Йожен Сю
Скитникът евреин (154)

XXXVI глава
Посещението

Излишно е да казваме, че Гавриил се опита с най-благородни средства да обясни истината на господин Харди и не се впусна да разкрива коварните планове на светите отци.

— Работа, молитва и прошка! — изрече радостно господин Харди. — С тези три думи вие ми върнахте надеждата и желанието за живот.

Тъкмо бе изрекъл това и вратата се отвори. В стаята влезе един слуга, който без да каже каквото и да било, връчи на младия свещеник някакъв плик. След това, все така мълчаливо, напусна стаята. Отначало Гавриил остана много изненадан, но след като забеляза в единия ъгъл печат от червен восък той бързо го отвори.

— Боже мой! — възкликна Гавриил развълнувано.

След това се обърна към фабриканта и му каза:

— Простете, господине…

— Какво има? Да не би да получихте някаква неприятна вест? — попита господин Харди съчувствено.

— Изключително неприятна! — промълви Гавриил, след което продължи, сякаш говореше на себе си. — Както разбирам, явно за това са ме извикали в Париж. Дори не пожелаха да ме изслушат и вече са произнесли присъдата. Изглежда ще трябва да се подчиня. Клетвата ми ме задължава…

Господин Харди наблюдаваше учудено младия свещеник:

— Макар че се познаваме отскоро, не бихте ли ми казали, с какво мога да ви бъде полезен? Задължен съм ви толкова много…

— За мен е достатъчно, че този ден и тази среща ми доставиха такова удовлетворение. Навярно това ще ми помогне по-достойно да преживея връхлетялата ме скръб.

— Но какво се е случило? — попита господин Харди.

— Може би е по-добре да се каже, че това е една неприятна изненада — отвърна Гавриил. — Но щом се обърна с молитвите си към Бог, към праведния Бог, той ще ми прати утешение. Засега трябва да ви кажа довиждане, брате мой, като вярвам, че скоро ще се видим отново.

— Оставяте ли ме?

— Налага се. Първо искам да разбера, как това писмо ме намери тук, а след това ще трябва да се подчиня на една заповед, която сега получих. Брат ми Агрикол ще се върне при вас и ще ви съдейства с каквото може. Той ще ми предаде вашето решение и, ако вие искате това, къде и кога да се срещнем.

Вроденото благоприличие не позволи на господин Харди да разпитва повече за причините, огорчили толкова много Гавриил. Затова му отговори:

— Питате кога ще се видим? Утре, защото още днес напускам тази къща.

— Тогава, до утре — отвърна Гавриил и стисна ръката на фабриканта.

Господин Харди задържа десницата на младия мъж повече от приетото, като се усмихна притеснително:

— Прощавайте, но през последните дни съм се превърнал в едно дете, което се страхува, когато трябва да остане само.

— Сега аз съм спокоен за вас, защото разбрахте значението на моите думи. Докато поразсъждавате над тях, брат ми Агрикол ще се върне при вас. Още веднъж, довиждане, брате мой.

— Ще очаквам с нетърпение утрешната ни среща. Аз ще имам нужда от вашата подкрепа в първите дни след връщането ми в предишния живот.

След това младият свещеник напусна стаята.

Останал самичък господин Харди боязливо се огледа. Стори му се, че след излизането на Гавриил в помещението отново се прокрадва зловещ мрак, който се мъчеше да завладее цялото пространство.

След около четвърт час вратата се отвори и в стаята тихо влезе един слуга на преподобните отци, който подаде някакво писмо на фабриканта.

— От кого е този плик? — попита господин Харди.

— Изпраща ви го един гост на тази къща, господине — отвърна слугата и се поклони.

Господин Харди нетърпеливо разпечата писмото и успя да прочете следното:

„Господине,

едва днес, по-точно преди малко, разбрах, че се намирам с вас в тази къща. Тежката ми болест, крайното усамотение, в което живея, ще ви помогнат да разберете, защо не съм разбрал досега за вашето присъствие тук. Съдбата бе отредила до днешния ден да се срещнем само веднъж, но тази среща имаше голямо значение за вас, поради което вярвам, че не сте ме забравили.

Това обстоятелство пробуди у мен истинско съчувствие към преживяното от вас. Затова съм длъжен да поднеса своите почитания. Още повече, че днес научих, че искате да напуснете тази къща. Каза ми го преди няколко минути почтеният отец Гавриил, един от тези, които почитам и уважавам безгранично.

Мога ли да се надявам на вашето великодушие, господине, че сега, часове преди да напуснете нашето спокойно убежище, ще изслушате моята, може би неразумна молба. Това е молба на един беден старец, осъден на съвършено уединение и който не може да се надява да ви види сред глъчката на обществото, което завинаги е изоставил?

Ще очаквам с нетърпение вашия отговор, като ви моля още веднъж да приемете моите искрени почитания.

Ваш най-смирен и покорен слуга:

Родин“

След като прочете писмото и името накрая, господин Харди се помъчи да си спомни откъде би могъл да го познава този човек, но не можа да се сети.

Той се обърна към слугата, който чакаше до вратата:

— Господин Родин ли ви предаде това писмо?

— Да, господине.

— А кой е този господин Родин?

— Един много добър старец, който страда от тежко заболяване. Едва от няколко дена се чувства по-добре, но все още е много тъжен, много слаб и самотен. В тази къща няма по-достоен и благороден човек от него. Освен вас, господине… — завърши слугата и смирено се поклони.

— Чудно нещо — замислено отвърна господин Харди, — това име не ми говори нищо, нито пък се сещам за нашата среща, която според него била толкова важна за мен.

— Господине, ако ми дадете отговор — каза слугата, — ще го занеса на господин Родин. Той сега се намира в стаята на отец д’Егрини, за да се сбогува с него.

— Да се сбогува ли?

— Да, господине, защото преди малко дойдоха пощенските коне.

— За кого?

— За отец д’Егрини, господине.

— Той ли ще пътува някъде? — учуди се господин Харди.

— Да, но по всяка вероятност, няма да отсъства дълго, защото приготвеният багаж е много малко. Впрочем, навярно Негово Преподобие, ще се отбие да се сбогува и с вас… Какво да отговоря на господин Родин?

Писмото, което господин Харди току-що прочете бе написано в такава учтива форма, в него се говореше почтено за отец Гавриил, което накара решилият да напусне тази къща човек да отговори:

— Имайте добрината да предадете на господин Родин, че съм готов да го приема.

— Веднага отивам, господине — отвърна слугата и за трети път се поклони, след което излезе от стаята.

Останал сам господин Харди започна да се подготвя за тръгване, като не преставаше да мисли, кой ли ще е този господин Родин. Едновременно се мъчеше да си припомни някои позабравени молитви.

Не след дълго слугата се върна и предаде на господин Харди:

— Господин Родин е тук.

— Поканете го да влезе.

Родин престъпи прага, облечен в дълга черна роба, а в ръка държеше малката си копринена шапчица.

Господин Харди направи няколко крачки да го посрещне, но когато отблизо видя лицето му, той се дръпна назад, като едва успя да изрече:

— Вие, тук?! Да, имате право, че обстоятелствата при които сме се виждали са много важни…

— Драги господине — отговори бащински Родин, — бях сигурен, че не сте ме забравили.