Йожен Сю
Скитникът евреин (129)

XI глава
Убийците

Последван от тълпата, каменоделецът се спусна към Гавриил, като направи няколко крачки напред и извика със светнали от ярост очи:

— Къде е отровителят? Предайте ни го!

— Кой ви каза, братя, че той е отровител? — попита Гавриил с непроницаем глас. — Какви доказателства имате? Кои са неговите жертви?

— Престанете! Не сме дошли да се изповядваме! — отговори грубо каменоделецът и пристъпи заканително. — Предайте ни този човек, доведете го тук! Иначе вие ще платите за него.

— Да, да! — подкрепиха го много гласове.

— Те са съгласни!

— Трябва ни един от вас.

— Добре. Аз съм тук — каза Гавриил и пристъпи с гордо вдигната глава и спокойно себеотрицание. — Дали съм аз или другият, какво ви засяга. Вие искате кръв. Тогава пролейте моята, братя, защото истинска лудост е смутила разума ви в този момент.

Тези думи на Гавриил, смелостта му, благородството, красотата му, вече бяха повлияли върху някои от нападателите, но в същото време един глас извика:

— Хей, приятели! Ето го отровителят! Там е, зад решетките.

— Къде е, къде е?

— Ето там, вижте го! Проснат е на земята.

Тълпата се втурна от всички страни, за да преодолее и последната преграда, която защищаваше отец д’Егрини. Каменоделецът, Цибул и другите тръгнаха направо срещу Гавриил и освирепели викаха:

— Този път е в ръцете ни! Смърт на отровителя!

Абат д’Егрини можеше да се предаде и да спаси Гавриил. Решетките бяха високи достатъчно, за да могат да бъдат изкъртени или прескочени. Мисионерът изгуби всякаква надежда да опази йезуита от ужасната смърт, но въпреки това извика:

— Спрете, нещастници, безумци! — и хукна към тълпата, протягайки ръце напред. Викът му, движението му и лицето му, подействуваха на множеството и то се спря, но само след миг отново се разнесоха още по-яростни викове.

— Смърт! Смърт!

— Искате да го убиете? — попита Гавриил пребледнял.

— Искаме! Искаме!

— Щом е така, нека умре — извика мисионерът, озарен от ненадейна мисъл. — Да, нека умре веднага.

Тези думи изненадаха тълпата. Няколко секунди тя остана занемяла и неподвижна, загледана втренчено в Гавриил.

— Вие казвате, че този човек е виновен, нали — продължи младият свещеник с разтреперан глас. — Съдите го без доказателства, без свидетели. Добре, нека умре, щом го обвинявате, че е отровител. Но къде са жертвите му? Не знаете… Няма значение! Той е осъден. Не искате да чуете защитата му — това свещено право на всеки обвиняем. Все едно, присъдата му е произнесена. Вие едновременно сте и обвинители, и съдии, и палачи… Тъй да бъде! Вие никога не сте виждали този нещастник. Той не ви е причинил никакво зло, не знаете дали е сторил зло и на някой друг и поемате върху плещите си ужасната отговорност за смъртта му. Трябва да разберете това — за смъртта на един човек. Тъй да бъде, щом вашата съвест ви позволява! Осъденият ще умре. Светостта на божия дом няма да го спаси.

— Не, не! — извикаха раздразнено няколко гласа.

— Не! — продължи още по-разпалено Гавриил. — Не. Вие искате да проливате кръв и ще я пролеете дори в божия храм. Казвате, че това е ваше право и ще извършите ужасната си постъпка. Но нима са необходими толкова силни ръце, за да убият един издъхващ човек? Нима са необходими толкова крясъци, ужаси, такова буйство? Така ли се изпълняват присъдите на народа, на справедливия и силен народ. Не, не. Когато той е уверен в правото си и наказва своите врагове, постъпва като съдия, който издава спокойно присъдата си по съвест и душа. Не, справедливият и силен народ не наказва слепешката с бесни и яростни викове, които заглушават съвестта му за нечистото и отвратително убийство. Не, не така трябва да се изпълни страшното право, което вие искате да упражните сега. А вие искате, нали?

— Да, искаме! — извикаха каменоделецът, Цибул и няколко души от по-жестоките, но останалата част стоеше занемяла и омагьосана от думите на Гавриил, който толкова цветущо им описа ужасното престъпление, което искат да извършат. — Да, това е наше право, искаме да убием отровителя. — Като изрече тези думи с кървясали очи и пламнало лице, негодникът направи крачка напред и движение с ръка, сякаш искаше да отстрани от пътя си Гавриил, който не помръдваше.

Вместо да се противопоставя на разбойника мисионерът направи крачка, хвана го за ръката и твърдо му каза:

— Елате… — и повлече след себе си смаяния каменоделец, когото изплашените му и изненадани от тази случка приятели, не смееха да последват. Гавриил бързо премина разстоянието до проснатото тяло на отец д’Егрини и извика: — Ето жертвата, тя е осъдена, удряйте!

— Аз! — недоумяваше каменоделецът. — Сам ли?

— Да — отвърна сурово Гавриил. — Няма никаква опасност. Лесно ще го убиете. Смазан е от болка и едва стиска живота между зъбите си. Изобщо няма да се съпротивлява. Не се бойте!

Каменоделецът остана като вдървен, а в същия момент тълпата приближи, но не смееше да премине решетките.

— Защо не удряте? — попита Гавриил каменоделеца, сочейки му тълпата. — Съдиите са тук, а вие сте палачът!

— Не! — извика каменоделецът, отдръпна се назад и отмести очи. — Аз не съм палач, не съм!

Тълпата онемя. За няколко секунди Съборната църква се изпълни с гробно мълчание. От отчаяние Гавриил бе проявил цялото си дълбоко познание на човешкото сърце. Когато една тълпа, заслепена от ярост, се нахвърля с дивашки викове върху някоя жертва и всеки удря по своя ред, този вид убийство не изглежда чак толкова ужасно, защото всички си поделят отговорността за него. Освен това виковете, кръвта, отчаяната съпротива на човека, когото убиват, възбуждат освирепялата тълпа, но ако между разбеснелите се хора, замесени в убийството вземете един, поставите го сам пред жертвата, която не може да се защищава и му кажете „Удряй!“, той никога не ще се осмели да удари. Така се случи и с каменоделеца. Нещастникът трепереше при мисълта, че ще убие човек самичък. Общото вцепенение продължи много кратко. Някои от най-близките приятели на каменоделеца не разбираха какво изпитва този неукротим човек, защото те не бяха на неговото място и не им казваха „Стани палач!“, затова повечето се развикаха и започнаха да го обвиняват за слабостта му.

— Той не смее да убие отровителя! — крещеше един.

— Той е страхливец!

— Бои се!

— Отстъпва назад!

Щом чу виковете каменоделецът хукна към вратата, отвори я, посочи тялото на отец д’Егрини и изкрещя:

— Ако тук има по-смели от мен, нека дойдат и го убият. Нека станат палачи. Аз ще наблюдавам.

Това предложение прекрати ропота. Отново се възцари дълбоко мълчание. Разярените допреди малко лица сега станаха замислени засрамени и дори поуплашени. Заблудената тълпа сякаш започна да разбира свирепото малодушие на престъплението, което искаше да извърши. Никой не смееше да отиде сам и да нанесе удар върху умиращия човек. Внезапно отец д’Егрини изхриптя, главата и едната му ръка се повдигнаха нагоре, после отново паднаха, сякаш бе мъртъв. Гавриил изпищя, коленичи пред отец д’Егрини и каза:

— Боже мой, издъхна!

Тълпата, която реагираше с еднакво настървение както на злото така и на доброто, странно се разшава. От сърцераздирателния вик на Гавриил, хората, които само допреди миг, искаха смъртта на този човек, сега почувствуваха съжаление към него. Думата „Издъхна“ обходи множеството. В този момент Гавриил повдигна натежалата глава на отец д’Егрини и се опита да напипа пулса му.

— Отче — каза каменоделецът и се наведе към Гавриил — наистина ли няма никаква надежда?

Всички със свито сърце и сред гробна тишина зачакаха отговора на Гавриил.

— Слава богу! — извика Гавриил. — Сърцето му бие.

— Сърцето му бие! — повтори каменоделецът и се обърна към тълпата, за да й съобщи добрата новина.

— Има надежда. Ще успеем да го спасим — добави Гавриил.

— Значи ще го спасят… — тихо зашепна тълпата.

— Бързо! Помогнете ми, братко — каза Гавриил на каменоделеца, — да го пренесем в близката къща, където ще му окажем първа помощ.

Каменоделецът го послуша с готовност. Тогава мисионерът повдигна отец д’Егрини, а помощникът хвана почти бездиханното тяло за краката. Изнесоха тялото. Когато тълпата видя, че каменоделецът помага на младия свещеник да спаси човека, когото преди малко преследваше и искаше да убие, почувствува прилив на милосърдие. Тези хора, повлияни от проницателните думи и примера на Гавриил, почувствуваха, че сърцата им омекват и забързаха да предлагат услугите си.

— Преподобни отче, според мен по-добре ще бъде да сложите болния на кресло и така да го пренесете — каза Цибул.

— Може би да отида да донеса от болницата носилка? — предложи друг.

— Ваше Преподобие, нека аз го нося вместо вас…

— Не се мъчете — каза един як мъж като с почит приближи до свещеника. — Сам ще го занеса.

— Ваше Преподобие, дали да не извикам карета? — попита едно мръсно момче.

— Право си, момче, бързо тичай за карета!

— Но преди това попитай Негово преподобие дали ще ти разреши да отидеш за карета — каза Цибул и възпря момчето.

— Права е Цибул — каза един от присъствуващите сега сме в църквата, а тук той се разпорежда, защото е у дома си.

— Да, да! Но бързай, синко — каза Гавриил на момчето.

И докато момчето си пробиваше път през тълпата, един глас извика:

— Имам шишенце с ракия, може ли да му помогне?

— Разбира се! — отговори Гавриил. — Дайте го тук. Ще му натъркаме слепоочията и ще му дадем да помирише.

— Подайте шишето! — извика Цибул. — И никой да не се докосва до него.

Дадоха предпазливо шишето от ръка на ръка и то достигна невредимо до Гавриил. Докато пристигна каретата, отец д’Егрини бе настанен в едно кресло, с помощта на няколко доброволци. Мисионерът му даде да помирише ракията. За няколко секунди спиртът помогна на йезуита. Той се размърда и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му.

— Измъкна се! Ще живее! — извика радостно Гавриил. — Ще живее, братя!

— Слава Богу! Слава Богу — чуха се гласове от тълпата.

— Да, слава Богу, братя — поде Гавриил — защото вместо да ви измъчва съвестта, че сте извършили убийство, с благодарност ще си спомняте, че сте направили едно милостиво и справедливо дело. Нека сега благодарим на Бога, че превърна сляпата ви ярост в състрадание. Нека го призовем и го помолим, нито вие, нито вашите възлюбени, да изпаднат някога в такава опасност, от каквато току-що се измъкна този нещастник. О, братя! — добави Гавриил, сочейки към кръста. — Никога не бива да забравяме, че онзи, който е умрял на този кръст, за да защити угнетените като нас, сиромашки деца от народа, е казал тези нежни думи „Да се обичаме един друг“. Никога не бива да забравяме тези думи. Да се обичаме, братя мои! Да си помагаме! И тогава ние, бедните, ще станем по-добри, по-щастливи и по-справедливи. Да се обичаме, да се обичаме, братя! А сега нека коленичим пред Христос, който е бог на всички угнетени, слаби и измъчени на този свят. — Като каза това Гавриил коленичи, всички го последваха, защото убедителните му думи имаха огромна сила.

В същото време се случи още нещо. Както казахме, много преди да нахлуе в църквата тълпата на каменоделеца, оттам избягаха няколко души. Двама от тях се бяха скрили около органа и присъствуваха невидимо на всичко, което се случи. Единият беше младеж, който поддържаше органа и беше много добър музикант. Дълбоко трогнат от ненадейния обрат на това приключение и почувствувал в себе си прилив на вдъхновение, като видя коленичилия по примера на Гавриил народ, младежът не можа да се сдържи и седна пред клавишите. Тогава сякаш Съборната църква изтръгна от сърцевината си дълбока въздишка и божествен глас. След това се разнесе приятната миризма на тамяна и се заиздига към сводовете. Мелодията се издигаше към небесата, като възхвала на признателността и любовта. Отначало тя беше толкова тиха, че коленичилото множество не се изненада от звуците й, но постепенно омайната хармония го облада и сухите, освирепели допреди малко очи, се насълзиха, а много закоравели сърца си припомниха думите, които изрече Гавриил — „Да се обичаме един друг“.

Точно в този момент отец д’Егрини окончателно се свести и отвори очи. Стори му се, че сънува. Той бе припаднал пред една разярена тълпа, която с псувни и хули на уста го преследваше с викове до светия храм, а сега, на бледата светлина на кандилото, видя същите хора, коленичили, мълчаливи, трогнати, замислени и смирено навели чела пред величието на това свещено място.

След няколко минути Гавриил, понесен на ръце от тълпата, се качи в каретата, където бе настанен и отец д’Егрини, който постепенно бе дошъл на себе си. По заповед на йезуита тази карета спря пред вратата на една къща на улица „Вожирар“. Той успя сам да влезе вътре, където Гавриил не попадна, но където ние ще отведем нашия читател.