Йожен Сю
Скитникът евреин (141)

XXIII глава
Съперничките

Роз-Помпон, чието присъствие така силно развълнува госпожица Кардовил бе облечена без вкус, но впечатляващо. Шапчицата й от ален сатен бе толкова издърпана напред, че почти опираше в нослето й. Останала непокрита, косата й немирно се спускаше върху раменете. Бе облечена в странен модел рокля от плат на шотландски карета. Забележителното в модела бе дълбоко изрязаното деколте, съчетано с прозрачен нагръдник, не много ревнив към прелестните заоблености, които открито се показваха. Задъхана от бързото изкачване по стълбите, Роз-Помпон държеше в двете си ръце големия син шал, който преди това бе покривал раменете й, но който сега се бе смъкнал почти до кръста, където бе спрян от естествена преграда.

Спираме се на това описание, заради госпожица Кардовил, която при вида на това красиво момиче, облечено без никакъв вкус, но достатъчно съблазнително, усети още по-силно негодувание, болка и срам. Нека читателят сам си представи нейното изумление, когато Роз-Помпон твърде фамилиарно и заговори:

— Много ми е приятно, госпожо, че ви виждам тук. Имаме много, какво да си казваме, но по-напред искам да целуна Гърбавото, разбира се, ако вие, госпожо, ми позволите.

Госпожица Кардовил бе смаяна от това безсрамно и враждебно изричане на обръщението „госпожо“ и за момент просто не можеше да предприеме нищо. Агрикол, който пък при влизането си бе първо обърнал поглед към Гърбавото, не бе забелязал възникналото напрежение, защото се приближи до Адриана и тихо и зашепна:

— Уви, госпожице, вече бе много късно, за да се помогне на Цефиза. Тя издъхна без да дойде в съзнание…

— Нещастно момиче! — изрече нажалена Адриана, като за миг забрави присъствието на Роз-Помпон.

— Не бива да казваме на Гърбавото, защото едва ли ще понесе тази новина — въздъхна Агрикол. — Добре, че и госпожица Роз-Помпон не знае.

Това отношение на Агрикол към Роз-Помпон още повече смая Адриана. Не отърсила се още от това преживяване тя бе шокирана и от факта, че неприязненото чувство към новодошлата постепенно заглъхва, като слуша думите, с които тя се обръща към Гърбавото.

— Ех, приятелко моя добра — говореше тя тихо, а сините й очи бяха навлажнени от сълзи, — възможно ли е човек да се реши на подобна глупост!? Нали бедните си помагат едни на други? Не можахте ли да дойдете при мен? Та нали отлично знаете, че всичко което притежавам, е и ваше? Щях за сетен път да разтърся Филемоновия пазар — добави девойката с трогателно, искрено и малко грубо умиление. — Щях да продам ботушите му, леглото му, маскарадните му дрехи, та дори и парадната му шапка, но нямаше да ви оставя в това положение… Филемон нямаше да се сърди, защото е добър човек, но дори и да се скараше, аз нямаше да му обърна внимание: слава Богу, не сме венчани, я… С една дума — трябваше да се сетите за вашата малка Роз-Помпон.

— Знам, госпожице, че сте услужлива и добра…

— Навярно бихте казали — прекъсна я девойката, като избърса с ръка една сълза, търкулнала се по малкото й зачервено носле, — че не знаете, къде е новият ми адрес? Това е любопитна и смешна история. Казвам смешна, но… едва ли… Не, няма да ви говоря сега за тези неща. Важното е, че вече сте по-добре. Вярвам, че и вие, и Цефиза няма да повторите този опит. Тя е много слаба сега и няма да ни разрешат да я посетим, нали Агрикол?

— Да — отвърна ковачът с недоумение, защото Гърбавото не снемаше погледа си от него, — трябва да изчакаме известно време.

— Но аз ще мога ли още днес да се видя с нея? — попита Гърбавото.

Роз-Помпон бързо я прекъсна:

— Прав е Агрикол, не бива да бързаме, скъпа. Трябва първо да се успокоим. Аз също ще почакам тук и дори ще поговоря с госпожата. — Роз-Помпон посочи Адриана, а в очите й заиграха весели пламъчета. — Няма да бързам за никъде, защото искам да заявя на клетата Цефиза, че може да разчита на мен.

След тези думи Роз-Помпон пое въздух и доби самоуверен вид.

— Бъдете спокойни, — продължи тя след малко, — когато вятърът на щастието е благосклонен към нас, не бива да оставяме приятелите си, защото няма да е честно да задържаме това щастие само за себе си! То не може да бъде покрито с чаша или вкарано в шише, та никой да не го докосва… А аз… за своето щастие и да разкажа… Едва ли някой ще ме разбере. Добре, че съм само на седемнадесет години и навярно тепърва ми предстоят срещи с щастието… Но това е дълъг разговор. Оставете ме още веднъж, мила приятелко, да ви прегърна и да кажа на теб и Цефиза да не тъжите повече, защото сега аз съм тук, при вас.

След тези думи Роз-Помпон протегна ръце и сърдечно прегърна Гърбавото.

Трудно е с думи да се предаде състоянието, в което бе изпаднала през това време госпожица Кардовил. Тя бе изумена от свободното изразяване на девойката, както и от споменаването на Филемон, за когото, слава богу не била омъжена. Удиви я и добрината, която излъчваха нейните думи. Всичко това бе толкова неочаквано за нея, че тя трудно се съвземаше и все още не участваше в разговора.

Такава ли е девойката, заради която Джалма я пожертва?

Когато видя Роз-Помпон да влиза, Адриана я възприе много болезнено, но след чутото и видяното през последните минути, някаква неясна надежда започна да се промъква в душата й. Тя си спомни подслушания разговор в градината между Родин и Джалма, когато искаше да се увери в намеренията на йезуита. Адриана вече не се учудваше на слабостта, проявена от Джалма към това бъбриво малко момиче… Но това не можеше да е любов. В това вече бе сигурна. Тя наблюдаваше внимателно Роз-Помпон, откриваше у нея не толкова страшна съперничка, колкото едно разпуснато, словоохотливо красиво момиче.

С всяка измината минута госпожица Кардовил ставаше все по-уверена в изводите, които се налагаха от само себе си. За нейната интелигентност не бе трудно да вникне в действителното състояние на нещата. Да, това бе отправната точка на новата й надежда.

Едновременно с тези разсъждения, сякаш и сърцето й започна да се отпуска постепенно. Споменът за преживените огорчения я караше да бъде внимателна и предпазлива, въпреки приятното усещане за нови надежди. Трябваше да си припомни отново фактите, да ги анализира. Нима тук, до леглото на Гърбавото, което тя бе спасила от смърт, е съдено да научи тайната, която жизнено я интересуваше?

Адриана толкова се развълнува, че лицето й пламна, а дишането й се учести. Големите й черни очи постепенно заблестяха.

Преди минути бе готова да отхвърли достолепно разговора, предложен безцеремонно от Роз-Помпон, но ето че се беше появила възможност да узнае тайната, която й бе толкова необходима.

В същото време Роз-Помпон се изправи и се обърна към Адрияна:

— Сега ние, госпожо, имаме да оправим нещо заедно.

— На ваше разположение съм, госпожице — отвърна спокойно Адриана.

Агрикол, който неразбиращо наблюдаваше всичко, което се случваше сега пред очите му, не можеше да си даде никакво обяснение. Единственото, което му дойде на ум, бе да се приближи бързо до Роз-Помпон и да й прошепне:

— Луда ли сте? Знаете ли на кого говорите?

— Какво толкова е станало? Нима една красавица не е равна на друга? Струва ми се, че госпожата няма да ме изяде за такива думи… Просто искам да разговарям с нея и навярно тя знае за какво и защо. Ако пък не знае, аз ще й кажа. За това не е нужно кой знае колко време.

Адриана, която вече се страхуваше да не се разкрие нещо за Джалма пред Агрикол, се усмихна на последния и отговори на момичето:

— Госпожице, готова съм да ви изслушам, но не тук. Сама разбирате защо.

— Права сте, госпожо. Ако искате да отидем у нас, ето ключът ми…

„У нас“ бе произнесено високомерно.

— Нека отидем у вас, госпожице, щом така великодушно ме каните — отговори госпожица Кардовил със своя ясен и звучен глас, след което направи учтив поклон, който притесни за момент наперената Роз-Помпон.

Агрикол не се въздържа и се обади:

— Нима, госпожице, ще проявите такава добрина?

— Господин Агрикол — прекъсна го Адриана, — моля останете при моята скъпа приятелка. Обещавам ви, че скоро ще се върна.

След това се приближи до Гърбавото, което също бе много учудено.

— Извинете ме, че ви оставям за няколко минути. Отдъхнете малко, съберете сили, а аз ще се върна да ви взема, мила моя сестрице…

Накрая се обърна към Роз-Помпон, която не криеше изумлението си от това, че чува „мила моя сестрице“ от тази богата „госпожа“ и й каза:

— Да тръгваме, ако обичате.

— Извинете, госпожо, нека мина напред, за да ви показвам пътя. Тук несвикнал човек може да се пребие.

Тези думи Роз-Помпон изрече с вид, който трябваше да покаже, че тя също умее да се изразява правилно.

След това двете съпернички напуснаха стаята, в която Гърбавото и Агрикол останаха сами.

Няколко минути бяха необходими на двете девойки да стигнат до къщата на Филемон. Чудноватото жилище бе запазило живописното безредие, в което го бе заварила Роз-Помпон, когато дойде Нини-Мулен да я вземе и направи участница в една тайнствена драма.

Адриана, която нямаше никаква представа за живота на студентите и студентките, не можа да скрие любопитството си от видения артистичен безпорядък. Тук имаше облекла за балове, череп с лула между зъбите, ботуши в библиотеката, големи чаши, дамски рокли и какво ли не още. И не липсата на чистота, а преднамереното безредие я притесни.

Роз-Помпон също бе изоставила своята самоувереност, откакто застана очи в очи с госпожица Кардовил. Изтънчените обноски, очебийната красота, добронамерените думи и отношението към Гърбавото започваха да й влияят. И все пак, като обикновено момиче, тя бе се впечатлила най-много от факта, че госпожица Кардовил нарече едно бедно момиче своя сестра и приятелка.

Без да разполага с кой знае каква информация, Роз-Помпон все пак знаеше, че срещу нея стои една от най-богатите дами на висшето общество. Някак неочаквано за нея започна да я гризе опасението, че не е постъпила разумно, като се отнесе в началото така фамилиарно с нея. От друга страна, нейното свободомислие не й позволяваше да признае чуждото превъзходство, затова се помъчи да възвърне първоначалната си надменност и арогантност.

— Направете си, госпожо, труда да седнете.

Пролича явно желанието й да покаже, че добрите обноски не са и чужди.

Госпожица Кардовил посегна и взе първия попаднал й стол, но в този момент Роз-Помпон неочаквано извика:

— Не вземайте този, госпожо, защото единият му крак е счупен.

Адриана посегна към втори.

— И този не вземайте, защото му е слаба облегалката — повторно извика Роз-Помпон.

Адриана сама се увери в това, защото облегалката на стола наистина остана в ръката й. Позасмя се и предложи:

— Аз мисля, госпожице, че и прави можем да разговаряме.

— Както обичате госпожо — отвърна Роз-Помпон, като не можеше да си намери място от притеснение и яд.

Така започна разговорът между госпожица Кардовил и момичето.