Йожен Сю
Скитникът евреин (144)

XXVI глава
Двете коли

Всичко това се случи в деня, в който госпожица Кардовил успя да предотврати самоубийството на Гърбавото.

Нощта е тъмна и непрогледна. Забързани облаци скриваха бледата светлина на месеца. Часовниковата кула отмерваше единадесет часа, когато една кола, теглена от запъхтени коне се заизкачва по стръмната „Бяла улица“, по посока на градската митница, където живееше Джалма. Когато колата най-после спря, ядосаният от стръмнината кочияш, се обърна към пътуващия:

— Е, стигнахме ли най-после! От улица „Вожирар“ до Митницата трябва да се счита цял курс, защото тази тъмнина е ужасна! А и фенерите, както виждате, не са запалени…

— По-добре внимавай да откриеш една малка врата със стряха. След като я отминеш, ще спреш на около двадесет крачки разстояние! — отговори креслив глас със силно италианско произношение.

— Пустият му чужденец, ще ме кара да се въртя като пумпал цяла нощ! — измърмори ядосан кочияшът.

След това добави:

— Уверете се сам, че нищо не се вижда! Как смятате, че мога да открия някаква си малка врата…

— Толкова ли ти е плитък умът? Доближи конете до стената. По този начин ще ползваш светлината на твоите фенери. На вратата е поставен номер 50. Само пиян човек не би я открил!

Коларят изпсува и замахна с камшика към изморените коне.

След няколко минути колата отново спря.

— Отминах табелата с номер 50. Това тук е малка врата със стряха. Тя ли е?

— Да. Сега отмини още двадесет крачки и спри.

— Хайде пак…

— Като спрем, ще слезеш и ще похлопаш на вратата. Два пъти по три удара. Разбираш ли? Два пъти по три удара.

— Това ли са парите ви за кръчма! — разлюти се кочияшът.

— Когато ме върнеш в предградието Сен-Жермен, където живея, тогава ще получиш хубав бакшиш. Ако си разумен, разбира се.

— Сега пък в предградието Сен-Жермен! От Господа, който иска здраве, благодаря! — заяви коларят едва сдържайки яда си. — Аз изчистих конете си, за да чакам хората пред театъра, но…

Все пак обещаният бакшиш свърши своята работа и колата потегли.

— Значи да ударя по вратата два пъти по три удара, нали?

— Да, най-напред три удара, след което ще спреш и след малко още три удара.

— А след това?

— Ще кажеш на този, който ти отвори, че го чакам и ще го доведеш в колата.

— Дявол да те вземе — изръмжа коларят, като се настани удобно, на седалката.

След това шибна конете и допълни:

— Тоя пусти чужденец явно има вземане-даване с франкмасоните или пък с контрабандистите, щом ме домъкна от улица „Вожирар“ до тук.

След двадесетината крачки колата отново спря и кочияшът слезе. Той отиде внимателно до вратата и почука както му бяха поръчали… В този момент облаците освободиха луната и на нейната светлина той успя да различи фигурата на мъж, среден ръст, заметнат с някаква мантия и шарена шапка на главата. Мъжът затвори и заключи вратата, след което пристъпи към улицата.

— Чакат ви — изрече тихо коларят. — Ще ви заведа.

И той тръгна напред. Точно се канеше да отвори вратичката на колата, когато отвътре долетя остър глас:

— Не е необходимо! Ще разговарям с господина по този начин, а когато свършим, ще ви извикам…

— Това означава, че ще те вземат дяволите! — изсъска коларят, след което допълни: — Защо пък да не се поразтъпча, да ми се отпуснат краката.

След това той наистина започна да се разхожда пред малката врата, на която преди минута бе почукал. Изведнъж до слуха му достигна звук от приближаваща кола. Тя бързо се изкачваше по стръмнината и спря малко по-надолу, където имаше нещо като градинска врата.

— Тези коне ще са много добри, щом така бързо се изкачиха — измърмори на глас коларят.

Той успя да види, че от втората кола слезе човек, който бързо се приближи до малката врата, отключи я и веднага изчезна в тъмнината.

— Както виждам, работата май се заплита — изхили се злобно кочияшът. — Едни влизат, други излизат…

След това той тръгна към новопристигналата кола. Тя бе изискана, а в нея бяха впрегнати два красиви коня. Колегата му стоеше неподвижен, опрял дръжката на камшика в лявото си коляно.

— Какво лошо време, приятелю, такива чудесни коне да чакат на улицата. — Колегата му обаче не отвърна и той продължи. — Не разбира френски… Сигурно е англичанин. Това веднага се познава по конете.

След това съгледа огромен на ръст слуга, който чинно седеше до прозорчето на колата. Веднага се обърна към него:

— Какво лошо време, приятелю, да се чака на улицата…

Същото гробно мълчание.

— И двамата са англичани! — заяви философски коларят и макар, че бе много озадачен от развоя на събития, продължи да се разхожда пред малката врата.

През това време човекът с мантията и онзи с италианското произношение продължаваха своя разговор. Разговаряха на италиански.

— И така, — казваше гласът от колата, — по този въпрос се разбрахме напълно, нали?

— Да, Ваше Високо Преосвещенство — отвърна човекът с мантията, — но само в случай, че орелът стане змия.

— В противен случай, когато вземете другата половина на кръста от слонова кост, която ви дадох…

— Ще зная, Ваше Високо Преосвещенство, какво е значението.

— Продължавайте да печелите неговото доверие.

— Ще го заслужа и ще го поддържам, Ваше Високо Преосвещенство, защото почитам този човек, който превъзхожда по ум и сърцатост доста силни хора, които знам… Коленичих пред него със смирение, като пред една от трите мрачни статуи, които са между Бохвания и нейните обожатели. Защото и той, като мен изповядва вяра, която превръща живото в нищо.

— Не, не — отвърна гласът с известно недоумение, — тези сравнения са ненужни. Вие се стремете единствено към послушание, без особено много да разсъждавате…

— Нека само ми заповяда и аз ще действам. Аз съм изцяло в ръцете му, както той самият обича да казва. Той преценява моята преданост чрез услугите, които му правя при княз Джалма. Ако ми заповяда: „Убий!“, този царски син…

— За бога, не мислете такива неща! — извика гласът от колата — надявам се, че никога няма да поискат от вас такова доказателство за предаността ви.

— Каквото ми заповядат — върша го! Бохвания ме гледа.

— Не се съмнявам във вашите думи, защото знам, че вие сте истинска жива преграда между княза и множество престъпни интереси. Разговарям сега с вас, само защото ме запознаха с вашата решителност и способност да подвеждате този млад индиец, а също така и защото е известна вашата силна преданост. Вие сте фанатик към тези, на които служите. Човек трябва да бъде послушен роб на онзи, когото си избира…

— Да, Ваше Високо Преосвещенство, но докато този бог е бог.

— Много добре се разбираме. Колкото до вашето възнаграждение, вие знаете моите обещания…

— Аз вече получих своето възнаграждение.

— Как така?

— Знам какво говоря.

— Много добре. Колкото до тайната…

— Имате доказателства, Ваше Високо Преосвещенство.

— Да, така е…

— И при това, съчувствието ми към делото, за което работя, отговаря на моето благоразумие…

— Да, така е и вие сте човек с твърди убеждения.

— Залагам на това, Ваше Високо Преосвещенство.

— Вие сте много благочестив мъж и на мен ми допада вашето мнение. Много е важно, че имате собствено мнение по този въпрос. Особено днес, когато навред съществува безбожие, вашето гледище е особено важно.

— Имате моята дума, Ваше Високо Преосвещенство, именно поради тези причини. Безстрашният ловец предпочита един чакал пред десет лисици, един тигър пред десет чакала, един уелми пред десет лъва.

— Какво е това уелми?

— Каквото е духът за веществото, ножът за ножницата, благоуханието за цветето, главата за тялото.

— Разбирам, много справедливо сравнение. Вие сте човек със здрав разсъдък. Не забравяйте това, което сте ми казали и ще бъдете достоен за вашия идол.

— Ще бъде ли той в състояние да ме изслуша?

— Най-много след два-три дни. Вчера провидението го измъкна от една страшна криза. Всъщност той е надарен с изключителна воля и това ще му помогне да оздравее.

— Ще се видите ли утре с него, Ваше Високо Преосвещенство?

— Да, преди да тръгна, ще се сбогувам с него.

— Тогава ще ви помоля да му предадете нещо, което се случи едва вчера.

— Говорете, слушам ви.

— Бях отишъл в градината на мъртвите. Навсякъде имаше запалени свещи, които осветяваха тъмната нощ. Бохвания се усмихваше на прелестното небе. С радост наблюдавах, как се изпразва една кола пълна с мъртъвци. Черната яма зееше като пъклена уста, а в нея спускаха мъртвец след мъртвец, а тя все зееше ненаситна. Неочаквано съзрях, близо до мен, един старец да плаче. Бях го виждал и друг път. Той е евреин и работи като пазач на онази къща, дето се намира на улица „Свети Франц“.

Човекът с мантията млъкна настръхнал.

— Да, знам тази къща, но какво ви стана, та млъкнахте?

— В тази къща от сто и петдесет години насам се намира ликът на един човек, когото съм срещал във вътрешността на Индия, край бреговете на Ганг…

Човекът спря отново да говори.

— Вие навярно сте се припознали.

— Сигурно е така, Ваше Високо Преосвещенство…

— А този стар евреин?

— Сега ще ви обясня. Той все още плачеше, когато каза на един от гробарите: „Видяхте ли ковчега с мъртвеца?“ Гробарят охотно му отвърна: „Да видях го, на втория ред, пред другия гроб. Имаше кръстен знак от седем черни точки. Но как вие познахте тези знаци?“ Старият евреин въздъхна и кратко му обясни: „Както виждате, познах го. Къде е сега ковчегът?“ „Зад големия гроб от черен мрамор и вече е засипан с пръст. Но побързайте, сред тази суматоха едва ли някой ще му обърне внимание. Вие ми платихте добре, затова ви желая да успеете в това, с което сте се захванали.“

— И какво направи този стар евреин с ковчега, обозначен с тези странни седем точки?

— Него го придружаваха още двама души, които носеха носилка, обвита в завеси. Евреинът запали свещ и се отправи към мястото, което му посочи гробарят. В този момент някаква новодошла кола с мъртъвци се изпречи на пътя ми и го изгубих от погледа си. След това не успях да го открия…

— Чудно нещо наистина. Какво ли е бил намислил този евреин?

— Хората говорят, че използвали труповете за разни магии.

— Такива неверници на всичко са способни. Но може би това откритие, което сте направили, ще се окаже доста важно…

В този момент часовниковата кула удари дванадесет часа.

— Полунощ е вече.

— Да, Ваше Високо Преосвещенство.

— Трябва да тръгвам. Сбогом. Надявам се, че след като се разбрахме, ще удържите на думата си.

— Обещавам, Ваше Високо Преосвещенство.

— Не забравяйте също така, какво трябва да отговорите на лицето, което ще ви предаде другата половина на кръста. Повторете, ако обичате, помните ли?

— Той ще трябва да ми каже: „Много има от чашата до устните“.

— Много добре. Тайна и вярност.

— Тайна и вярност, Ваше Високо Преосвещенство — отвърна човекът с мантията.

След това двамата мъже се разделиха и колата потегли. Този, който седеше в нея бе кардинал Малипиери. Неговият събеседник пък бе Фарингея, който след този разговор се върна към малката вратичка на къщата, в която живееше Джалма. В момента, когато понечи да завърти ключа, вратичката се отвори и пред него се изправи някакъв непознат. Фарингея светкавично се спусна върху него и го улови за яката:

— Кой сте вие?!

Явно уплашен от това неочаквано нападение, непознатият се развика:

— Елате тук, бързо!

В същия момент втората кола се приближи и слугата с исполинския ръст доста сръчно успя да освободи своя господар.

— А сега, господине — обърна се непознатият към Фарингея, — мога да ви кажа спокойно кой съм. Аз съм ваш стар познат и се казвам господин Дюпон, някогашен управител на Кардовилската земя. Нали си спомняте, как ви спасих по време на катастрофата с кораба, в който вие пътувахте.

И наистина, вече под светлината на двата фенера, метисът позна добродушното лице на господин Дюпон, човекът, който сега отговаряше за къщата на госпожица Кардовил. Именно той, ако си спомня любезният читател, пръв писа на Адриана да обърне благосклонно внимание на Джалма.

— Но какво правите тук по това време, господине? Защо сте се промъкнал скришом в къщата? — запита Фарингея подозрително и доста грубо.

— Не намирам нищо странно в моите действия. Моята господарка съвсем открито ме помоли да предам едно писмо на нейния сродник, княз Джалма — отвърна достолепно господин Дюпон.

Тези думи явно ядосаха Фарингея, който изсъска:

— Но защо по това време и именно през тази малка врата?!

— Късният час ми е заповядан от госпожица Кардовил, а използвах тази врата, защото през централния вход не се знаеше, дали щях да стигна до княза.

— Лъжете се, господине — отвърна метисът.

— Може и така да е, но все пак предпочетохме входа откъм зимната градина, защото госпожица Кардовил все още има ключ за тази врата, от времето, когато нае къщата. И второ, защото знаем, че князът прекарва голяма част от нощта в малкия салон. Съдейки по начина, по който бях приет от княза, явно сме избрали правилния път…

— А кой ви е осведомил така добре за нравите на княза? — запита ядно Фарингея, който не можеше да прикрие раздразнението си.

— Както сам се убеждавате, научили сме неговите привички, но не и вашите — отвърна господин Дюпон хапливо, — защото, повярвайте ми, нито аз съм се надявал да ви видя тук, нито пък вие мене.

След тези думи господин Дюпон малко театрално поздрави метиса и се качи в колата, която бързо се отдалечи, оставяйки Фарингея объркан и зъл.