Йожен Сю
Скитникът евреин (128)

X глава
Съборната църква

Почти се бе мръкнало, когато разкъсания труп на Голиат падна в реката. Навалицата се бе отдръпнала чак до улицата, която минаваше покрай лявата стена на Съборната църква, където се намираше крилото, което искаше да достигне отец д’Егрини. Той успя да се изтръгне от ръцете на каменоделеца, но тълпата го притискаше и той отстъпваше крачка по крачка, мъчейки се да отблъсва ударите, които му нанасяха. С присъствието на духа си, със своята сръчност и смелост, в този критичен момент той си наложи предишната военна решителност, защото знаеше, че ако падне, ще умре. Йезуитът не се надяваше особено на помощ, но все пак викаше с цяло гърло „Помогнете, помогнете!“ Той отстъпваше бавно, като се стараеше да се доближи до една от стените на църквата и най-сетне успя да се облегне на единия ъгъл на стълб, който се намираше близо до малка вратичка. Мястото беше много удобно. Отец д’Егрини се облегна на стената и така се предпази от една част от нападателите си. Но каменоделецът, искайки да му отнеме и тази последна възможност за спасение, се спусна към него, хвана го и го замъкна в средата на кръга, където можеха да го прегазят с крака. Страхът пред смъртта даде на отец д’Егрини огромна сила и той успя и този път да отблъсне каменоделеца, заби се в ъгъла, до който успя да се добере отново. От съпротивата му нападателите се разяриха още повече и виковете за смърт заечаха с нова сила. Каменоделецът отново се хвърли към д’Егрини и изкрещя „Ела при мен, скъпи. Този ме затруднява, хайде да свършим с него по-бързо“. Тогава отец д’Егрини разбра, че идва последният час. Силите го бяха изоставили, чувствуваше се отпаднал, краката му трепереха, пред очите му притъмня, а виковете на побеснялата тълпа едва достигнаха до него. Болките от няколкото дълбоки рани, които получи по време на борбата, по главата и особено по гърдите, нарастваха все повече. Той на два пъти изплю кръв, а положението му ставаше отчайващо. „Да умра убит от тези говеда, след като по време на войната толкова пъти избягнах смъртта?“ — така си мислеше д’Егрини, когато каменоделецът отново се спусна към него.

Неочаквано, тъкмо когато абатът, подтикван от инстинкта си за самосъхранение за последен път молеше със сърцераздразнителен глас за помощ, вратата, на която се бе облегнал, се отвори, една здрава ръка го хвана и бързо го вмъкна в църквата. Благодарение на бързината, с която всичко това бе направено, каменоделецът бе изтласкан напред, за да улови отец д’Егрини, но не можа да се спре и попадна лице в лице с онзи, който застана на мястото на жертвата. Каменоделецът застина, после се дръпна назад изненадан, както направи и множеството, от ненадейната поява на друг човек, и обзет от неопределено чувство на изненада и уважение към спасителя на д’Егрини.

Това беше Гавриил. Младият свещеник застана прав на прага на вратата. Дългото му черно расо се очертаваше на светлината, идеща от дъното на Съборната църква, а ангелското му лице, увенчано с дълга руса коса, бледо, разчувствувано от съжаление и скръб, беше осветено от последните лъчи на залеза. То бе с божествена красота и тълпата се почувствува развълнувана, когато Гавриил, чиито големи очи плуваха в сълзи, умолително вдигна ръце и извика със звънливия си глас:

— Милост! Милост мои братя! Бъдете милостиви и справедливи!

Съвзел се от първоначалната изненада, каменоделецът пристъпи към Гавриил и каза:

— Няма милост за отровителя. Трябва да го заловим. Предайте ни го, иначе сами ще си го вземем.

— Какво говорите, братя, — отвърна Гавриил — искате да връхлетите в църквата, в едно свято място, което служи за убежище на всеки преследван?

— Ще хванем отровителя дори и в олтара — грубо отговори каменоделецът — затова по-добре го предайте сам.

— Послушайте ме, братя — каза Гавриил и протегна ръце към него.

— Долу калимявките! — извика каменоделецът. — Щом отровителят се крие в църквата, ние ще влезем.

— Да, да! — извика тълпата, възбудена отново. — Долу калимявките!

— Те са се наговорили.

— Долу калимявките!

— Ще влезем и тук, както влязохме и в Архиепископската църква!

— Както и в църквата „Свети Герман“. Не ни интересува, че това е църква.

— Щом поповете защищават отровителите, ще хвърлим в реката поповете.

— Да, да!

— Аз ще ви покажа пътя!

Като каза това, каменоделецът, последван от Цибул и други озверели хора, пристъпи към Гавриил. Мисионерът, забелязал нарастналия гняв на множеството, предвиждаше това. Ето защо той бързо влезе вътре и въпреки усилията на нападателите, успя да задържи вратата затворена като я подпря с едно дърво, чийто край се подпираше на плочите, а другият затискаше една от напречните греди на вратата, така че тя успя да устои известно време. В същото време Гавриил викаше на отец д’Егрини:

— Бягайте, отче, бягайте през олтара! Другите врати са затворени.

Йезуитът беше съсипан, смазан от бой, облян в студена пот и чувствуваше, че силите му го напускат. Но тъй като бе решил, че се намира на безопасно място, седеше на един стол примрял. Щом чу гласа на Гавриил абатът с голямо усилие се изправи и залитайки, побърза да стигне до решетката.

— Побързайте, отче! — продължи Гавриил, ужасен от натиска, който идеше отвън. — Побързайте! Ако след няколко минути не избягате вече ще бъде късно. — А след това добави отчаяно: — Господи, как да възпра сам тази полудяла тълпа!

Той наистина беше сам. Когато нападението започна, трима-четирима слуги и други служители на църквата, спомнили си за жестокостите в Архиепископската църква и в „Сен-Жермен“ се изплашиха и веднага избягаха. Едни се скриха до органа, където се изкачиха светкавично, други избягаха през хранилището като затваряха вратите от другата страна и по този начин отнеха всякаква възможност за спасение на Гавриил и отец д’Егрини. Последният се превиваше от болка, слушаше задъханите викове на Гавриил и напразно се опитваше и той да стигне до органа. След няколко крачки не можа да устои на физическите си страдания, залитна и падна безчувствен върху плочите.

В същото време въпреки неимоверната решителност, която идваше от желанието му да спаси отец д’Егрини, Гавриил усети, че вратата започва да поддава на силния натиск и скоро ще се изкърти. Той се обърна, за да види дали йезуитът ще може да се измъкне от църквата, но потръпна от страх, когато го видя паднал на няколко крачки от органа. Тогава Гавриил изостави полустрошената врата, спусна се към отец д’Егрини, повдигна го и го завлече до решетките. Той извърши всичко това много бързо и тъкмо затваряше вратата на олтара, когато каменоделецът и тълпата нахлуха в църквата. Гавриил се изправи пред тях със скръстени на гърдите ръце спокойно и безстрашно. Той изчака тълпата, която още повече се разяри от изненадващата съпротива.

Но в мига, в който нападателите стъпиха в църквата, се случи нещо страшно.

Вече беше мръкнало. Само няколко сребърни кандила хвърляха бледа светлина в средата на светилището, което в долната си част бе покрито със сенки. След като нахлу в огромната, мрачна, безмълвна и пуста Съборна църква, множеството остана като поразено пред величественото влияние на тази каменна пустиня. Виковете и заплахите секнаха. Черните сводове бяха злокобни, покрити с влага, която охлаждаше разпалените от гнева глави, и падаше върху раменете им като студено олово. Религиозното предание, навикът, обичаите и детските спомени имат огромно влияние върху някои хора, защото голяма част от приятелите на каменоделеца веднага свалиха шапките си, наведоха голите си глави и започнаха да стъпват предпазливо, за да не вдигат шум. След това си зашушнаха. Други обърнаха плахо очи към огромната височина, за да видят купола на огромния храм, който тънеше в мрак и се почувствуваха изплашени, когато се усетиха толкова дребни в огромното мрачно пространство. Но още първата шега на каменоделеца разпръсна първоначалното почтително мълчание.

— Какво ви става? — извика той. — Да не сте решили да служим вечерня? Ако имаше вино в купела за светена вода, щеше да е по-добре.

Думите му предизвикаха смях.

— Докато се мотаме, разбойникът ще избяга — каза един.

— И ще ни измамят — каза Цибул.

— Тук май има страхливци, които се страхуват от поповете? — добави каменоделецът.

— Не, не! — възпротивиха се всички в един глас — От никого не се боим.

— Напред! Напред! — развикаха се отвсякъде.

И тълпата се развилня още повече. След малко очите на нападателите свикнаха с полумрака и на бледата светлина на едно сребърно кандило забелязаха сериозното лице на Гавриил, който бе застанал пред решетките.

— Отровителят се е скрил тук! — извика каменоделецът. — Трябва да накараме този поп да ни предаде разбойника.

— Той ще отговаря за него.

— Той му помогна да влезе в църквата!

— Той ще плати и за двамата, ако не намерим другия.

Първоначалната почит окончателно се бе изпарила, виковете ставаха все по-силни и дивашки, всякакво двоумене от лицата бе изчезнало.

— Да, да! — извикаха няколко гласа, разтреперани от гняв — Трябва да убием или единия, или другия. Или и двамата заедно!

— Защо този поп не ни остави да разкъсаме отровителя.

— Смърт! Смърт!

След дивашкия рев, от който отекна цялата Съборна църква, упоеното от яростта си множество се спусна към решетките, пред които стоеше Гавриил. Младият мисионер, който бе разпъван на кръст от диваците в Скалистите планини и се бе молил богу да прости на мъчителите му, имаше много мъжествено сърце и много нежна душа, затова бе готов да изложи на опасност собствения си живот, но да спаси от смърт отец д’Егрини — онзи, който го бе изиграл най-лицемерно.