като се обърна към двамата мъже. — Молбата за забрана е законна и съвпада с друга молба за забрана. С една дума, моята внучка от утре може да бъде заплашена от крайна бедност. Тя, която е толкова разточителна… Какво нещо е животът…

— Няма съмнение, че в такъв случай може да се очаква характерът й да стане по-благ… — каза замислено Родин. — Искам да кажа, че ще стане по-сговорчива.

— За да постигнем крайния резултат, обаче — каза княгинята, — ще трябва да предизвикам нейната гордост. Затова е наложително да се видя с нея.

— Госпожица Кардовил едва ли ще приеме да се срещнете — подхвърли отец д’Егрини.

— Много е вероятно — каза старата госпожа, — защото в момента е безумно щастлива! Но мога да й напиша нещичко след което тя сама ще се яви при мен. Познавам я аз…

— Вярвате ли в това? — усъмни се Родин.

— Не се тревожете за това, отче. Щом честолюбието й бъде поставено на карта, могат много неща да се постигнат.

— Това е още едно доказателство, госпожо, че не бива да се губи никакво време. Нашата цел се приближава!

— Колкото до омразата — продължи княгинята, — госпожица Кардовил се убеди във възможностите ни, когато заведе дело по повод затварянето й в болницата и отвличането на дъщерите на маршал Симон. Слава Богу, ние имаме приятели навсякъде.

— При тези обстоятелства — каза Родин, — заминаването на маршал Симон е добре дошло за нас. Сега трябва да насочим удара срещу дъщерите му.

— Но как? — запита княгинята.

— Преди всичко някой трябва да се срещне и разговаря с тях. След като добре ги опознае, ще знаем и как да подходим.

— Но войникът е с тях непрекъснато — обади се отец д’Егрини.

— Тогава ще трябва да се разговаря с тях пред него. А той може да бъде подкупен.

— Той? — отец д’Егрини нервно се засмя. — Това е направо глупаво.

— Познавам го нелошо — каза ледено Родин, като си повдигна рамената. — Нали точно мен му представи госпожица Кардовил, като неин освободител, когато ви набедих, че сте душата на тази комбинация. Освен това, той едва ли е забравил, че му върнах онзи смешен кръст, в болницата на д-р Баление. Освен това, не забравяйте, че пак аз бях този, който взе момичетата от манастира и ги закара на баща им.

— Така е — обади се княгинята, — но оттогава изтече много време и моята внучка вече всичко е разкрила. Тя сама ми е казвала…

— Че ме счита за свой най-голям враг — довърши Родин. — Отлично. Казала ли е това на маршала? Говорила ли му е за мен? Дори и да му е казала сигурни ли сте, че маршалът е споделил с този стар войник? Всъщност, когато отида в къщата ще разбера всичко, съдейки по това, как ще ме посрещнат.

— Кога смятате да направите това посещение? — осведоми се княгинята.

— Утре сутринта.

— Боже Господи — прекръсти се княгиня Сен Дизие — пазете се, отче!

Йезуитът се усмихна и черните му зъби лъснаха между тънките устни:

— Щом съм решил да отида там, значи ще отида! А вие — той се обърна към отец д’Егрини — изпратете веднага писмо до Виена, за да съобщите за пристигането на маршал Симон. Планът трябва да се спазва строго. За всеки случай, госпожо, утре се пригответе да ме придружите със своята карета.

На следващата сутрин, в осем часа, госпожа Сен Дизие в своята карета, а Родин в друга кола, тръгнаха към къщата на маршал Симон.