Йожен Сю
Скитникът евреин (145)

XXVII глава
Среща

На другия ден, след като получи писмото, предадено му от господин Дюпон, княз Джалма се разхождаше нетърпеливо в малкото индийско салонче в къщата на „Бяла“ улица. Именно от това помещение се отиваше в зимната градина, където, както си спомняш, читателю, той за първи път видя Адриана. Припомняйки си онзи ден, князът бе пожелал да се облече със същите дрехи, които носеше тогава: дълга дреха от бял кашмир, алена чалма и ален пояс. Над обувките му, краката бяха пристегнати от накрайници, ушити от червено кадифе и извезани със сърма.

Щастието толкова бързо и така видимо преобразяваше младите хора. Джалма, който само допреди един ден бе с жълтеникаво лице, пресечено от тъмни сенки, отчаян и отпаднал духом, сега имаше цветущ вид. Очите му проблясваха и приличаха на бисери, а устните му бяха придобили кадифен оттенък, както най-росните и великолепни цветя на неговото отечество.

От време на време той се спираше и развълнувано изваждаше внимателно сгънатото писмо и отново го препрочиташе. Дори му се струваше, че вижда пред очите си красивия образ на госпожица Кардовил.

В същото време Фарингея се бе спотаил и следеше всички негови движения с мрачен и зъл поглед. Той стоеше неподвижен в единия ъгъл на салончето и даваше вид, че е зает с нещо важно. Метисът бе обезпокоен от полученото писмо, за което не се съмняваше, че е от Адриана.

Предната вечер, след срещата си с господин Дюпон, Фарингея бе побързал да отиде при княза, за да прецени, какво впечатление му е направило полученото послание. Намери, обаче, салона затворен. Почука настоятелно, но никой не му отвори. Тогава, макар че бе станало твърде късно, той изпрати съобщение до Родин.

Сутринта бе отново безплодна за метиса. На няколкото почуквания на вратата на княза, никой не му отговори. Чак към единадесет часа прозвуча звънеца и Джалма нареди да приготвят колата за два и половина след обяд. Той предаде тази заповед на Фарингея, без дори да го погледне. Това притесни слугата, който доскоро бе свикнал на друго отношение.

— Колко бавно, колко бавно върви времето! — нетърпеливо възкликна князът.

— Но вие сам, княже, още преди ден-два казвахте, че часовете са така дълги — каза метисът.

Той използва това положение и бързо се приближи до своя господар, като се стремеше да привлече вниманието му. Дори се реши да го заговори:

— По всичко личи, че ви е споходила голяма радост, светли княже. Не бихте ли я споделили със своя верен слуга, за да се зарадва и той заедно с вас?

Джалма, обаче, не отговори, сякаш не бе чул и дума от това, което говореше Фарингея. Очите му разсеяно обхождаха стаята, а ръцете му бяха скръстени на гърдите, сякаш се молеше.

След минута-две той попита разсеяно:

— Колко е часът?

Но и тези думи сякаш бе отправил към себе си и едва ли очакваше отговор.

— Скоро ще стане два — угоднически каза Фарингея.

Тези думи подействаха странно на княза, който седна и закри лицето си с ръце, сякаш искаше да се концентрира.

Решен на всичко, само и само да привлече вниманието на господаря си, метисът се приближи до него и заговори:

— Сигурен съм, светли княже, че дължите това щастие на госпожица Кардовил.

Щом чу някой да изговаря това име, Джалма рязко се изправи и строго попита:

— Ти тук ли си, Фарингея? Какво искаш?

— Вашият верен слуга, светли княже, споделя вашата радост.

— Чия радост?

— Онази, която се съдържа в писмото на госпожица Кардовил.

Князът не отговори, но очите му така заблестяха, та метисът разбра, че е отгатнал.

— О щастие, ти си велико, колкото Бога! — изрече Джалма.

— Имахте право на това щастие, светли княже, след толкова страдания.

— Страдания? Да, да, имаше нещо подобно, когато бях на остров Ява преди години…

— От друга страна, светли княже, не ме учудва сполетялата ви радост. Нали си спомняте, какво съм ви казвал винаги? Вместо да се отчайвате, покажете, че харесвате друга жена и гордостта на тази прелестна девойка няма да издържи…

Като чу тези думи Джалма изпитателно погледна метиса, от което последният се смути и замълча.

След това князът, обаче, го помоли вежливо да продължи. Той внимателно наблюдаваше своя слуга, който за миг се поколеба, сякаш в закоравялото му сърце се бе промъкнало някакво колебание.

— Аз просто ви казвах, княже, че ако послушате моите съвети и се престорите, че обичате друга жена, ще принудите госпожица Кардовил сама да… Нали това ви предсказах?

Учудването на Фарингея непрекъснато нарастваше. Той бе свикнал князът да се държи вежливо с него, като спазва дистанцията на социалното им положение. Сега, обаче, той се обръщаше към него толкова внимателно, че събуждаше подозрение. Метисът знаеше колко зло бе сторил на княза и затова, като всички гузни хора и той веднага си помисли, че му готвят някакъв капан.

— Повярвайте ми, княже, че ако вие умеете да се възползвате от преимуществата си, то днешният ден ще бъде награда за досегашните страдания. Смея да кажа, че до вчера не страдахте сам, а страдаше и тази горда девойка.

— Наистина ли смяташ така, Фарингея?

— Уверен съм, светли княже! Представете си само, какво е чувствала, когато се появихте в театъра с друга жена? Ако ви обичаше недостатъчно, то навярно е било наранено само нейното честолюбие, но ако ви е обичала истински, то ударът е попаднал право в сърцето й. Това навярно е причината тя сама да ви потърси…

— Значи ти си уверен, че тя е страдала? Самият този факт не те ли смущава? — попита Джалма тихо, но все така внимателно.

— За мен са по-скъпи вашите чувства, княже — отвърна лицемерно Фарингея, който под влияние на Родин в известна степен се бе преобразил и научил на по-изтънчени подлости.

— Това е интересно… — продължи Джалма, като не спираше да наблюдава внимателно слугата си и неговите реакции.

— Кое е толкова интересно, княже?

— Нищо, нищо… Но я ми кажи, нали сам твърдиш, че твоите съвети досега все се сбъдвали, как виждаш бъдещето? Да, например за след един час. Нали по това време трябва да съм при госпожица Кардовил.

— Според мен, ваша светлост, бъдещето зависи именно от тази първа среща.

— Това съвпада с моето мнение.

— Повярвайте ми, княже, жените обичат силните мъже, които ги улесняват да не крият дълго чувствата си…

— Не те разбирам добре.

— Те презират свенливия и нерешителен мъж, който не смее да вземе това, което иска…

— Днес за пръв път ще се видя с госпожица Кардовил…

— Но вие, светли княже, сте я виждали в сънищата си хиляди пъти, защото тя ви обича. Силата на вашите чувства е равна на силата на нейните. Любовта има свой език и дори без да сте се виждали, вие сте разговаряли… Днес трябва да постъпите умно и тя е ваша.

— Това е интересно, много интересно… — отвърна Джалма, като не сваляше очи от лицемерното лице на Фарингея.

Метисът се заблуди в това, какво значение отдава князът на последните му думи и побърза да продължи:

— Повярвайте, ваша светлост, че колкото и странни да ви се струват тези съвети, те са наистина добри. Спомнете си близкото минало. Нима вашата нерешителност доведе в краката ви тази горда девойка? Не, но когато показахте, че я презирате — тя не издържа. Повярвайте ми, ваша светлост и се въоръжете с дързост. По този начин още днес ще се превърнете в господар на това прекрасно създание. Ще ви завижда цял Париж!

Джалма се замисли за известно време, след което се обърна към метиса с тих, кадифен глас:

— Твоите думи ми приличат на предателство. Защо така упорито ме съветваш да се възползвам от силата, хитростта и страха? И всичко това срещу една девойка? Не ти ли стига, че се продаде на моите неприятели, които не спряха да ме преследват дори на остров Ява?

Тези думи оказаха по-силно въздействие върху метиса, отколкото би му оказало нападение с остра кама. Спокойните думи на Джалма го изумиха. Той дори се дръпна неволно назад, сякаш искаше да се предпази.

— Не се страхувай от мен. Вчера можеше да те убия, повярвай ми, но днес любовта ми ме прави снизходителен. Аз просто те съжалявам. Навярно си бил много лъган, та си станал толкова зъл.

— Аз ли, светли княже?… — едва успя да отвърне метисът.

— Изглежда мнозина са те мамели и си страдал от това, та си се превърнал в оръдие на злото. Дори човешкото щастие не те радва… Като те слушах, какви съвети ми даваше преди малко, наистина те съжалих.

— Не зная, светли княже…

— По-добре ми кажи, Фарингея, какво лошо съм ти направил?

— Никакво, ваша светлост, никакво… — отвърна смутен метисът.

— Тогава защо с такава упоритост се опитваш да ме подведеш? Не ти ли стига това, че повярвах на коварството ти да се преструвам, че обичам друго момиче? Дори то не издържа и само напусна…

— Но именно тази демонстрация на любов, светли княже — опита се Фарингея да си възвърне хладнокръвието, — успя да победи студенината…

— Не изричай такива думи! — прекъсна го остро князът. — Това, което сега ме прави снизходителен към теб, е мисълта, че през цялото време госпожица Кардовил е вярвала в моите чувства. А твоите съвети бяха насочени единствено към това, да бъдем с нея разделени.

— Но ако вие наистина мислите така, княже, би трябвало да ме приемете като смъртен враг…

— Няма от какво да се страхуваш. Не смятам, че имам право да те съдя. Сам съм си виновен, че така лекомислено те послушах и дори станах съучастник в коварните ти планове. Признай, ако имаш капка съвест, не бе ли жестоко от твоя страна, да наблюдаваш отстрани, как една любов се погубва?

— Навярно ви ревнувам от другите, княже, и това ме е заблудило.

— Бих искал да ти повярвам, но и днес, когато вече нещата са изяснени — ти продължаваш да ми даваш нечестни и коварни съвети! Моето щастие просто не ти допада…

— На мен ли, княже?

— Естествено! Та нали вярваше, че следвайки твоите „премъдри“ указания аз просто ще се погубя, ще се проваля в очите на госпожица Кардовил. Откъде такава омраза у теб? Нараних ли те с нещо, несправедлив ли съм към теб?

— Напразно ме осъждате, княже, аз…

— Хайде да оставим празните приказки и фалшивите обяснения. Аз вярвам, че човешкото не те е напуснало съвсем и затова се обръщам към теб с добро. Знаеш, че в родината ни хората са опитомявали и змии и тигри… Нека добрата дума сега ти помогне да си дадеш сметка за сторените злини. Вярвам, че този ден може да се превърне в светъл и за теб. Какво ти е нужно? Злато? Ще ти дам, колкото поискаш. Приятелство? Макар, че съм царски син, аз съм готов да ти дам другарството си и да ти помогна да забравиш миналото. Повярвай на думите ми, Фарингея.

В това време часът удари два след обед. Князът си спомни, че е време да тръгва към дома на госпожица Кардовил. Трябваше да побърза, за да не закъснее. Той се обърна към слугата:

— Дай си ръката.

Метисът, чието лице бе плувнало в пот се поколеба за миг. След това, сякаш някаква нова сила се бе вселила в него, той бавно подаде ръката си.

— Вярвам, че си стиснаха ръцете двама искрени приятели! Довиждане, Фарингея…

И Джалма излезе.

Метисът, останал сам, продължаваше да стои прав. Той, мрачният последовател на Бохвания се бе трогнал от най-обикновените думи за приятелство. Трудно му бе да проумее това и неволно изрече на глас:

— Аз поех ръката му и сега той е свещен за мен!

След известно колебание, обаче, Фарингея, прозря ново обяснение за случилото се и възкликна:

— Да, но той е свещен за този, който, според указанията от тази нощ, ще го очаква пред вратата на тази къща…

След това слугата се втурна в най-близката стая, която се намираше над улицата, повдигна завесата:

— Колата му излиза… ето човекът приближава… По дяволите, нищо не виждам!