Йожен Сю
Скитникът евреин (126)

VIII глава
Спомените

Пред Нини-Мулен се показа Вакханалната царица — онази светла и весела героиня на толкова много луди веселби. Сега тя беше отслабнала, с разрошени коси и хлътнали бузи, с вдлъбнати очи и облечена в дрипи. Тя бе сянка на предишната: прекрасното й някога лице бе повехнало от бедността и страданията.

Цефиза влезе в стаята и спря. Мрачният й и неспокоен поглед се мъчеше да проникне през мрака и да открие онзи, когото търсеше. Внезапно девойката се разтрепери и пронизително изпищя. На синкавата светлина на пунша, тя видя Жак, чиито конвулсивни движения не можеха да укротят Морок и още един от компанията.

След първата уплаха, подтиквана от любовта си, Цефиза извърши нещо, което вършеше често, подтиквана от радост и удоволствие. За да скъси разстоянието, както бе пъргава и лека, тя се покачи на масата, премина внимателно между бутилките, чашите и чиниите и с един скок стигна до Голчо.

— Жак! — извика тя, без да забележи звероукротителя и се хвърли върху любовника си. — Жак! Аз съм, твоята Цефиза!

Голчо като че ли дочу този познат глас, обърна инстинктивно глава към Вакханалната царица, без да отвори очи, и дълбоко въздъхна. След малко схванатите му крайници се отпуснаха, леко потреперване замени конвулсиите и след няколко минути клепачите му с мъка се повдигнаха, за да види тя неговите премрежени и угаснали очи.

Коленичила, Цефиза обсипваше със сълзи и целувки ръцете на любовника си и говореше с глас, прекъсван от плача й:

— Аз съм твоята… Цефиза… Жак, пак те намерих… Не те изоставих по моя вина… Прости ми…

— Нещастнице! — извика Морок, ядосан от срещата, която можеше да провали плановете му. — Да не искате да го довършите! Тази среща може да бъде фатална за него, в положението, в което се намира. Затова се махнете!

Той хвана грубо Цефиза за ръка, а в това време Жак, като че ли събуждайки се от дълбок сън, започна да различава какво става около него.

— Пак ли вие? — извика Вакханалната царица, разпознавайки Морок — Вие, който ме разделихте с Жак… — И тя не довърши, защото в този момент й се стори, че Голчо се съживява.

— Ти ли си, Цефиза? — прошепна Жак.

— Да, аз съм — развълнувано отговори тя. — Аз съм. Дойдох… И сега ще ти кажа… — Тя не можа да продължи, стисна силно двете си ръце и по бледото й изнемощяло и обляно в сълзи лице, можеше да се прочете отчаяние, вдъхнато от изумителната промяна на Жак.

Той разбра причината за изненадата й, изгледа страдащото и измършавяло лице на Цефиза и рече:

— Горкото момиче! Сигурно си изтърпяло много неприятности. Аз също… Не мога да те позная.

— Да — каза Цефиза — Много скръб и много тегло. И нещо още по-лошо — настръхна тя и червенина обля бледото й лице.

— Какво по-лошо може да има? — попита Жак.

— Ти също си страдал много — не отговори на въпроса му Цефиза.

— Канех се вече да си ида от този свят, но се върнах за малко, защото ти ме повика. Чувствувам, че това не е шега — и Жак сложи ръка на гърдите си. — Но сега вече ми е все едно. Видях те, не ще умра с благодарност.

— Ти няма да умреш. Жак, аз съм тук.

— Чуй ме, Цефиза! Дори ако бях погълнал разпалени въглени, едва ли щеше да ме гори така. Вече цял месец усещам, че постепенно изтлявам. Този господин — и той кимна към Морок с глава — този приятел имаше за цел винаги да подклажда огъня. Вече не ми е жал за живота. Отучих се да работя, свикнах да живея разпуснато и в пиянство, сигурно щях да се превърна в голям негодник. Затова предпочетох да му позволя да разпалва огъня в мен.

— Ти си неблагодарник! — сви рамене Морок. — Току-що сам ми подаде чашата си и аз ти налях. Честна дума, сигурен съм, че още дълго време ще пием заедно.

От известно време Цефиза не сваляше очите си от Морок.

— Казах ти, че от много време разпалваш огън в мен, за да ме изгориш — повтори Жак. — Така няма да мисля, че съм умрял от холера. Ще решат, че съм се изплашил от ролята си. Не те коря, скъпи приятелю — усмихна се иронично той. — Ти изкопа гроба ми с удоволствие. Вярно е, че понякога като поглеждах огромната дупка, в която трябваше да падна, се дърпах назад, но ти, скъпи приятелю, отново безмилостно ме тласкаше към трапа и казваше „Върви, глупчо, върви.“ И аз наистина вървях, и ето че стигнах…

Казвайки това, Голчо се изсмя зловещо и тръпки побиха околните, които все повече и повече се трогваха от тази сцена.

— Приятелю — студено каза Морок — послушай съвета ми и…

— Благодаря, зная какви са твоите съвети. Вместо да те слушам, предпочитам да говоря с моята нещастна Цефиза. И преди да вляза в гроба да й кажа всичко, което разяжда сърцето ми.

— Мълчи, Жак! Причиняваш ми болка! — рече Цефиза. — Казвам ти, че няма да умреш.

— В такъв случай, дължа живота си на теб — каза прочувствено Жак и останалите се разсмяха. — Да — продължи Голчо, — когато дойдох на себе си и те видях бедно облечена, усетих, че ми става по-леко. Знаеш ли защо? Защото си казах „Горкото момиче устоя на думата си и предпочете да работи, да тегли, да пати, да търпи лишения, вместо да си намери друг любовник, който би могъл да й даде поне онова, което й давах аз, доколкото можех“. Честна дума, Цефиза, това облекчи душата ми. Имах нужда да го разбера, защото изгарях, както и сега — добави той със стиснати от болка ръце. — Най-сетне се почувствувах щастлив и ми стана по-добре. Затова съм ти много благодарен, скъпа моя, добра и мъжествена жена. Ти си имала право, защото аз винаги съм те обичал. И по време на най-ниското си нравствено падение, когато си спомнях за теб, винаги чувствувах, че съм бил и по-добър, разкайвах се и ти благодарях за това — каза Жак с пламнали очи, в които се появиха сълзи. — Ще ти благодаря и сега. — И той подаде на Цефиза студената си ръка. — Ако умра, ще умра благодарен. Ако остана жив, ще живея щастливо. Дай си ръката, скъпа Цефиза! Дай си ръката, ти постъпи като честна и искрена жена.

Вместо да хване ръката на Жак, Цефиза коленичи, сведе още по-ниско главата си към земята и не посмя да погледне в очите приятеля си.

— Защо не ми отговаряш? Защо не хванеш ръката ми?

След тези въпроси момичето се разплака. Смазана от срам тя стоеше смирено и челото й почти се опираше в нозете на Жак. Той много се изненада от мълчанието и поведението на Вакханалната царица, погледна я с още по-голяма почуда, чертите му все повече и повече се изменяха и той попита почти шепнешком:

— Цефиза… Сещам се. Ако не хванеш ръката ми, значи… — След това гласът му секна и след кратко мълчание той добави задавено: — Когато преди шест седмици ме откараха в затвора, ти ми каза: „Заклевам се в живота си, Жак, ще работя и ако потрябва ще живея съвсем бедно, но честно“. Така ми обеща тогава. Зная, че никога не си ме лъгала и затова ако сега ми кажеш, че си удържала на думата си, аз ще ти повярвам.

Вместо да отговори Цефиза заплака и прегърна в запъхтените си обятия колената на Жак. И странно, човекът, който се бе превърнал в скот от пиянство и разпуснат живот, който излизайки от затвора се бе поддал на всички убийствени подстрекателства на Морок, същият този човек почувствува страшна болка в сърцето си щом разбра от нямото признание на Цефиза, че тя му е била невярна. В първия миг Жак се почувствува ужасно. Въпреки че бе отпаднал и чувствуваше невероятна слабост, той успя да се изправи на крака. Лицето му се сбръчка от ярост и отчаяние и преди околните да се осъзнаят, грабна един нож и замахна с него към Цефиза. Но тъкмо когато трябваше да нанесе удара се отврати от своя замисъл, захвърли ножа, отпусна се върху един стол и закри лицето си с ръце. Щом Цефиза чу вика на Нини-Мулен, който с известно закъснение се спусна към Жак, за да изтръгне ножа, тя изправи глава. Видът на Голчо нарани сърцето й. Тя го прегърна въпреки съпротивата му и хлипайки, извика:

— Ако знаеше, Жак! Слушай, не ме осъждай докато не ме чуеш. Всичко ще ти разкажа. Заклевам се, че ще ти разкажа всичко, без да те излъжа. Този човек — и тя посочи Морок — не ще се осмели да отрече, че дойде и ми каза: „Имайте сърце да…“

— Не те осъждам. Нямам право да те осъждам. Остави ме да умра спокойно. Сега не искам нищо повече — каза Жак с все по-отслабващ глас и отблъсна Цефиза. След това добави с горчива усмивка: — За щастие, желанието ми се изпълни. Много добре знаех какво върша като се съгласих да се надпивам с Морок.

— Не, ти няма да умреш и ще ме изслушаш — извика като полудяла Цефиза. — Ще ме чуеш, както ще ме чуят и всички, които се намират тук. Тогава ще разберат дали съм виновна. Нали така, господа? Аз заслужавам милост. Ще помолите Жак да ми прости, защото ако не успях да си намеря работа, ако бях принудена от беднотия да се продам, не да се обличам великолепно, а за да изкарвам хляба си и да живея при моята нещастна сестра, която е на смъртно легло и е още по-злочеста от мен, струва ми се, има защо да ми простите. Не съм се продавала за собствено удоволствие. — След това тя се обърна към Голчо и по-тихо, потръпваща от ужас, му каза: — Да знаеш Жак, колко е нечестно, колко е отвратително да се продава човек по този начин. Вече предпочитах да умра, вместо да живея така. Тъкмо отивах да се самоубия, когато разбрах, че си тук. — Като видя, че Жак не й отговаря, тя тъжно поклати глава, сключи умолително ръце и каза: — Жак, само една дума, само една думичка ми кажи, за да разбера, че ми прощаваш.

— За бога, господа, изхвърлете оттук тази жена! — извика Морок. — Нейното присъствие просто измъчва приятеля ми.

— Хайде, дъще, бъди разумна — казаха няколко души от компанията, мъчейки се да я отстранят. — Оставете го на мира, елате при нас, нищо му няма.

— Господа, господа! — извика клетницата, обляна в сълзи с вдигнати нагоре ръце. — Изслушайте ме, оставете ме да ви кажа. Ще направя както искате, ще си отида, но за бога, повикайте лекар! Не го оставяйте да умре така. О, боже мой, вижте как жестоко потръпва от болка. Погледнете го, той се гърчи!

— Има право! — каза един от компанията и тръгна към вратата. — Трябва да повикаме лекар.

— Къде ще намерим лекар по това време — каза друг. — Сега те са претоварени с работа.

— Да направим нещо по-добро — рече трети. — Болницата е срещу нас. Да пренесем там нещастника. Ще му окажат първа помощ. Ще го сложим на една дъска от масата и ще го завием с покривката.

— Да, да! Чудесно! — казаха няколко гласа. — Да го пренесем и да си тръгваме вече.

През това време Жак агонизираше. За да го поставят върху дъската от масата, която щеше да служи за носилка, те го повдигнаха с покривката. Цефиза помоли да придружи също Жак до болницата и те се съгласиха. Щом изнесоха умиращия от гостилницата, цялата компания се разбяга. Мъжете и жените побързаха да се загърнат с връхните си дрехи, за да не се виждат смешните им облекла. Многобройни карети бяха повикани, за да превозят маскираните по домовете им. Шествието се разотиваше. Храбростта се бе изчерпила, всички си тръгнаха към къщи.

В този момент на площада пред храма „Света Богородица“ се чу силен вик, който се приближаваше все повече и повече. Тъкмо бяха отнесли Жак до външната врата на гостилницата. Морок и Нини-Мулен стараейки се да си пробият път през тълпата, за да се доберат до болницата, вървяха пред носилката, но струпалият се набързо народ ги възпря и в другия край на площада, на ъгъла на църквата, се чуха още по-страшни крясъци.

— Какво има? — попита Нини-Мулен един човек с вид на разбойник, който застана пред него. — Какви са тези викове?

— Още един отровител, когото разкъсват, както онзи, чието тяло преди малко хвърлиха в реката — отговори човекът. — Ако искате да погледате, елате след мен. И побързайте, защото иначе не ще успеем да видим нищо.

Той едва завърши думите си и нов крясък се разнесе, заглушавайки врявата на тълпата, през която с огромна мъка пренасяха тялото на Голчо. Сърцераздирателният вик, разнесъл се преди малко, беше на Цефиза. Жак, единият от седемте наследници на рода Ренепон, издъхна в ръцете й.

Нещастно съвпадение! В същия миг, в който викът на Цефиза предизвести смъртта на Жак, на площада пред храма „Света Богородица“, се разнесе крясъка на човек, когото убиваха. Неговият далечен, умолителен и ужасен от страх вик, приличаше на последния вопъл на човек, който със сетни сили се съпротивлява на убийците си. Морок застина от изненада.

— Проклятие! — извика той. — Проклятие! Това е гласът на отец д’Егрини, когото убиват.