Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Juif errant, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2013)
Разпознаване и корекция
ckitnik(2015)

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Елена Ананиева

Коректор: Ваня Владимирова

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5

Издателски коли 27,3

Излязла от печат юни 1991 г.

Цена 27,00 лв.

 

ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“

ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.

 

 

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32

Излязла от печат юли 1991 г.

Цена 27,00 лв.

Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“

История

  1. —Добавяне

XII глава
Кметът

Дагоберт бе неспокоен. Той бе сигурен, че конят му не е отишъл сам при животните на звероукротителя и с ужас мислеше, че в крайна сметка решението щеше да зависи от разположението на съдията. Той реши колкото е възможно по-дълго да крие от момичетата новата си грижа и затова, когато влизаше в стаята им, се опита да забрави всичко.

— Добре, че кучето е пазило бедните деца — каза той докато отваряше вратата, но като видя, че стаята е потънала в мрак, извика: — Деца, защо стоите на тъмно!

Не последва отговор. Приближи опипом до леглото и хвана ръката на една от сестрите, тя бе студена.

— Роз! Бланш! Защо не ми отговаряте?

Той галеше машинално ръката, която бе уловил. В това време луната изплува и огря леглото, и войникът видя, че двете сестри са припаднали. Те лежаха прегърнати, Роз бе поставила главата си върху гърдите на Бланш.

— Бедните деца! — простена Дагоберт и се надигна да вземе шишето със спирта. — Колко ли са се уплашили. Не е чудно след толкова много вълнения.

Той навлажни крайчеца на една кърпа със спирт и леко започна да разтрива слепите им очи. След малко Роз помръдна, обърна глава на възглавницата и изпъшка. Отвори очи, но като не можа да познае Дагоберт, простена „Сестрице!“ и се хвърли в прегръдките на Бланш.

И Бланш бе се свестила от грижите на войника, но отново се уплаши, без да знае защо.

— Не се страхувайте, деца — каза Дагоберт — Аз съм. Много ли се уплашихте, докато ме чакахте?

— Много! Ако знаеш, Дагоберт…

— А защо загасихте лампата?

— Не я загасихме ние.

— Елате на себе си и ми разкажете какво стана. Тази гостилница не е безопасна и добре, че скоро ще я напуснем. Кажете сега какво се случи.

— Малко след като ти излезе, прозорецът се отвори, лампата падна на земята и се чу някакъв шум.

— Ние изпищяхме и затворихме очи, защото ни се стори, че в стаята има човек.

— Станалото-станало. Хайде сега, успокойте се.

— Защо цвилеше Смешльо?

— Цвилеше… Чакайте да запаля свещта. Къде ли е огнивото ми? А, ето го в джоба. Сега ще запаля свещта и ще взема от торбата необходимите книжа…

Дагоберт запали свещта и видя, че прозорецът наистина е отворен, а масата преобърната. Торбата беше там. Той затвори прозореца, изправи масата и развърза торбата, за да извади портфейла, който беше сложил заедно с кръста си в един джоб между подплатата и кожата. Войникът пъхна ръката си, но не намери нищо. Той застина като ударен от гръм, побледня и се дръпна назад.

— Какво ти е, Дагоберт? — попита Бланш.

Той не отговори, а остана приведен над масата и се зае да изпразни торбата. Извади овехтели дрехи, старата си гренадирска конна униформа от императорската гвардия. Напразно разтърсваше всяка дреха — не намери нито кесията, нито книжата си, нито дневника на генерал Симон, нито кръста си. Хвана торбата за дъното и я изтръска, но в нея нямаше нищо.

Момичетата го гледаха неспокойно. Бланш се реши и попита тихо:

— Какво ти е, какво търсиш?

За пръв път, откакто двете деца живееха с него и го питаха, той не отговори.

— Не, не… Не може да бъде… — промърмори той и сложи ръка на челото си, сякаш искаше да си припомни къде е сложил тъй ценните за него вещи, защото не искаше да повярва, че са изчезнали. Той се спусна и взе ковчежето на момичетата от стола. В него имаше долни дрехи, две черни фусти, дървена кутийка с копринената кърпа на майка им, две къдрици от косата й и една черна лента, която тя носеше на шията си. Дагоберт прерови цялото ковчеже, но не намери нищо…

Този решителен и смел мъж изведнъж се усети слаб. Лицето му пламтеше и плуваше в студена пот, коленете му трепереха. Той се хвана в една последна, безсмислена и глупава, но възможна надежда. Обърна се към момичетата и без да крие тревогата си, попита:

— Не ви ли дадох да ги скриете?… У вас ли са?… Ако ги няма у вас, ще взема един нож и ще се пробода…

Момичетата започнаха да плачат. Войникът ги гледаше разсеяно, без да ги вижда, но след миг разбра цялата жестока действителност. Захлупи лице и започна да плаче. Чуваха се само откъслечни думи: „Прощавайте… Какво нещастие… Ах, какво нещастие“.

— Погледни ни! — извикаха двете момичета. — Кажи ни какво ти е! Ние ли сме виновни?

Отвън се чуха стъпки. Сърдитко, който беше пред вратата, залая силно. Чу се ядосаният глас на гостилничаря:

— Хей, ти, как ти беше името! Прибери кучето си, господин кметът идва!

— Чу ли, Дагоберт? Кметът!… — каза Роз.

Думата кмет допълни нерадостната картина в главата на Дагоберт. Конят му бе убит, документите и парите му ги нямаше, а ако закъснееха само един ден, всичко пропадаше. И Дагоберт разбра, че спасението му е единствено в кмета и че трябва на всяка цена да го предразположи. Той избърса сълзите си, изправи се и каза на момичетата:

— Не се бойте, деца!

— Повикай кучето си! — изкряска гостилничарят, защото Сърдитко продължаваше да лае и да не го пуска да мине. — Побесняло ли е това куче! Малко ли са нещастията, които донесе в къщата ми. Господин кметът идва да те разпита, както разпита преди малко и Морок.

Дагоберт приглади косата и мустаците си и се постара да придобие добър вид, защото усещаше, че от този разговор зависи съдбата на двете сирачета.

— Легнете си, деца — каза им той. — Ако някой трябва да влезе тук, то ще е само господин кметът… — Отвори вратата и извика на кучето: — Сърдитко, ела тук!

Трябваше да повтори заповедта си още веднъж, докато кучето го послуша. Гостилничарят, с фенер в едната ръка и с шапка в другата, вървеше пред кмета, чиято фигура се губеше в сянката на стълбата. Зад него се мяркаха слуги, също с фенери в ръце.

Дагоберт затвори кучето в стаята и тръгна към стълбата. Пред нея имаше малко широко пространство, където бяха сложили едно канапе.

Когато кметът се изкачи, той се зачуди, че Дагоберт е затворил вратата на стаята, сякаш не иска да го пусне вътре и попита грубо:

— Защо си затворил вратата?

— Вътре спят две момичета и не искам да ги безпокоим — отговори той. — Да седнем на канапето, господин кмете и ме разпитайте.

— Защо ти определяш мястото, където ще те разпитвам? — попита кметът недоволно.

— Нищо не определям, господин кмете — побърза да каже войникът от страх да не го разсърди. — Но момичетата са толкова изплашени… Освен това вече са легнали. Имайте добрината да ме разпитате тук.

— Хм! Странна работа! Струваше ли си да ме будите посред нощ. Добре, тук ще те разпитам… — Обърна се към гостилничаря и му заповяда: — Остави фенера на стола и си върви!

Гостилничарят го послуша и си тръгна ядосан, че не може да присъствува на разпита.

Старият войник остана насаме с кмета.