Йожен Сю
Скитникът евреин (150)

XXXII глава
Агрикол Балдуин

Отец д’Егрини едва възпираше раздразнението си, като едновременно с това непрекъснато поглеждаше към вратата, сякаш очакваше появата на лице, от което явно се боеше още повече.

Младият ковач се стъписа пред вида на господин Харди. В погледа му се четеше удивление и яд.

Пръв наруши мълчанието отец д’Егрини, който се обърна към неканения гост, като натъртваше всяка дума:

— Разбирам, сине мой, че след като споделихте своята воля да не се срещате с този господин, сега навярно сте много огорчен. Искрено се надявам, че поне от уважение към вас, той ще си тръгне веднага.

Агрикол разбираше, че тези думи са предназначени за него, но не отвърна нищо. Той направи няколко крачки към господин Харди и развълнувано заговори:

— Колко се радвам, господине, че ви виждам отново! Всички мои другари ви поздравяват и дълбоко вярват, че ще се оправите.

Отец д’Егрини погледна ядно към господин Харди, след което се обърна към Агрикол.

— Казах ви вече, че вашето присъствие тук е нежелателно!

Ковачът обаче отново не му обърна внимание, а попита господин Харди:

— Не ме гоните нали, господине? По-добре кажете на този човек да напусне стаята. Аз и баща ми добре го познаваме.

След това Агрикол погледна отчето и добави с отвращение:

— Ако толкова много желаете да чуете, какво ще кажа на господин Харди, елате след малко. Сега имам да обсъждам с него неща, които са от частен характер. Трябва да му предам писмо от госпожица Кардовил, която, както ви е известно, също добре ви познава.

Йезуитът запази самообладание и отговори:

— Ще си позволя да ви напомня, господине, че вие обърквате нещата, тук аз съм в своя дом. В моя дом приех и господин Харди, което ще рече, че мога да ви изгоня, когато пожелая…

— За Бога, отче — развълнувано изрече господин Харди, — простете на Агрикол. Той е много привързан към мен, затова си позволи известна волност. Разрешете да поговоря с него само няколко минути.

— Да ви разреша ли? — отец д’Егрини направи гримаса на учудване. — Та нима не сте свободен сам да решавате, какво да правите? Нали вие преди малко сам се отказахте от този разговор, а аз настоявах да приемете младия мъж.

— Истина е, отче.

След тези думи отец д’Егрини нямаше повече причини да настоява за излизането на ковача. В противен случай рискуваше да предизвика съмнение. Затова стана и улови господин Харди за ръката.

— Довиждане, сине мой. Скоро ще се видим отново. Все пак, не забравяйте нашия разговор отпреди малко.

— Бъдете спокоен, отче…

След което преподобното отче излезе.

Агрикол, който наблюдаваше тази сцена, все повече се учудваше. Наистина ли това бе неговият предишен господар? Откъде-накъде с такава почит ще се обръща към отец д’Егрини? Той все повече се убеждаваше, колко господин Харди е отслабнал и изнемощял, което много го тревожеше.

Като се стараеше да прикрие болезненото си учудване, ковачът заговори:

— Най-после господине ви намерих… Сега вече ще се върнете при нас. Толкова много хора ще се зарадват. Те ви очакват…

— Никога не съм се съмнявал във вас — изрече развълнуван господин Харди и подаде ръка на Агрикол, — нито във вашите другари. Вие винаги сте ми се отплащали с признателност за доброто, което съм успявал да направя.

— И което ще направите, нали господарю?

Господин Харди прекъсна момъкът с ръка и продължи:

— Чуйте ме добре, приятелю. Ще бъда откровен с вас, за да не остава между нас нищо недоизказано или неразбрано. Решил съм в бъдеще да живея, ако не в манастир, то поне уединено, защото съм много изморен, както сам се уверихте. Много изморен…

— Но ние не сме се уморили да ви обичаме, господине — извика ковачът, стреснат от думите на господин Харди. — Сега е наш ред да докажем своята преданост и да ви помогнем да се излекувате. Ще издигнем отново фабриката, която е ваше благородно дело.

Господин Харди поклати тъжно глава.

— Повтарям ви, приятелю мой, че онзи живот свърши за мен. Нямам сили да се захващам отново, а и желание не ми остана… Искам единствено спокойствие и самота… които дава вярата.

— Как е възможно, господине — не се въздържа и извика Агрикол, — да предпочитате да живеете в това усамотено място? Нима смятате, че тук, в обкръжението на тези свещеници, ще се чувствувате по-добре? Не желаете ли да сте между тези, които толкова много ви обичат?

— На този свят не може да има повече щастие за мен — отвърна господин Харди натъжено.

Агрикол за момент се замисли, след което продължи още по-решително:

— Господарю, повярвайте ми, вас ви мамят най-безчестно!

— Какво искате да кажете с това, скъпи приятелю?

— Казвам ви, че тези свещеници, които уж се грижат за вас, са хора, които непрекъснато кроят тъмни планове. Но господарю, вие наистина ли не знаете къде се намирате?

— При добрите калугери от Исусовото общество…

— Точно така, при нашите най-големи неприятели!

— Неприятели? — господин Харди се усмихна измъчено. — Аз няма за какво да се боя вече от неприятели. Та къде биха могли още да ме наранят?

— Те искат, господарю, да отнемат вашия дял от едно огромно наследство — извика ковачът. — Всичко това е част от техния коварен план, в който влизат маршал Симон, госпожица Кардовил, вие, моят брат Гавриил… Въобще всички, които влизат в големия почтен род, подложен на техните долни машинации… Затова след изгарянето на фабриката вие се оказахте в тази къща. За да не ви види никой! Това е истината!

Господин Харди направи знак на Агрикол да спре.

— Вие просто се заблуждавате за тези свещеници, мили приятелю. Те са едни почтени мъже, които много се грижат за мен. Благодарение на тях аз предавам страданията си на Бог… Чакам да ме повика при себе си…

— Но господине, не е възможно да се промените толкова много. — Агрикол не можеше да повярва, че разговаря с господин Харди. — Вие вярвате на подобни лъжеучения? Вие, който сте ни учили да почитаме истинския Бог и неговите дела?

— Трябва да се подчиня на неговата воля, защото той ме отдели от вас, моите приятели. Това бе наказанието за лошата ми служба към него…

— Но вие вярвахте и истински служехте на Бога! — извика объркан ковачът. — Та нима не насърчавахте трудолюбивите и честните, нима не ги възнаграждавахте за добрите им дела? Нали именно вие се отнасяхте благосклонно със своите работници и бяхте пример за тях? Накрая, припомнете си извършените от вас дела! Колко радост сте доставяли на хората…

— Каква полза, драги мой, от миналите спомени? — отвърна примирено господин Харди. — Ако наистина съм служил съвестно на Бога, той ще бъде благосклонен към мен. Вместо да се хваля, аз трябва да бъда смирен. Може би гордостта ме е заблудила и затова не съм така смирен към църковното дело… Дано Бог един ден ми прости.

Агрикол наблюдаваше господин Харди и не намираше какво да му отговори. Постепенно го обземаше страх от тези изтъркани и безсмислени фрази. Какво ли му бяха сторили тези свещеници, та имаше вид на душевно болен човек?

В същото време господин Харди постепенно изпадаше в мрачно безразличие, а погледът му бавно се отместваше от цитат на цитат от „Подражанието“.

Най-после ковачът реши да прекъсне това опасно мълчание. Той извади писмото от госпожица Кардовил и го подаде на господин Харди.

— Господарю, това е писано от ваша роднина, която вие познавате само по име…

— Каква е ползата от някакво писмо…

— Моля ви, господарю, прочетете го. В него госпожица Кардовил прави интересни предложения и очаква вашия отговор.

— За мен, скъпи мой, има само един важен интерес… — отвърна господин Харди и обърна зачервените си очи към небето.

— Господин Харди, моля ви да прочетете това писмо — развълнувано настояваше Агрикол. — Прочетете го в името на нашата искрена признателност. След това, ако отново бъдете на това мнение… тогава добре! Поне ще знаем, че сме сторили необходимото. Но на нас вие сте ни нужен и затова трябва да прочетете написаното!

При тези думи Агрикол не можа да сдържи вълнението си и няколко сълзи се търкулнаха по лицето му.

— Извинете ме, извинете ме за моята слабост, но причина за тези сълзи е отказът ви да приемете молбата ни…

Тази трогателна настойчивост постепенно започна да прави впечатление на господин Харди, който от дълго време насам не бе усещал такава топлина, каквато го заля в тези мигове. Той протегна ръка към младия мъж и заговори:

— Благодаря ви за добрите думи. Това е още едно доказателство за вашата искрена преданост. Този ваш жест много ме трогва и аз съм ви признателен за това…

— Моля ви, господарю — Агрикол, усетил надеждата, заговори бързо — послушайте сърцето си. Ние ще бъдем до вас и ще ви помагаме с каквото можем. Ето писмото, прочетете го и отговорете. Моля ви…

— Навярно е по-добре за всички ни, ако не го прочета. Защо да връщаме времето назад?… Каква полза да страдаме отново? Нали минало не може да се върне…

— Кой знае, господин Харди, кой знае — многозначително отвърна ковачът.

Болният най-после се вслуша в молбата на Агрикол и взе писмото в ръка. Бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал той го прочете ред по ред.

— Наистина, много хубаво.

Когато завърши и последните думи той се обърна развълнуван към младия мъж:

— Госпожица Кардовил показва голямо благородство. Нейната доброта направо ме учудва. Допада ми и остроумието й, както и сериозните предложения, които прави в писмото. Надявам се, че поне тя и нейните приятели ще бъдат честити в този свят.

— Нима не допускате, че щом такива хора съществуват, те няма да ви помогнат? Защо не послушате съветите на госпожица Кардовил? Сам казвате, че предположенията й са сериозни и аргументирани. Не разбирате ли, че трябва да се върнете към истинския живот. Тази къща е смърт!

— Да се върна в света, в който толкова много страдах? Да изоставя спокойствието и самотата? Не, това не е по силите ми, а и не го желая…

— Сега признавам — почти извика ковачът, — че сам едва ли щях да се справя, но там, зад тази врата аз имам един добър помощник. Само кажете и той веднага ще влезе…

— Какво искате да кажете с това, драги мой?

— Това също е хрумване на госпожица Кардовил. Тя предвиди, че тук за вас са се погрижили подобаващо и затова ме посъветва да взема със себе си един истински свещеник. Освен всичко друго, той е и ваш родственик и също като вас за малко не стана жертва на интригите на общите ви врагове.

— И той е този свещеник? — попита господин Харди.

— Отец Гавриил де Ренепон, моят брат! — тържествено произнесе ковачът. — Той е честен свещенослужител. Сигурен съм, господине, че ако се бяхте запознали с него по-рано, нямаше да стигнете до това положение.

— Къде е той сега? — попита с любопитство господин Харди.

— Отпред пред стаята ви. Когато го видя, отец д’Егрини направо побесня. Само че Гавриил не се впечатлява много от такива неща и му обясни спокойно, че има да ви предава важни неща и затова ще остане. Аз не се въздържах и блъснах абата, за да вляза час по-скоро при вас. И понеже вие говорите за вяра, аз ви казвам, че вярата на отец Гавриил е истинска, защото е насочена да върши добро. Тя ободрява и насърчава. Сигурен съм, че благодарение на неговите думи и писмото на госпожица Кардовил, вие ще се върнете при нас…

— Страх ме е… — тихо изрече господин Харди, който трудно вникваше в този все още странен за него разговор.

Агрикол се възползва от това негово колебание, отвори вратата и извика:

— Гаврииле, господин Харди желае да говори с теб.

— Скъпи мой — продължи господин Харди все още колебаещ се, — какво правите?…

— Викам вашият и нашият спасител! — отвърна сериозно Агрикол.

В този момент в стаята влезе отец Гавриил.