Йожен Сю
Скитникът евреин (118)

IX глава
Смърт

Песента, в която се разказваше за двубоя между Морок и черната пантера, беше толкова незначителна, че зрителите изобщо не й обръщаха внимание и пазеха цялото си любопитство за момента, когато звероукротителят щеше да се появи на сцената. Безразличието им към музиката обяснява интереса, който предизвика появата на Фарингея и Джалма. И сега, както преди известно време при вида на индиец на обществено място, тълпата се раздвижи и разшумя.

Веселото, хубавичко личице на Роз-Помпон, която беше прелестна както винаги, въпреки тържественото си, неподходящо и твърде смешно за случая облекло, и нейните фамилиарни, непринудени обноски с хубавия индиец, който я придружаваше, още повече възбудиха любопитството на множеството. Тя тъкмо протягаше букета си към Джалма. Но в този момент принцът забеляза декора, напомнящ за отечеството му, и вместо да обърне внимание на приятелската закачка, потъна в размисли с втренчен поглед. Тогава Роз-Помпон започна да повтаря такта на шумния марш, който свиреше оркестърът, удряйки с цветята по парапета на ложата и разкърши хубавите си раменца, сякаш искаше в същия миг да затанцува.

Тъй като госпожа дьо Моринвал седеше точно срещу ложата на Фарингея, Джалма и Роз-Помпон, тя скоро забеляза новодошлите и особено впечатление й направи лековатото поведение на момичето. Затова младата маркиза се наведе към замечтаната госпожица Кардовил и през смях й каза:

— Скъпа, не гледай към сцената. Срещу нас има по-забавни неща.

— Срещу нас ли? — попита машинално Адриана и отправи поглед към мястото, което й сочеха.

И какво видя?! Видя Джалма, седнал до едно момиче, което свойски му поднасяше букета си. Смаяна, поразена, сякаш през нея премина ток, Адриана пребледня като мъртвец. Тя инстинктивно закри очите си с ръце, като че ли се предпазваше от удар. Но след като физическата болка се поуталожи, изведнъж я връхлетя ужасната мисъл за нейната любов и нараненото й честолюбие.

— Джалма е тук с тази жена, въпреки че е получил писмото ми, в което му съобщавам какво щастие го очаква — шепнеше си тя. Мислейки за страшната обида, сразена от реалността, Адриана се покри с руменина от срам и негодувание и си рече: — Не ме излъга Родин!

Невъзможно е да се предаде светкавичната бързина на вълненията, които измъчват и убиват човека само за един миг. Така се случи и с Адриана, която от полета на огромното щастие падна в дъното на пропаст от болки само за секунда, защото едва ли измина и толкова, докато отговори на госпожа дьо Моринвал:

— Нищо любопитно не виждам, скъпа Жюли?

Този уклончив отговор даде възможност на Адриана да възвърне първоначалното си хладнокръвие. За щастие дългите й къдрици закриваха страните й и госпожа дьо Моринвал не можа да забележи промяната, затова весело й каза:

— Как, скъпа, не виждаш ли индийците, които преди малко влязоха в ложата срещу нас?

— А, да, виждам ги — отвърна Адриана със спокоен глас.

— Според вас не са ли много любопитни? — попита маркизата.

— Моля ви — засмя се господин дьо Моринвал, — бъдете снизходителни към клетите чужденци. Те не познават нашите обичаи, защото ако ги познаваха, едва ли щяха да се явят пред очите на цял Париж с такава приятелка.

— Наистина! — усмихна се горчиво Адриана. — Простодушието им е трогателно. Трябва да ги съжаляваме.

— Колко жалко, че това момиче с деколтирана рокля и разголени ръце е толкова хубаво! — рече маркизата. — Сигурно е най-много на шестнадесет-седемнадесет години. Какво нещастие!

— Днес със съпруга си сте обладани от човеколюбиви чувства, скъпа Жюли — отговори Адриана. — Трябва да съжаляваме индийците и да оплакваме онова момиче. Да видим кой още ще спечели вашето съчувствие?

— Не съжалявам хубавия индиец със златистата чалма — засмя се маркизът, — защото, ако продължава така, момичето с вишневите панделки ще го целуне… Погледнете го как се навежда към своя султан…

— Много са забавни — каза маркизата, също се засмя и се вгледа през монокъла в Роз-Помпон. След малко се обърна към Адриана и й каза: — Сигурна съм, че въпреки лекомислието си, тази девойка е луда по индиеца. Забелязах един от погледите й, който е много красноречив…

— И какво като сте забелязала? — кротко попита Адриана. — Каква полза има да надничаме в сърцето на това младо момиче?

— Има пълно право да обича султана си — рече маркизът и също се взря през монокъла, — защото никога не съм виждал по-красив момък. От пръв поглед можеш да оцениш красотата му. Прилича на древна статуя. Какво ще кажете, госпожице? — добави той и се наведе към Адриана. — Разбира се, тук става дума за изкуство…

— Като предмет на изкуството ли? — попита Адриана. — Наистина е много хубав.

— О! — възкликна маркизата. — Колко безочливо е онова момиче! Наблюдава ни през монокъла си.

— Да! — потвърди маркизът. — Но вижте колко безсрамно си сложи ръка върху рамото на индиеца явно за да го накара да ни погледне…

И наистина, до този момент Джалма разглеждаше декорите, които напомняха за отечеството му, не обръщаше никакво внимание на Роз-Помпон и не бе забелязал Адриана.

— Охо-охо! — повтаряше Роз-Помпон, навеждаше се през ложата и продължаваше да наблюдава през монокъла си госпожица Кардовил, защото тя гледаше именно нея, а не маркизата. — Вижте, каква изключителна красота! Онази прелестна жена с червената коса… Погледнете, прекрасни принце! — и тя лекичко потупа по рамото Джалма, който потръпна при тези думи, обърна глава и за пръв път забеляза госпожица Кардовил.

Въпреки че бяха го подготвили за тази среща, принцът толкова се развълнува, че без малко не подскочи от мястото си, но внезапно усети върху рамото си огромната тежест от желязната ръка на Фарингея, който бързо му пошушна на своя си език:

— Смелост… утре тази жена ще бъде в краката ви. — Но тъй като Джалма изглеждаше още по-развълнуван, за да го спре, метисът добави: — Преди малко тя пребледня, а сетне почервеня от завист. Не се показвайте слаб пред нея, защото иначе всичко е загубено.

— Пак започнахте да говорите на вашия невъзможен език — намеси се Роз-Помпон. — Първо, не е прилично, а освен това той е толкова странен, сякаш трошите орехи когато говорите.

— Говоря на принца за вас — рече метистът. — Обсъждаме една изненада, която ви подготвяме.

— Изненада ли? Това е друга работа. Щом е така, побързайте, прекрасни принце — добави тя и нежно погледна към Джалма.

— Сърцето ми се къса — прошепна Джалма на индийски.

— Утре сърцето ви ще трепти от радост и любов — каза метисът. — Горделивата жена се побеждава само с презрение. Казвам ви, утре ще я видите разтреперана и смутена да лежи и да се моли в краката ви.

— Утре тя смъртно ще ме намрази! — отговори отчаяно князът.

— Да, но ако сега ви види слаб и малодушен. Вече няма време за отстъпление. Гледайте я в очите, вземете букета от момичето и го докоснете с устни. Ще видите, че жената ще пребледнее и ще се изчерви както преди малко. Тогава ще ми повярвате ли?

Принуден от отчаяние да опита всичко, Джалма се вслуша в сатанинските съвети на Фарингея, погледна за кратко госпожица Кардовил, взе с разтреперана ръка букета на Роз-Помпон, погледна отново Адриана и целуна цветята.

При тази обидна постъпка госпожица Кардовил не можа да се въздържи и потръпна толкова болезнено и силно, че принцът се смая.

— Вече е ваша — каза му метисът. — Виждате ли, светли принце, как се разтрепера от завист. Ваша е! Смелост! Скоро ще предпочете вас пред онзи красив младеж, който е седнал зад нея. А той е човекът, когото досега тя смяташе, че обича — и сякаш предусетил яростта и омразата, които ще кипнат при подобно откритие в и без това развълнуваното сърце на принца, той добави: — Спокойствие и презрение! Сега този човек ще ви намрази.

Принцът се въздържа и сложи ръка на пламналото си от гняв чело.

— Боже мой! Какво му говорите, та толкова се вълнува? — попита сърдито Фарингея Роз-Помпон. След това се обърна към Джалма и каза: — Хайде, прекрасни принце, както се изразяват в приказките, върнете ми букетчето — и си го взе. — Вие го целунахте, затова на мен ми се иска да го изям. — След това тя хвърли страстен поглед към Джалма и тихичко си каза: — Проклетият Нини-Мулен не ме излъга… Всичко е съвсем честно и няма за какво да се коря — и тя захапа с белите си зъбки яркочервеният нокът на ръката си, от която бе свалила ръкавицата.

Няма нужда да споменаваме, че писмото от Адриана не беше предадено на Джалма и че той изобщо не бе напускал града, за да прекара целия ден на разходка с маршал Симон. За трите дни, през които господин дьо Монброн не се бе виждал с Джалма, Фарингея успя да убеди принца, че ако се направи на влюбен в друга жена, ще успее да привлече вниманието на госпожица Кардовил. А идването му в театъра се реши, когато Родин научи от Флорин, че господарката й тази вечер ще бъде в „Порт-Сен-Мартен“.

Преди Джалма да разпознае Адриана, тя се бе наканила да си тръгне, защото чувствуваше, че все повече губи силите си. Човекът, когото обичаше толкова горещо и от когото се възхищаваше като от герой и бог, човекът, когото мислеше за тъй отчаян, че от съжаление му написа искрено писмо, за да успокои страданията му с приятна надежда, онзи човек, към когото хранеше любов и доверие, й отговаряше, като се явяваше пред цялото общество с една недостойна за него жена. Какви неизлечими рани за честолюбието на Адриана! Тя не се интересуваше дали Джалма е искал да я направи свидетел на тази недостойна обида. Но след като видя, че той я позна и задълбочи обидата си дотам, че гледайки я в очите, я презря и поднесе към устните си букета на момичето, което беше довел със себе си, Адриана почувствува прилив на благородно негодувание и намери сили да остане. Вместо да затвори очи пред действителността, тя изпитваше някакво садистично удоволствие да присъства на последните издихания на своята чиста любов. С открито чело, с горд и смел поглед, с поруменели страни и присвити устни, тя изгледа принца с презрителна твърдост. По лицето й се разля саркастична усмивка и тя каза на маркизата, която както повечето зрители, бе съсредоточила вниманието си към авансцената.

— Това възмутително поведение на дивашките нрави е в пълен унисон с останалата програма.

— Наистина — отговори маркизата, — вуйчо ми няма да види може би най-любопитното нещо.

— Господин дьо Монброн ли? — натъжи се Адриана. — Да, ще съжалява, че не е видял всичко… Тревожа се, че не идва. Нали той стана причина да попадна на това симпатично забавление.

Може би госпожа дьо Моринвал щеше да забележи хапливата ирония, която Адриана не успя съвсем да прикрие, ако не беше един гърлен продължителен рев, привлякъл нейното внимание и вниманието на всички зрители, които до този момент оставаха безразлични към сцените, предизвестяващи скорошното появяване на Морок. Погледите инстинктивно се обърнаха към пещерата в лявата страна на сцената, под ложата на госпожица Кардовил. Цялата зала бе обхваната от ужас и огромно любопитство…

Втори, още по-силен и по-яростен рев се разнесе, този път от самата пещера, чиито вход наполовина бе закрит от изкуствени храсти, които лесно можеха да се отстранят. В този момент англичанинът стана прав в малката си ложа, надвеси се напред и радостно потри ръце. След това застина в тази поза и големите му, зелени, неподвижни очи се вторачиха в пещерата.

При този рев Джалма се разтрепера от любов и омраза, защото отново си спомни за родината и за онези опасни и смъртоносни походи на лов и на война. Дори ако в този миг бе чул тръбите и барабаните на баща му да призовават за нападение, едва ли в него щеше да се разгори толкова силен огън. След малко глух рев, като далечен тътен заглуши пронизителните звуци, които издаваше пантерата. Лъвът и тигърът — Юда и Каин й отговаряха от дъното на сцената, където се намираха клетките им. При този ужасен концерт, който толкова пъти бе достигал до ушите на Джалма сред индийските пустини, кръвта му кипна, очите му засвяткаха, той настръхна, ръцете му стиснаха парапета на ложата и цялото му тяло потръпна. Сега за него не съществуваха нито публиката, нито театърът, нито дори Адриана. Той се намираше сред горите на своята родина и чуваше рев на тигър…

Красотата му придоби толкова решителен и смел вид, че Роз-Помпон го изгледа с ужас и страхопочитание. Може би за пръв път в живота й нейните хубави сини очи, които обикновено бяха толкова весели и лукави, сега станаха сериозни и неспокойни. Тя не можеше да си обясни онова, което чувствуваше. Сърцето й се свиваше и силно туптеше, сякаш предусещаше някакво нещастие. Обхваната от необясним страх, тя хвана ръката на Джалма и му каза:

— Не гледайте така в тази пещера, плашите ме…

Принцът не я чу.

— Ето го!… — премина възглас през залата.

Морок се появи от дъното на сцената. Освен странното си облекло носеше лък и дълъг колчан със стрели. Той слезе бавно по стръмните декори, изобразяващи скали, които постоянно се снишаваха към средата на сцената. Морок поглеждаше насам-натам и разбира се неволно се натъкна на големите зелени очи на англичанина, чиято ложа се намираше над самата пещера. В този миг лицето на звероукротителя така се сгърчи, че госпожа дьо Моринвал, която го наблюдаваше през чудесния си монокъл, тъжно каза на Адриана:

— Скъпа, този човек се страхува… ще го сполети нещастие.

— Нима може да се случи нещастие — отвърна с иронична усмивка Адриана, — сред това бляскаво, натруфено и оживено общество, което се е събрало тази вечер тук? Това е невъзможно, скъпа Жюли. Нещастията стават сред мрак и пустини, но не и сред едно весело множество при толкова обилна светлина.

— Боже мой, пазете се, Адриана! — извика маркизът, тъй като не можа да сдържи ужаса си и хвана ръката на госпожица Кардовил, придърпвайки я към себе си. — Виждате ли я?

Маркизът посочи с разтреперана ръка входа на пещерата. Адриана бързо подаде глава напред и погледна:

— Пазете се, не се навеждайте толкова! — предупреди я госпожа дьо Моринвал.

— Не си на себе си от страх, скъпа — каза маркизът на жена си. — Пантерата е вързана много здраво с верига, и дори да я скъса, което е невъзможно, пак сме вън от всякаква опасност.

В този момент залата се разшумя нетърпеливо и всички приковаха поглед в пещерата. Черната пантера се появи ненадейно, размествайки изкуствените храсти с широките си гърди. Тя на два пъти източи плоската си глава, върху която блестяха пламналите й жълти очи. След това разтвори червената си паст, изрева отново и оголи два реда страшни зъби. Двойната желязна верига и железния нашийник не се различаваха в тъмното върху черната й козина, така че ужасното животно изглеждаше съвсем свободно в леговището си.

— Госпожи — каза внезапно маркизът, — погледнете индийците. Колко са развълнувани от тази сцена!

И наистина, щом Джалма видя пантерата, емоциите му достигнаха върха си, очите му засвяткаха в бисерните си орбити като два черни елмаза, горната му устна затрепка конвулсивно в животинска ярост, сякаш бе страшно разгневен.

Фарингея, облегнат върху парапета на ложата, също беше крайно развълнуван, поради една странна случайност. „Тази черна пантера, която виждам в парижкия театър — мислеше си той, — е същата, която малаецът — удушвачът, татуирал Джалма в Ява — открадна съвсем малка от леговището й и я продаде на един европейски капитан… Силата на Бохвания е вездесъща!“ — разсъждаваше метисът с кръвожадно суеверие.

— Не смятате ли — обърна се маркизът към Адриана, — че сега тези индийци са още по-красиви?

— Може би… — отвърна тя, сякаш искаше да забрави и презре най-жестокия от спомените си. — Сигурно в родината си са присъствували на подобни зрелища.

— Адриана — каза маркизата с променен глас на госпожица Кардовил, — в момента звероукротителят е съвсем близо до вас. Не изглежда ли много уплашен? Казвам ви, този човек се бои.

— Наистина — добави маркизът сериозно, — той е ужасно блед и колкото повече се приближава към пещерата, толкова повече пребледнява. Казват, че ако дори за миг изгуби хладнокръвието си, ще се намери в голяма опасност.

— О, ще бъде ужасно, ако се нарани пред нас — извика маркизата и се обърна към Адриана.

— Човек не може да умре от една рана — отговори с такова безразличие Адриана, че младата жена изгледа с недоумение госпожица Кардовил и й каза:

— Скъпа, думите ви са жестоки!

— Явно тази атмосфера ми се отразява — отвърна девойката с ледена усмивка.

— Вижте, вижте, звероукротителят ще стреля в пантерата — каза маркизът. — Сигурно след това ще се бори с нея.

В това време Морок се намираше на авансцената, но за да стигне до пещерата, трябваше да премине разстоянието от единия до другия й край. Той се спря за малко, постави една стрела в лъка, клекна зад един голям камък и дълго се цели. Стрелата изсвистя и се изгуби в пещерата, където се бе оттеглила пантерата.

Едва стрелата беше изчезнала и пантерата изрева разярено сякаш беше ранена. Всъщност Голиат я беше раздразнил зад кулисите нещо, което публиката нито знаеше, нито виждаше. Морок изпълни толкова добре пантомимата си и изрази тъй естествено радостта си от улучването на дивия звяр, че оглушителни викове „браво!“ екнаха в цялата зала. След това той захвърли лъка, извади ножа от пояса си, сложи го между зъбите си и започна да лази, сякаш издебваше раненото животно в леговището му. За да бъде всичко съвсем правдоподобно, пантерата, раздразнена от Голиат, който я удряше с един железен прът, изрева още веднъж от пещерата.

Зловещият вид на гората, осветена само от няколко червеникави отражения, създаваше ужасно впечатление. Воят на пантерата беше страховит. В движенията, държанието и по лицето на Морок се четеше явен страх. Зрителите в залата стояха съсредоточени и настръхнали и пазеха гробна тишина. Всички бяха притаили дъх, сякаш очакваха някакво необикновено произшествие.

А причината, поради която пантомимата на Морок изглеждаше толкова истинска, беше тази, че приближавайки се стъпка по стъпка към пещерата, той се доближаваше и до ложата на англичанина. Неволно обзет от страх, звероукротителят не можеше да откъсне поглед от големите зелени очи на този човек. Сякаш всяко движение, което извършваше пълзейки, отговаряше на магнетизма, излъчван от тази зловеща личност. Доближавайки се все повече към него, Морок не на шега пребледняваше. Като видя всеотдайната игра на звероукротителя и истинския страх, изписан на лицето му, залата прекъсна дълбокото си, нетърпеливо мълчание и избухна в бурни аплодисменти, които бяха заглушени от воя на пантерата и отдалечения рев на лъва и тигъра.

Англичанинът се показа почти в цял ръст от ложата си, разчекна уста в сатанинска усмивка и втренчи неподвижните си очи, запъхтян и разтреперан. От оголеното му, зачервено чело се стичаше пот и сякаш издаваше нечовешката му притегателна сила, с която привлече Морок, достигнал вече до пещерата.

Минутата беше решителна. Морок стоеше присвит с нож в ръка и следваше всички движения на ревящата, раздразнена пантера, която отваряше огромната си паст, като че ли отбраняваше леговището си. Звероукротителят изчакваше удобния момент, за да се хвърли върху нея.

Опасността така омагьоса всички, че дори Адриана усети общото чувство на любопитство, премесено със страх. Девойката се бе попривела напред, с ужас бе приковала поглед към сцената и машинално стискаше в ръка индийското си букетче.

Внезапно Морок изкрещя и се хвърли върху пантерата, която отговори на вика със силен рев и се метна върху господаря си с такава ярост, че Адриана реши, че този човек ще бъде разкъсан, закри лицето си с ръце и се отдръпна назад.

Букетчето й падна на сцената и се търколи към пещерата, където се бореха Морок и пантерата.

Тогава, бръз като светкавица и пъргав като тигър, тласкан от любовта си и от буйния огън, който разпали в него ревът на пантерата, Джалма с един скок се намери на сцената, извади ножа си и се спусна в пещерата, за да вземе букетчето на Адриана.

В същия момент Морок беше ранен и издаде страшен вик за помощ. Пантерата се разяри още повече при появата на Джалма, помъчи се с отчаяно усилие да разкъса веригите си, но тъй като не успя, тя се изправи на задни крака, за да сграбчи Джалма, който вече се намираше в острите й нокти. Тогава индиецът наведе глава, коленичи и с невероятна бързина промуши два пъти корема на животното. Това беше единственият начин да се спаси от неизбежната смърт. Пантерата изрева и падна с цялата си тежест върху принца. През секундите, докато издъхваше, се виждаха само потръпващи черни крайници и окървавени бели дрехи. След това Джалма стана пребледнял, изпоцапан в кръв и ранен.

Той се изправи със светнали от неописуема гордост очи, стъпи върху трупа на пантерата и с букетчето на Адриана в ръката, й хвърли преливащ от страстна любов поглед.

Тогава и Адриана почувствува, че губи силите си, защото невероятна беше смелостта, която й позволи да присъствува на превратностите на тази борба…