Йожен Сю
Скитникът евреин (117)

VIII глава
Завесата се вдига

Третият звънец екна тържествено зад завесата, музиката засвири, но честно казано, никой не я слушаше.

Залата беше много оживена. С изключение на двете авансцени, всички места бяха заети. Много красиво облечени жени, привлечени, както винаги, от екзотичното странно представление, пълнеха ложите. В партера бяха насядали повечето от младежите, които през деня се разхождаха на коне по „Шан-з-Елизе“. Думите, които те си разменяха, ще ни дадат възможност да си изградим представа за естеството на техния разговор.

— Знаете ли, скъпи приятелю, за представлението на „Атали“ едва ли би се събрало толкова отбрано общество.

— Разбира се. Скромният гласец на един комедиант е нищо в сравнение с рева на лъва.

— Не разбирам защо позволяват на Морок да връзва пантерата за желязна верига. Ами ако тя се строши?

— Това ми напомня за дребничката госпожа дьо Бленвил, която не е тигрица, но къса вериги. Виждате ли я на втория ред, срещу нас?

Добре й се отрази скъсването на съпружеската верига, както вие се изразявате. Сега ми се вижда много по-хубава.

— А, ето и красивата дукеса Сен-При. Както виждам, тази вечер тук са се събрали всички красавици и красавци, но ние не сме от тях.

— Истински италиански театър! Колко радост и веселие!

— Сега най-важното е човек да се повесели, защото може да не трае дълго.

— Откъде-накъде?

— Ами ако холерата дойде в Париж?

— Чак пък…

— Не се ли страхувате от холерата?

— Как да не се страхувам, щом идва от север и се разхожда с тояга в ръка?

— Дано по пътя дяволът я вземе, та да не видим зелената й физиономия!

— Казват, че е в Лондон.

— На добър й час!

— Предпочитам да говорим за друго. Може да го възприемете като моя слабост, но все пак не ми е приятно.

— Сигурно.

— Да, господа, не се лъжа. Това е тя…

— Коя?

— Госпожица Кардовил! Влиза с Моринвал и жена му. Това е истинско възкресение. Днес беше на „Шан-з-Елизе“, а тази вечер е тук.

— Тя е, наистина. Това е госпожица Кардовил.

— Боже мой, колко е хубава!

— Я ми подайте монокъла.

— Хубава, значи…

— Прелестна, очарователна!

— И при тази хубост и при дяволския си ум, тя е на осемнадесет години, има триста хиляди франка годишен доход, благородническо потекло и е свободна като птичка.

— Ако тя пожелае, още утре и дори още днес мога да бъда най-щастливия човек на света.

— Всичко това може да те подлуди!

— Твърдят, че двореца й на улица „Анжуй“ прилича на рай. Казват, че баните и спалнята й са като в приказките.

— И е свободна като птичка… Все за това си мисля.

— Ех, да бях на нейно място!

— Щях да се чувствувам лек като перце.

— Ех, господа, колко ли щастлив ще бъде онзи, когото тя обикне пръв.

— Мислите ли, че ще има много дръзки?

— Щом е свободна като птичка…

— Всички места се запълниха, с изключение на ложата, която се намира срещу госпожица Кардовил. Щастливци са онези, които ще седнем там.

— Видяхте ли на първите редове английската посланичка?

— И княгиня Алвимар… Какво чудовище!

— Казва се Жермини.

— Трябва да поздравим лъвовете и тигрите, които привлякоха толкова отбрано общество.

— Господа, забележете как всички красиви младежи наблюдават госпожица Кардовил.

— Появяването й е важно събитие.

— Има пълното право да се покаже пред обществото, защото разпространиха слуха, че е луда.

— Господа, вижте какво красиво, изваяно лице!

— Къде, къде!

— Там, в малката ложа, под тази на госпожица Кардовил.

— Като статуя е.

— Сякаш са го моделирали.

— Какви горещи, кръгли очи!

— Ами носът!

— Ами челото!

— Тихо, господа! Завесата се вдига.

И наистина, в този момент завесата се вдигна.

За да разберем онова, което ще се случи по-нататък, трябва да кажем няколко думи за обяснение.

Авансцената на първия етаж беше разделена на две ложи. В едната бяха насядали много госпожи, за които говореха младежите в партера. В другата, която бе по-близо до сцената, се беше настанил англичанинът — онзи странен, злокобен човек, от който се боеше Морок. Трябва да си надарен с редкия, изумителен гений на Хофман, за да опишеш това грубо, ужасно лице. Англичанинът беше около петдесетгодишен мъж с голямо, оголено, конусовидно чело. Под извитите му като змии вежди святкаха две огромни зелени очи, неестествено окръглени, неподвижни и сближени до кривия му островърх нос. Брадата му наполовина се скриваше във високата, широка вратовръзка от бял батистен плат, твърда както ризата на яката му с пречупени ъгли, достигащи до ушите. Суховатото му, зачервено лице още повече подчертаваше цвета и ириса на очите му. Изключително голямата му уста ту си тананикаше тихичко някаква шотландска песен, ту се извиваше в лукава усмивка. Беше облечен елегантно в син сюртук с метални копчета й бяла жилетка от памучен плат. Копчетата на ризата му бяха от великолепен рубин. Бе облегнал върху парапета на ложата големите си ръце в лъскави ръкавици. И ако някой знаеше странното, жестоко желание, което заставяше този англичанин да присъствува на всички представления, щеше да установи, че вместо смях и подигравки, грубото му лице предизвиква страх. Това обяснява и ужаса, който вдъхваха на Морок двете му големи, неподвижни очи, сякаш очакващи смъртта на звероукротителя с неумолима увереност.

Над тъмната ложа на англичанина се намираше ложата на господин и госпожа дьо Моринвал и госпожица Кардовил, които бяха пълна противоположност на чужденеца.

Адриана седеше близо до сцената. Беше без шапка, в небесно синя рокля от китайски креп. На гърдите си носеше голяма брошка с красиви бисерни висулки. Този накит я правеше прелестна. В ръката си държеше букетче индийски цветя: стефанотисът и гарденията искряха с белотата си между червените явски ибискуси и амарили.

Госпожа дьо Моринвал седеше от другата страна на ложата и беше облечена семпло и елегантно. Красивият, рус господин дьо Моринвал заемаше мястото между двете жени. Те очакваха господин дьо Монброн.

Накрая трябва да припомним на читателя, че ложата срещу тази на Адриана, в дясната страна на залата, до този момент оставаше празна.

Декорите изобразяваха огромна индийска гора. В дъното големи непознати дървета кичесто се разклоняваха или се стрелкаха нагоре от островърхи скали, а през тях едва се виждаше част от червеникавото небе. Отляво на залата, точно под ложата на Адриана, се виждаше неправилно изрязаният вход на мрачна, дълбока пещера, притиснат отгоре от куп гранитни скали от вулканичен произход. Тази стръмна, величествена и дива местност беше майсторски изработена и до съвършенство наподобяваше действителността. Слабата светлина с аленеещ оттенък подсилваше тъжния, страховит вид на пейзажа.

С пламнали страни, светнали очи и разтуптяно сърце Адриана се бе надвесила от ложата, за да открие сред декора дивата гора, описана от пътешественика, разказващ за безстрашието и мъжеството, с които Джалма се хвърлил върху разярената тигрица, за да спаси живота на черния роб в пещерата. Тя изцяло бе потънала в мислите си и изобщо не забелязваше какво става в залата. А в този момент в отсрещната ложа се случваха интересни неща.

Вратата й се отвори. Влезе един около четиридесетгодишен мъж с жълтеникаво лице. Беше облечен по индийски маниер с дълга роба от копринен портокалов плат, препасана през кръста му със зелен пояс. На главата си носеше малка чалма. След като сложи два стола в ложата, поогледа залата, разтрепера се, очите му засвяткаха и той бързо-бързо излезе навън.

Това беше Фарингея.

Появяването му събуди сред зрителите учудване, премесено с любопитство. Повечето от тях нямаха причини да се замислят над екзотичното оформление на сцената. Но общото внимание още повече се засили, когато в същата ложа влезе един изумително красив младеж, облечен в индийска роба от кашмир с широки ръкави. На главата си носеше малка червена чалма на златисти райета, а на кръста му проблясваше окичен със скъпоценни камъни ятаган.

Този момък беше принц Джалма.

Той постоя малко пред вратата в дъното на ложата и хвърли безразличен поглед към претъпканата зала. След това принцът направи няколко крачки с изящно и спокойно величие, седна небрежно на едно кресло и се обърна към вратата с учудване, че не се появява лицето, което явно очакваше.

Най-после въпросното лице влезе и една прислужница свали наметалото му. Това беше едно много хубаво, русо момиче, облечено по-скоро разкошно, отколкото с вкус, в бяла копринена рокля на широки вишневи райета, деколтирана предизвикателно и с къси ръкави. Две огромни вишневи пандели върху буйните му коси правеха дребното му личице симпатично, своенравно и весело.

Читателят вече се е досетил, че това беше Роз-Помпен с дълги, натруфени с гривни ръкавици, които едва прикриваха наполовина разголените й красиви ръце. В едната държеше голям букет рози. Вместо да влезе в ложата спокойно като Джалма, Роз-Помпон връхлетя шумно, разблъска столовете и след като седна, дълго се въртя на мястото си, докато оправи хубавата си рокля. След това, без изобщо да се притеснява от бляскавото множество, тя чаровно поднесе букета си на Джалма да го помирише и най-сетне се успокои. После влезе Фарингея, затвори вратата на ложата и се настани зад принца.

Адриана все още седеше загледана в индийския пейзаж и потънала в собствените си размисли, така че не обърна никакво внимание на новодошлите. И тъй като беше с лице към сцената, Джалма я виждаше в профил, затова и той не можа да познае госпожица Кардовил.