Йожен Сю
Скитникът евреин (130)

XII глава
Разходката

По онова време, на края на улица „Вожирар“ се издигаше една много висока стена, която по цялата си дължина имаше само една малка вратичка с прозорче с решетка. През нея се влизаше в един двор, обграден от всички страни с решетки. След това се минаваше в голяма и хубава градина, а в края й се издигаше двуетажна сграда, построена без излишно великолепие, но красива и подсказваща за охолния живот, който се води в нея.

Не бяха минали много дни, откакто Гавриил смело спаси отец д’Егрини от народния гняв. Трима калугери, облечени в черни раса с бели нагръдници и четвъртити шапки, бавно се разхождаха из градината. Най-младият от тях беше на около тридесет години, с бледо и слабо лице, което показваше аскетичния му начин на живот. Другите двама, на по петдесет-шестдесет години, имаха набожен, но лукав израз. Червендалестите им пухкави лица лъщяха на слънцето, а провисналите им гуши достигаха до нагръдниците от хубав батистов плат. Според правилата на тяхното общество, а те бяха от Исусовото общество, което им забранява да се разхождат по двама, тези трима калугери не се разделяха нито за миг.

— Много ме е страх — казваше единият от тях, продължавайки някакъв започнат разговор за отсъствуващо лице. — Много ме е страх да не би постоянното вълнение на негово преподобие, откакто се е разболял от холера, да не изтощи силите му и да задълбочи опасната болест, която ни кара да се боим за живота му.

— Казват, че никога не са виждали у друг болен такава тревога.

— И на мен ми е много мъчно — каза младият свещеник — да мисля, че негово преподобие отец Родин, е станал жертва на съблазън, като се отказал завчера упорито да се изповяда публично, когато състоянието му е било толкова отчайващо, че решили, че вече е време да се причести.

— Негово преподобие казал, че не е толкова зле, колкото мислят — рече един от свещениците — и че ще вземе последното причастие, когато почувствува, че ще има нужда от това.

— Вярно е, че от три дни насам, откакто са го довели тук, животът му е едно продължително и болезнено умиране, но въпреки това живее.

— През първите три дни аз се грижих за него заедно с ученика на доктор Баление господин Русьоле — поде младият свещеник. — Той изобщо не идваше на себе си и когато бог му позволяваше да се посвести за малко, страшно хулеше съдбата, която го прикова към леглото.

— Някои казват — продължи другият свещеник, — че отец Родин отговорил на негово високопреосвещенство кардинал Малипиери, който бе дошъл да го накара да приключи достойно живота си, както подобава на един син на Лойола, нашият свят основател, (при тези думи и тримата йезуити се поклониха едновременно, сякаш бяха задвижени от една и съща пружина) „Няма нужда от публична изповед. Искам да живея. И ще живея“.

— Не съм чул тези думи с ушите си, но ако е истина… — възнегодува младия свещеник — тогава… — но явно се подвоуми и хвърли поглед върху двамата си мълчаливи и безстрастни приятели, след което добави: — В такъв случай, горко на душата му. Но аз съм сигурен, че това е клевета.

— И аз го съобщавам като клевета — отговори другият свещеник и се спогледа с първия.

След този разговор, настъпи дълбока тишина. Калугерите бяха изминали една дълга алея, която свършваше край някакъв храсталак. В средата му имаше голяма, кръгла каменна маса. Един мъж, облечен също в калугерски дрехи, седеше на колене върху нея. На гърба и на гърдите му висяха два големи надписа. На единия бе написан с големи букви думата „Непокорен“, а на другия „Сладострастен“.

Преподобният отец, който изтърпяваше според правилника това глупаво и унизително ученическо наказание по време на разходката, беше мъж на четиридесет години, с херкулесова фигура, с врат като на бик, с черна и къдрава коса и с доста смугло лице. Според обичая, макар и да държеше очите си непрекъснато сведени към земята, по честото сбиране на големите му гъсти вежди, лесно се разбираше, че вътрешните му преживявания изобщо не отговарят на престореното му покорство, особено като забеляза, че към него се приближават преподобните отци. Когато минаха покрай него, тримата преподобни отци едновременно вдигнаха очи към небето, сякаш искаха прошка за обидата, която е нанесъл на бога един от техните събратя. След това хвърлиха втори пронизващ поглед към надписите, а после отново едновременно въздъхнаха негодуващо, и продължиха разходката си без никакво отклонение.

Между преподобните отци, които се разхождаха наоколо, се срещаха и миряни. Ето защо преподобните отци имаха друга къща наблизо, която бе отделена само с жив плет. В определени случаи тук идваха много набожни хора, за да живеят и се хранят и да се отдават, както се казва на техния език, на размисъл. Това беше много хубаво. По този начин те съчетаваха богатата храна с молитвата и удобното жилище с проповедите. В тази къща телесната и духовната храна бе еднакво съблазнителна и добре подбрана. Тук се хранеха и душата и тялото срещу определено заплащане. Човек можеше да похапне и блажно в петъчен ден, без да го гризе съвестта, защото имаше разрешение от Рим, записано върху сметката за плащане, която се даваше всекиму след кафето и ракията.

Благодарение на голямото финансово умение и несъмнената опитност на преподобните отци, те имаха много посетители. И как да не бъдат много! Блажните ястия бяха много добре сготвени, пътят към рая беше лесен, морската риба бе прясна, мъчителният път на спасението бе изчистен от тръни и добре застлан с пясък, плодовете бяха обилни, наказанията леки. Няма да се спираме на превъзходните наденици от Италия и индулгенциите от Светия отец, които идваха направо от Рим от първа ръка, защото нито една гостилница не можеше да се мери с ястията на преподобните отци. Това спокойно уединение и блажната богата трапеза, много приличаха на небесните. За богати и набожни, страхливи и изнежени хора, които от една страна ужасно се страхуваха от рогата на дявола, а от друга не можеха да се откажат от множеството приятни малки грехове, услужливо ръководене и разтегливата нравственост на преподобните отци бяха неоценими.

И наистина, как да не бъде крайно признателен един развратен самовлюбен и малодушен старец към тези свещеници, които му осигуряваха спасение от вилите на Велзевул и му обещаваха вечно блаженство, без да искат от него да се откаже поне от един от своите порочни вкусове, развратени навици или отвратителни себелюбиви чувства, които се бяха превърнали в неговата същност. И как иначе можеше да възнагради старецът тези великодушни и снизходителни изповедници, тези услужливи духовни водачи! Това чисто и просто в бъдеще се заплаща с подаряване на движими и недвижими имоти, с лъстящи жълтици и то в ущърб на преките наследници, които много често са бедни, честни и трудолюбиви хора и които преподобните отци набожно ограбват.

Като видя миряните в градината на къщата, един от старите калугери, за които вече говорихме, явно за да прекъсне доста отегчителното мълчание, каза на младия свещеник с мрачното фанатично лице:

— Предпоследният гост, когото доведоха ранен, сигурно ще продължи да бъде все така необщителен, защото не го виждам с другите гости.

— Може би — отговори другият калугер. — Той предпочита да се разхожда самичък в градината на новата сграда.

— Откакто живее тук, не ми се вярва да е слизал в малката градина. Отец д’Егрини, който общува с него, напоследък се оплаква от мрачното равнодушие на госта, когото дори не сме виждали в църквата — добави строго младият свещеник.

— Може би не е в състояние да ходи — отговори един от преподобните отци.

— Разбира се — отвърна другият. — Чух доктор Валение да казва, че разходките могат много да му помогнат да оздравее, но той упорито отказва да излезе от стаята си.

— Както и да е, но би могъл да дойде поне в църквата — каза младият свещеник строго. След това млъкна, продължи да крачи до останалите двама, но те не прекъснаха разговора си.

— Не знаете ли как се казва новодошлият?

— От петнадесет дни насам не съм чул да го наричат другояче освен „господинът от стаята“.

— Един от нашите слуги, който го обслужва и който го нарича по същия начин, казва че е много кротък човек и че някаква дълбока скръб измъчва сърцето му. Почти никога не разговарял, а често прекарвал по цели часове в размисъл, хванал челото си с две ръце. Но като че ли се чувствува добре в къщата. Само гдето предпочита здрача пред светлината. Има и още нещо странно. Става му зле от блясъка на огъня, защото макар че мартенските дни бяха студени, той не позволяваше да запалят камината в стаята.

— Може би е луд?

— Напротив! Слугата каза, че господинът от стаята е много умен човек, но явно блясъкът на огъня му припомня някакво нещастие.

— Вероятно отец д’Егрини знае най-добре всичко за този господин, защото почти всеки ден разговаря с него.

— Отец д’Егрини от три дни е прекъснал всякакви разговори и не е напускал стаята си, откакто го доведоха онази вечер с каретата. Казват, че е тежко болен.

— Имате право. Но аз повтарям думите на нашия любезен брат — поде и другият и посочи с очи младия свещеник, който крачеше с наведен към земята поглед. — Странно, че този болен човек не се е явил все още в църквата. Другите наши гости идват твърде често да размишляват и да се молят там. Защо ли този господин от стаята не взима участие?

— В такъв случай защо е дошъл в нашата къща, а не другаде?

— Вероятно изповядва друга вяра и е дошъл тук, за да изучи нашата.

Тримата свещеници продължиха разходката си. Ако някой чуеше този безсмислен детински разговор, който се отнасяше за други лица, важни за нашата история, щеше да си помисли, че тримата преподобни отци са съвсем прости хора, ала в такъв случай би се излъгал жестоко. Всеки според ролята, която му бе отредена в набожната тройка, имаше огромно значение и за да изпълни задачата си трябваше да приложи своя смел и опитен, упорит и хитър, уклончив и присторен ум — нещо свойствено за повечето членове на Обществото. Но благодарение на задълженията си да се предават един друг, благодарение на омразното недоверие, което произтичаше от това предателство и сред което те непрекъснато живееха, свещениците винаги водеха празни разговори, от които нямаше какво да се предаде и запазваха всички средства и цялата сила на ума си, за да изпълнят пасивно волята на началниците си, като по този начин показваха безусловното и сляпо послушание, намирайки най-изобретателната и сатанинска форма.

Ето защо трудно могат да се пресметнат богатите наследства, огромните дарове, които двамата преподобни отци с такова добродушие на разцъфналите си лица бяха изсипали във винаги отворената, винаги зинала и винаги алчна паст на Обществото, използувайки влиянието си върху слабите, болните и умиращите, като ту ги прелъстяваха, ту лукавствуваха, ту хитруваха и обещаваха най-добрите места в рая или пък клеветничеха и заплашваха.

Най-младият от тримата преподобни отци беше образец на отшелник, който Обществото често посочваше като пример щом трябваше да се убедят простите хора, че никой не живее тъй строго и въздържано, както синовете на Лойола и че благодарение на този живот те изглеждат така — нещо, което отците с огромните търбуси и напращели бузи, трудно биха могли да проповядват. С една дума, всички те приличаха на трупа от стари комедианти, в която доколкото бе възможно всеки трябваше да играе роля според естествените си възможности.

Разговаряйки, преподобните отци достигнаха до една сграда, долепена до централното жилище, която представляваше нещо като магазин. Там се влизаше през особена врата, прикрита от доста висока стена, така че не се виждаше. През един отворен прозорец с решетка се чуваше подрънкване от непрекъснатото броене на пари. Монетите ту дрънчаха, сякаш ги изсипват в торба, ту потракваха, сякаш ги подреждат на куп. В тази сграда се намираше търговската каса, където изплащаха стойността на иконите, броениците и други предмети, приготвени от Обществото за разпространение из Франция със съучастието на църквата и различни книги, почти всички глупави, безсрамни и безнравствени^[1] или пълни с лъжи, книги, достойни за осъждане, в които всичко хубаво, велико и славно от историята на нашата безсмъртна република е преиначено и осмяно с уличен език. А иконите, представящи съвременни чудеса, имаха толкова безсрамни надписи, че дори и най-смешните закачки на уличните комедианти не можеха да се сравнят с тях.

След като се заслуша с удоволствие в подрънкването на монетите, един от преподобните отци, се присмя:

— Днес имаме голям приход. Икономът каза неотдавна, че приходите от първото тримесечие възлизат на осемдесет и три хиляди франка.

— Поне лишаваме безбожниците от средства, за да вършат зло — просъска младият свещеник.

— Безбожниците напразно се стараят. Набожните хора са с нас — добави другият свещеник. — Въпреки всички страхове от холерата, билетите от нашата лотария се продадоха за много кратко време. И всеки ден ни носят дарения. Вчера приходът беше много добър. Първо едно малко копие на Венера Калипигска от бял мрамор. Може би някакъв друг подарък би бил по-приличен, но целта оправдава средствата. Второ, една част от въжето, с което е бил вързан за гилотината онзи безчестник Робеспиер и по което има още следи от неговата проклета кръв. Трето, зъб от Свети Карп, сложен в малка златна кутийка. Четвърто, червена кутия от времето на регентството от великолепен короманделски лак, украсена със скъпи бисери.

— Тази сутрин — продължи другият свещеник — донесоха прекрасен дар за лотарията. Представете си една великолепна кама с позлатена дръжка. Острието й е много широко, подвижно и с един изумителен механизъм, който се задействува след като то проникне в тялото и изважда още няколко напречни остриета. Едва ли може да се измисли друго по-убийствено оръжие. Ножницата е облицована с кадифе и обкичена с позлатени плочици.

— За това оръжие ще има много желаещи — каза другият свещеник.

— Надявам се — отговори преподобният отец — и затова, заедно с Венера го сложих в червената кутия при основните неща от лотарията на Света Богородица.

— Какво искате да кажете? — изненада се другият. — Каква е тази лотария на Света Богородица?

— Не знаете ли?

— Не знам.

— Тази идея е на настоятелката Света Перпетуа. Представете си, скъпи отче, че тези предмети ще се разиграят с помощта на една малка фигурка на Света Богородица с пружина, която се навива под роклята й. По този начин тя ще се върти няколко секунди и номерът, върху който спре, ще бъде печеливш^[2].

— Остроумно, наистина — каза другият свещеник. — Чудесна идея. Не знаех тази подробност, но имате ли представа колко струва светата чаша, която ще се плати с прихода от тази лотария?

— Отец-прокурорът каза, че светата чаша, заедно със скъпоценните камъни няма да струва по-малко от тридесет и пет хиляди франка, без да се смята предишната, която си взеха обратно и чиято цена, струва ми се възлиза на деветдесет хиляди франка.

— От лотарията ще вземем четиридесет хиляди франка. Значи ще ни стигнат — каза другият преподобен отец. — В такъв случай нашата църква няма да бъде засенчена от великолепието на църквата на господа лазаристите.

— Напротив! Сега те ще ни завиждат, защото тяхната хубава чаша от чисто злато, с която толкова се гордееха, не струва дори и на половината на онази, която ние ще спечелим от лотарията, защото тя не само е голяма, но и цялата е украсена със скъпоценни камъни.

Този приятен разговор за нещастие беше прекъснат. Свещениците от една вяра, която проповядва бедност, смирение, скромност и милосърдие, прибягваха към забранени от закона игри и просеха от народа, за да окичат своите олтари с възмутителен разкош, а в същото време хиляди техни братя умираха от глад и сиромашия пред вратите на великолепните им църкви. И цялата тази нещастна алчност произлизаше от едно-единствено низостно чувство — завистта. Те не се надпреварваха кой да помогне на повече сиромаси, а кой повече богатства да натрупа на светата трапеза.

 

 

Една от вратите на градината се отвори и влезе някакъв човек. Преподобният отец каза:

— А! Ето го Негово Високопреосвещенство кардинал Малипиери, който идва да посети Негово Преподобие отец Родин.

— Дано това посещение на Негово Високопреосвещенство има полза за отец Родин.

И наистина, кардинал Малипиери се отправи към другия край на градината и се изкачи в стаята, където живееше отец Родин.