Йожен Сю
Скитникът евреин (158)

XL Глава
Безименни писма

Дагоберт не бе виждал сина си няколко дена, затова много се зарадва на тази среща. След това двамата отидоха в едната от двете стаи, в които живееше старият войник.

— Как е жена ти? — попита бащата.

— Добре е…

Чак тогава Дагоберт забеляза промяната в лицето на Агрикол.

— Струва ми се, че си нещо тъжен. Да не се е случило нещо неприятно?

— Татко, струва ми се, че за нас всичко вече е свършено — отвърна ковачът примирено.

— За какво говориш?

— За господин Харди…

— Нали ми каза преди три дни, че ще ходиш да се видиш с него?

— Точно така и стана. Дори брат ми Гавриил се срещна с него и двамата разговаряха. След този разговор господин Харди бе много окуражен и повярва, че всичко ще се оправи. Дори взе решение веднага да се върне при нас. Когато с другарите ми отивахме да го вземем и се намирахме само на стотина крачки от къщата на черните раса…

— На черните раса ли казваш? — уточни мрачно Дагоберт. — Тогава е сигурно, че се е случило някакво нещастие.

— Така и стана — въздъхна Агрикол. — Когато видях откъм къщата да се спуска кола, някакво вътрешно предчувствие ме накара да застана пред конете. Сега вече съм сигурен, че с нея отведоха господин Харди!

— Искаш да кажеш, против волята му?

— Не, не насила. Тези свещеници са много опитни, когато трябва да убедят някого в нещо. Та не знам ли как постъпиха с клетата ми майка?

— Наистина, тя бе достойна жена, но успяха да я оплетат в мрежите си! Но какво стана с тази кола?

— Щом я видях сърцето ми се сви. Почти несъзнателно се изправих пред конете и извиках за помощ. В този момент коларят силно ме удари с камшика и аз политнах назад. Когато се опомних колата вече бе далече.

— Да не си ранен? — Дагоберт с любопитство и безпокойство огледа сина си.

— Не, не съм, само леко се одрасках…

— И какво стана след това?

— Отидох веднага при госпожица Кардовил и й разказах всичко. Тя веднага се разпореди да впрегнат нейната кола, за да можем да проследим къде ще откарат господин Харди. Посъветва ме, където и да го настигнем да се опитаме да го убедим да се върне.

— Наистина това е най-доброто, което е могло да се направи. Младата госпожица е проявила съобразителност.

— След час вече бяхме по следите на изчезналата кола. Други кочияши ни съобщиха, че са я видели да пропуска по Орлеанския път. Така стигнахме до Етамп, където местни хора ни казаха, че колата е свърнала в един черен път, който водел до една самотна къща в долината, на четири мили встрани от околните селища. Тази къща се наричала Valde Saint-Herem и била собственост на някакви свещеници. Нощта бе много тъмна и хората ни посъветваха да пренощуваме в гостилницата и на сутринта да продължим търсенето. Послушахме ги, а когато на разсъмване се приготвихме за път, видяхме наоколо да стърчат грозни скали и самотни черни дървета. Колкото повече навлизахме в долината, толкова по-пустинен ставаше пейзажът, сякаш не се намирахме до Париж. Най-после спряхме пред една голяма стара къща с червеникава мазилка и с малки прозорчета. В живота си не бях виждал по-самотно и неприветливо място. Слязох от колата и дръпнах звънеца. Отвори ми някакъв невзрачен човечец. Попитах го за отец д’Егрини, пристигнал снощи, дали е тук в момента, защото му нося много важно известие. Това успя да го заблуди и той ни пусна вътре. След малко отнякъде се появи самият абат д’Егрини, който като ме видя, се дръпна назад и изчезна. Трябваха ми само пет минути за да открия господин Харди…

— Давай нататък — нетърпеливо подкани Дагоберт.

— Щом му видях лицето и разбрах, че всичко е загубено. Той пръв заговори, а гласът му бе тих и нещастен. Каза, че знаел защо сме пристигнали, но той бил решил да се отдаде на молитви и пост за спасение на душата си и за спасение на близки нему души и сърца. След това ни се извини, но не можел да разговаря дълго, защото бил изморен от трудното пътуване. Казвам ти, за една нощ той бе станал неузнаваем: лицето му смъртно бледо, а очите му с един особен блясък. По едно време д’Егрини влезе при нас и господин Харди го помоли да ни изпрати! Представяш ли си? След това ми махна за сбогом и влезе в близката стая. Всичко бе свършено!

— Ясно, черните раса са го притиснали, както това са правили и с много други почтени хора — измърмори Дагоберт.

— Тогава аз — продължи развълнувано Агрикол — реших, че трябва да се върна тук, придружен от господин Дюпон. Не мога да си простя, какво успяха да направят тези хора от господин Харди! Те просто лишиха от нормален живот повече от триста души! Наместо да започнем всичко отначало, господин Харди е отделен в някаква зловеща къща и обречен на пуст и безплоден живот.

— Тези раса, тези раса — изруга Дагоберт настръхнал, без да скрива отвращението си, — колкото повече чувам за тях, толкова повече се страхувам. Виждаш какво направиха с господин Харди. Знаеш и за техните планове спрямо онази благородна девойка… Явно, тези хора са много силни. Предпочитам да се срещна с един полк руски гренадири, отколкото с десетина от тези свещеници. Но да не говорим повече за това, защото едва ли ще си помогнем с приказки.

Дагоберт въздъхна и след това продължи отново с още по-голямо вълнение:

— Аз също имам да ти казвам някои неща, които повече не мога да скривам. Длъжен съм да ги споделя с теб!

— Не ме плаши, тате, казвай по-бързо.

— Да знаеш, че ако не бяхте ти и двете беззащитни момичета, за които трябва да се грижа, отдавна да съм направил някоя глупост. Натрупаха се доста неща, от които би се уплашил и по-стар боец от мен…

— Не разбирам за какво говориш.

— От няколко дена маршалът не е на себе си.

— Но нали се срещна и разговаря с госпожица Кардовил?

— Прав си, след тази среща той се бе успокоил. Радваше се за нея и за младия индиец, а освен това започна да обръща по-голямо внимание на дъщерите си, които веднага забелязаха това. Но от два-три дни сякаш някакъв зъл дух е проникнал в него. Предполагам, че анонимните писма отново са започнали да го навестяват^[1].

— За какви писма говориш, тате?

— Анонимни, без подпис на подателя. Спомни си, каква неприязън изпитва маршал Симон към онзи предател абат д’Егрини. Когато разбра, че той се намира наблизо, че е преследвал двете сирачета, както бе преследвал преди това майка им до нейната смърт, като разбра, че на всичкото отгоре е станал и свещеник, струва ми се, че едва не полудя от ярост. Искаше веднага да тръгне да издири този предател, но го успокоих и уговорих да не избързва. Обясних му, че това е човек, който никога няма да излезе на открит двубой, а щом от предател на отечеството си е станал свещеник, това говори още веднъж за отвратителния му характер. Маршалът ме убеждаваше, че такъв човек не бива да остане ненаказан за мъките, които е причинил на много хора. Тогава му припомних, че единствено съдът може да се произнесе и да възстанови истината. Припомних му също така, че госпожица Кардовил вече е направила официално оплакване срещу този престъпник за това, че незаконно е задържал дъщерите му в манастир. Всичко е въпрос на време…

— Може и да си прав — тъжно поклати глава Агрикол, — но срещу абата няма никакви явни доказателства и той отлично знае това. Преди няколко дена разговарях с адвоката на госпожица Кардовил, на когото отново разказах за трудностите, които имахме при прехвърлянето в манастира. Той обаче ми обясни подробно, че свещениците много добре били организирали всичко и успели да прикрият всички веществени доказателства. Така че, най-вероятно искът срещу абат д’Егрини щял да остане без резултат.

— За това най-много се ядосва и маршалът. Да ти призная, злобата му от ден на ден става все по-силна и невъздържана.

— Би трябвало да презре тези престъпници.

— А анонимните писма?

— За какво всъщност говориш, не те разбирам.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Когато първоначалната ярост отмина, маршал Симон се съгласи, че да се нахвърли върху предателя, облякъл днес монашески дрехи, е все едно ако нападне жена или старец. Реши, че най-добре е да се отнесе с презрение към тази низка твар и ако може да го изтрие от съзнанието си. И ето, че точно тогава започнаха да пристигат анонимните писма, без подпис на подателя. Усещах, че неизвестни хора се опитват да разпалват омразата у маршала, да му напомнят непрекъснато за преживените болки и страдания. Освен това, в тях имаше упреци, че е станал малодушен и страхлив, затова не смее да се срещне с д’Егрини, който толкова време бе преследвал жена му и двете му дъщери. Дори и днес абатът продължава да се подиграва с него…

— Подозираш ли откъде биха могли да идват тези писма?

— Нищо не знам и именно това ме подлудява. Няма никакво съмнение, че са писани от неприятели на маршала. А това са предимно черните раса.

— Но защо свещениците ще пишат писма срещу отец д’Егрини?

— Аз също си мислех за това.

— Преди всичко трябва да разберем, с каква цел са писани тези писма.

— Това е от ясно по-ясно. Всички знаят какъв характер има маршалът. Той е емоционален човек, бързо се пали и вероятно на това залагат тези безименни автори. Те просто го подтикват към необмислени действия и добре са си направили сметката. Главата ми е патила от какво ли не, но този път трудно издържам…

— Може би ще успеем да измислим нещо.

— Само че това не е всичко. Преди един-два дни маршалът получи нови писма. Разбира се, че аз не съм ги чел, но бях при него, когато той възкликна пребледнял: „Дори и това не почитат! Повече не може да се търпи!“ След това захлупи лицето си в шепи. Нещо повече: той заплака!

— Маршал Симон да заплаче?!

— Да, маршал Симон заплака като дете…

— Какво е могло да има в тези писма?

— Преди време смятах, че животът му е така объркан след това, което се случи с жена му. Към мъката се прибави и преследването на двете му дъщери, което още повече съсипваше живота на маршала. Накрая, нали си спомняш, как баща му издъхна в ръцете му… Всичко това би могло да извади човек от равновесие. Вярно, че маршал Симон много страдаше, но той е мъжествен човек и успяваше да се владее. Но когато започнаха да пристигат тези писма, той се преобрази коренно. Започна да избухва, стана невъздържан.

Старият войник замълча, въздъхна тъжно и след това продължи:

— Ще ти кажа още нещо, сине… Преди малко се качих горе, в неговата стая и махнах капсулите от пистолетите.

— Нима допускаш такова нещо? — възкликна Агрикол.

— Вчера го заварих в такова нервно раздразнение, че мога да очаквам всичко… От известно време се среща и разговаря надълго с някакъв непознат за мене господин. Прилича ми на стар боец, с волево и открито лице. Забелязах, че след тези срещи нервното напрежение у маршала видимо се покачва. Опитах се да говоря с него за това, но той показа, че не му е приятно да обсъждаме подобен въпрос и аз си замълчах. Вчера този господин дойде отново и стоя до единадесет часа вечерта. Дойде жена му да го търси, за да се приберат заедно. След като си заминаха, веднага се качих при маршала да проверя дали има нужда от нещо. Той бе много блед, но изглеждаше спокоен. Каза ми, че нямал нужда от нищо и ме освободи. Знаеш, че моята стая се намира под неговата. Когато се прибрах чух го да се разхожда, а след това сякаш започна да хвърля столове и чупи предмети. Веднага изтичах горе, но той ми се скара. Аз обаче не си тръгнах и това го обиди още повече, но като разбра, че няма да го оставя в такъв момент се приближи до мен и ми рече: „Прощавай, Дагоберт, но преди малко се ядосах без особена причина. Стори ми се дори, че съм готов да скоча през прозореца. Дано не са ме чули дъщерите ми…“ Тогава на пръсти се доближи до вратата на тяхната стая и се ослуша. След това се обърна към мен и тъжно се засмя: „Добре, че спят, горките…“ Попитах го, каква е причината за подобна бурна реакция, не е ли някое ново анонимно писмо? Но той ме успокои, че не е това и ме помоли да отивам да си лягам. Само че аз се тревожех за него, затова не слязох по стъпалата, а останах известно време до неговата врата. Маршалът дълго време още се разхожда из стаята, но по всичко личеше, че се е успокоил. Прибрах се, но не можах да заспя. За щастие нощта премина спокойно.

— Но какво може да има, все пак…

— Не знам, но пак ти казвам, когато се качих горе, лицето му бе напълно преобразено, а очите му блестяха заплашително. А това, че можел да се хвърли през прозореца, направо е ужасно! Затова днес реших, че е по-разумно да извадя капсулите от пистолетите.

— Трудно е за вярване — измърмори тихо Агрикол, — такъв твърд човек като маршала да изпада в такива нервни кризи…

— Казам ти, че с него става нещо странно. Представи си само: през последните два дни въобще не се е виждал с дъщерите си. Не е чудно тогава, че двете девойки отново са тъжни, защото си мислят, че може да са причина за неговите преживявания. Как да им обясня, че това е невъзможно…

В това време на двора се чуха забързани стъпки. Дагоберт се обърна и видя маршал Симон. Лицето му бе бледо и изпито, а погледът му разсеяно и трескаво опипваше всичко наоколо. В ръцете си държеше някакво писмо.