Йожен Сю
Скитникът евреин (114)

V глава
Присъдата

Родин влезе, хвърли бърз поглед към госпожица Кардовил и господин дьо Монброн и усети, че е попаднал в клопка. И наистина, видът на Адриана и графа му се видя доста обезпокоителен.

Когато не обичаше някого, господин дьо Монброн показваше омразата си грубо и нападателно и при това не пропускаше случай да влезе в схватка. Щом зърна Родин, чертите му придобиха изненадан и обиден израз. Той остана облакътен на камината, където разговаряше с Адриана, обърна презрително глава и изобщо не отговори на ниския поклон на йезуита.

Госпожица Кардовил се учуди, че не изпита нито гняв, нито омраза към Родин. Явно чистият плам, разгорял се в сърцето й, я пречистваше от всякаква отмъстителност. Тя дори се усмихна, защото погледна индийския Бакхус и си помисли, че две млади, красиви, свободни и влюбени същества няма защо да се боят от този стар, мръсен, подъл човек, който безшумно се приближаваше към нея като змия. И така, вместо да изпитва ярост и отвращение към Родин, красивата девойка усети прилив на присмехулна развеселеност, големите й очи заблестяха от щастие и в тях заискриха пламъчета на сарказъм и ирония.

Родин се почувствува притиснат. Този тип хора предпочитат да имат работа с необуздани врагове, вместо с присмехулници. От яростния гняв на враговете си те се спасяват с падане на колене, с плач, с въздишки и клетви или се изправят пред тях въоръжени и безмилостни, но лесно се объркват пред хапливите подигравки. Така стана и с Родин. Поставен между два огъня, между Адриана Кардовил и господин дьо Монброн, той почувствува, че няма лесно да се отърве.

Графът пръв откри огъня. Той изправи гордо глава и каза на Родин:

— А, добре дошло, добродетелно старче.

— Приближете се, приближете се, господине — поде Адриана с иронична усмивка, — заповядайте. Вие сте бисер на приятелството, образец за философите, открит враг на всяко лукавство, на всяка лъжа. За толкова неща трябва да ви поздравя…

— От вас, скъпа госпожице, приемам всичко, приемам дори и най-незаслужените похвали — каза йезуитът с пресилена усмивка, разкривайки мръсните си, пожълтели и изгнили зъби. — Но мога ли да зная с какво съм заслужил вашите поздравления?

— С проницателността си, господине, тя е толкова рядко качество — отвърна Адриана.

— А пък аз, господине — каза графът, — се прекланям пред вашата любов към истината. Това качество вече е абсолютна рядкост.

— Аз ли съм проницателен? За какво, скъпа госпожице? — попита невъзмутимо Родин. — По какво съдите, че обичам истината, господине — обърна се той и към господин дьо Монброн.

— По какво ли? — отвърна Адриана. — Вие разгадахте една много завоалирана тайна и успяхте да надникнете в най-съкровените кътчета на едно женско сърце…

— Аз ли, скъпа госпожице?

— Да, вие и трябва да се радвате, защото вашата проницателност даде много добри плодове.

— А вашата любов към истината извърши истински чудеса — добави графът.

— Човек изпитва голямо удоволствие, когато върши добрини, без да подозира — отговори Родин, който продължаваше да се държи в отбранителна позиция и тайно поглеждаше ту към графа, ту към Адриана, — но мога ли да зная за какво ме хвалите?

— Господине, признателността ме задължава да ви кажа защо ви хваля — лукаво започна Адриана. — Вие открихте и съобщихте на принц Джалма, че аз съм лудо влюбена в един младеж. Щом е така, можете да се гордеете с проницателността си, защото познахте.

— Вие открихте и казахте на госпожицата, че принц Джалма е страстно влюбен в една жена — добави графът. — Можете да се гордеете с проницателността си, скъпи господине, защото и този път сте познал.

Родин се почувствува засрамен и се обърка.

— Онзи, когото обичам аз, е принцът — каза Адриана.

— А онази, която обича принцът, е госпожицата — допълни графът.

Тези много тревожни разкрития стреснаха Родин, той онемя, изплаши се и се замисли за бъдещето.

— Сега разбирате ли, господине, защо сме ви толкова благодарни? — още по-насмешливо попита Адриана. — Аз и принцът успяхме да узнаем за взаимните си чувства благодарение на вашата проницателност и на трогателното ви съчувствие към нас. Много сме ви задължени.

Йезуитът бавно възвърна първоначалното си хладнокръвие и престореното му спокойствие много ядоса господин дьо Монброн, който би предприел нещо съвсем различно, ако не беше Адриана.

— Госпожице — каза Родин, — всичко, което имах честта да чуя, е погрешно. Никога в живота си не съм споменавал за вашето достойно за уважение и напълно прилично чувство, което може би изпитвате към принц Джалма.

— Наистина, вие сте толкова благоразумен, че говорейки за огромната любов на Джалма, предпазливо и деликатно ми съобщихте, че той не обича мен…

— Същото това благоразумие ви накара да кажете на принца, че госпожица Кардовил е лудо влюбена, но не в него…

— Господин графе — безстрастно отвърна Родин, — мисля, че е излишно да споменавам колко малко ми е необходимо, за да се объркам в любовните интриги.

— Млъкнете, господине. Вашата скромност всъщност е егоизъм. За бога, във ваш интерес е, да не се изкарвате толкова некадърен. Ако това се разчуе, какво ще си помислят за вас. Затова по-добре се погрижете за честните си дребни занимания, на които безспорно се отдавате — грубо каза графът.

— Докато съм с вас, имам само едно занимание, господине — не по-малко грубо му отвърна Родин, — да бъда ваш слушател.

— Така ли, скъпи господине — презрително отговори графът, — а не знаете ли, че има различни средства за наказание на безочливите и нахални хора?

— Графе! — възмути се Адриана.

Родин продължи съвсем спокойно:

— Не разбирам добре, господине, каква смелост трябва да има човек, първо, за да заплашва и нарича безочлив един беден старец като мен и второ…

— Господин Родин — прекъсна го графът, — първо, един беден старец като вас, който върши злини и се прикрива зад старостта си като я позори, едновременно е и малодушен, и лош човек. Второ, що се отнася до възрастта, ще ви кажа честно: не вярвам, че ловците на вълци и полицаите се отнасят с уважение към старите вълци и старите престъпници. Какво ще кажете по този повод, скъпи господине?

Родин остана невъзмутим, повдигна прозрачните си клепачи, погледна със змийските си очички графа, прониза го със студения си, остър като стрела поглед и отново спусна клепачи, а мъртвешкото му лице помръкна.

— Понеже нямам нещастието да бъда нито стар вълк, нито стар престъпник, ще ми позволите, господин графе, да ви кажа, че не се тревожа от преследванията нито на ловците на вълци, нито на полицаите. Що се отнася до укорите, с които ме обсипвате, имам много прост начин да ви отговоря… Не казвам да се оправдая, защото аз никога не се оправдавам.

— Нима! — възкликна графът.

— Никога! — отвърна с леден тон Родин. — Делата ми ме оправдават. Затова ще отговоря просто. Като видях дълбокото, необуздано и дори опасно впечатление, което госпожица Кардовил направи на принца…

— Доказателството, което ми давате за любовта на принца към мен, ще оправдае злото, което искахте да ни причините — прекъсна го Адриана с прелестна усмивка. — Нека нашето предстоящо щастие бъде единственото ви наказание.

— Може би няма нужда нито от оправдание, нито от наказание, скъпа госпожице, защото както имах честта да ви кажа преди малко, бъдещето ще оправдае моето поведение. Да, бях принуден да кажа на принца, че вие не обичате него, а друг, и също, че той не обича вас, но направих това само за ваша полза. Може би моята привързаност към вас ме е заблудила, защото аз не съм непогрешим, но след онова, което сторих за вас, вероятно имам право да се изненадвам от вашето отношение към мен. Аз не се оплаквам. Както нямам навика да се оправдавам, така нямам навика и да се оплаквам.

— Наистина, много храбро от ваша страна, господине — каза графът, — да не желаете нито да се оплаквате, нито да се оправдавате за злото, което вършите.

— За злото, което върша ли?! — Родин изгледа зловещо графа. — На гатанки ли ще си играем?

— А как се нарича това, господине, ако не зло? — извика с негодувание графът. — С лъжите си докарахте принца до такова състояние, че той на два пъти се опита да посегне на живота си. Освен това с измамата си въведохте госпожицата в толкова жестока заблуда, че ако не беше решението, което взех днес, всичко това можеше да има гибелни последствия. Според вас, как се нарича всичко това?

— Господин графе, можете ли да ми кажете каква полза имам от тяхното отчаяние и от заблудата им, дори ако приемем, че аз съм причина за тях?

— Разбира се, че имате голяма полза — каза строго графът. — И колкото по-необяснима е тя, толкова е по-опасна, защото както виждам, вие сте от онези хора, на които чуждото нещастие носи изгода и доставя удоволствие.

— И двете неща са твърде много за мен, господин графе. Ще се задоволя само с ползата — каза Родин и се поклони.

— Безсрамното ви хладнокръвие няма да ме накара да променя мнението си. Всичко това е много важно — разсъждаваше графът. — Невъзможно е такава хитроумна подлост да бъде дело само на един човек. Кой знае дали тя не е плод на омразата, която госпожа Сен-Дизие храни към госпожица Кардовил?

Адриана изслуша този спор с огромно внимание. Внезапно тя потръпна, сякаш я осени ненадейно откритие, а след кратко мълчание каза без яд, без гняв, спокойно и кротко:

— Господине, казват, че щастливата любов прави чудеса. Струва ми се, че ще повярвам на това, защото след като поразмислих и си припомних някои обстоятелства, вашето поведение ми се разкри в нова светлина.

— Какво имате предвид, скъпа госпожице?

— За да споделите моето мнение, позволете ми да ви припомня няколко неща. Гърбавото ми беше много предано. То ми бе дало неоспорими доказателства за привързаността си към мен. Умът й съответствуваше на благородното й сърце. Ненадейно тя изчезна от дома ми по тайнствен начин и ако ви бях послушала, щях да имам гнусни подозрения към нея. Господин дьо Монброн ме обича бащински, но честно казано, вие никак не сте му симпатичен, затова се опитахте да всеете недоверие между него и мен, и накрая, принц Джалма ме обича, а вие използувате най-лукавите средства, за да убиете това чувство. Не зная защо вършите това, само зная, че то е в моя вреда.

— Госпожице, струва ми се, че не само не знаете, но и забравяте сторените ви добрини — строго каза Родин.

— Няма да отрека, че вие ме спасихте от лечебницата на доктор Баление, но и без това след няколко дни господин дьо Монброн щеше да ми помогне.

— Права сте, дъще — каза графът, — сигурно той е искал да си припише заслугата за онова, което и без това щеше да стане с помощта на истинските ви приятели.

— Значи така, вие се давите, а аз ви спасявам. Трябва ли да ми бъдете признателна? Не, защото след малко щеше да мине друг човек и, естествено, да ви спаси — иронизира Родин:

— Сравнението ви не е съвсем сполучливо — усмихна се Адриана. — Лечебницата и реката не са едно и също. И макар днес да вярвам, че сте способен да плувате между две течения, в този случай старанията ви отидоха на вятъра. Вие просто ми отворихте вратата, която и без това по-късно щеше да се отвори.

— Правилно, дъще — разсмя се графът.

— Зная, че вие не се погрижихте само за мен. Помня, че предадохте на маршал Симон дъщерите му, но вярвам, че и жалбата на маршала за децата му нямаше да остане без последствия. Зная, че върнахте на един стар войник кръста му, връчен от императора, който за него беше светиня. Това е много трогателно. Зная, че вие разкрихте абат д’Егрини и доктор Баление, но аз също бях решила да ги предам на правосъдието. Всичко това показва, че вие сте много умен човек, господине.

— Какво говорите, госпожице — смирено каза Родин.

— Изключително изобретателен човек…

— О, госпожице…

— Аз не съм виновна, че по време на дългия ни разговор у господин Баление вие издадохте тези свои качества, които — признавам, ми направиха много силно впечатление и които сега, както виждам, искате да скриете. Но какво да се прави, господине, за един необикновен ум като вашия е трудно да остане в сянка. Но понеже е възможно, макар и по различни, да, по съвсем различни пътища да вървим към една и съща цел, както вие твърдяхте у господин Баление, ще ви дам един съвет в интерес на нашето бъдещо сътрудничество и ще бъда много откровена.

Родин слушаше госпожица Кардовил външно безстрастен, с шапка под мишница, скръстил ръце на жилетката си и единствено пръстите му помръдваха. Все пак имаше и един забележим признак на голямото смущение, което му причиняваха спокойните думи на Адриана — бледите клепачи на йезуита, които той лицемерно притваряше, бавно почервеняха от силния наплив на кръв. Въпреки това той се поклони и с нетрепващ глас отговори на девойката:

— Винаги съм уважавал добрите съвети и откровеността.

— Както забелязахте, господине, щастливата любов дава на човека такава проницателност, такава сила и такава дързост, че той започва да си играе с опасностите, разкрива клопките и преодолява препятствията. Вярвайте ми, че божествената светлина, с която греят две силно влюбени сърца, е достатъчна да разпръсне най-дълбокия мрак и да разкъса всички примки. Ще ви дам пример. В Индия, простете ми тази слабост, но много обичам да говоря за Индия, за да прекарат спокойно нощта, пътешествениците палят голям огън пред ажупата си (извинете ме за тази чужда дума) и докато блясъкът му осветява околността, всички ужасни, отровни гадини бягат, защото се плашат от светлината и живеят в тъмнината…

— Дотук не схващам значението на вашето сравнение — каза Родин, като започна да се надига на пръсти и да приклепва все повече с кървясалите си клепачи.

— Ще бъда по-ясна — усмихна се Адриана. — Представете си господине, че последната услуга, която направихте на мен и на принца, защото вие непрекъснато напомняте за извършените от вас услуги, е едно съвсем ново и доста умело изиграно поведение от ваша страна…

— Браво, дъще — зарадва се графът, — присъдата ти е точна.

— Ха, че това присъда ли е? — без изненада възкликна Родин.

— Не, господине — засмя се Адриана, — не е присъда, а обикновен разговор между млада девойка и стар философ, приятел на доброто. Представете си също, че редовните услуги, които правихте на мен и на моите роднини, внезапно ми отвориха очите. Или по-точно — добави важно госпожицата, — представете си, че както Бог дава на жената майчиното чувство, за да закриля детето си, така и моето щастие ми даде чувството да го предпазвам. Не зная какво предчувствие ми просветли хилядите неясни досега обстоятелства и ненадейно ми разкри, че вместо мой приятел, вие може би сте най-опасния враг както за мен, така и за рода ми.

— Значи от присъда минаваме към предположения — каза невъзмутимо Родин.

— А от предположенията, господине, трябва да ви кажа, че ще минем към твърденията — продължи Адриана с достойнство и спокойна твърдост. — Да, сега зная, че за известно време съм била ваша жертва. Ще споделя с вас без омраза, без гняв, но със съжаление, че човек се натъжава, гледайки как един просветен и умен мъж се унижава до такава степен, извършвайки куп дяволски хитрини, че накрая става за смях. Нима има нещо по-смешно от това, човек като вас да бъде сразен от една госпожица, чието единствено оръжие, единствена защита и единствено познание е любовта! С една дума, господине, от днес нататък аз ви смятам за свой постоянен и опасен враг, защото виждам целта ви, но не зная с какви средства искате да я постигнете. Няма съмнение, че тези средства ще бъдат всевъзможни. Но въпреки това не се страхувам от вас. Още утре ще съобщя всичко на рода си и нашето дейно, разумно и решително съгласие ще ни пази, защото явно става дума за онова огромно наследство, от което без малко не ни лишиха. Какво сходство може да има между действията, за които ви обвинявам, и целта, която преследвате? Изобщо не зная, но както сам ми казахте, моите неприятели са толкова опасни и хитри, интригите им са толкова заплетени, а действията им — толкова умели, че човек трябва да очаква и да предвижда всичко. Ще запомня този урок. Обещах ви да бъда откровена, господине, и мисля, че бях достатъчно откровена.

— Ако аз съм ваш враг, поне от благоразумие би трябвало да не бъдете толкова откровена — невъзмутимо каза Родин. — Но вие ми обещахте и един съвет.

— Съветът ще бъде кратък. Не се опитвайте да се борите с мен, защото, както виждате, тук има нещо по-силно от вас и от вашите съобщници — жена, която защитава щастието си.

Адриана произнесе последните думи толкова уверено, а в красивите й очи се четеше такава смелост, че въпреки цялото си нахалство, Родин за миг се уплаши. Но той изобщо не се смути и след като помълча, отвърна с презрително състрадание:

— По всяка вероятност повече няма да се видим, скъпа госпожице, затова винаги помнете едно: аз никога не се оправдавам. Оправдава ме бъдещето. А същевременно нищо не ми пречи да бъда ваш предан слуга — и той се поклони. — Приемете искрените ми почитания, господин графе — добави Родин и се поклони още по-ниско на господин дьо Монброн, а след това излезе.

Щом йезуитът напусна стаята. Адриана веднага отиде до писалището си, написа набързо няколко думи, запечата писмото и каза на господин дьо Монброн:

— Няма да се видя с принца преди утрешния ден от суеверие, а и защото според моите планове тази среща трябва да бъде тържествена. По-късно ще ви разкажа, но сега веднага трябва да му предадете това писмо, защото с неприятел като Родин всичко трябва да се предвижда…

— Права сте, дъще, ще отнеса писмото.

— Пиша му доста неща, които биха облекчили скръбта му, но не толкова, че да се лиши от щастието на внезапната радост, която съм му подготвила за утре.

— Това е много умно. Веднага отивам при принца, но няма да се видя с него, защото едва ли ще се стърпя да не му кажа всичко… А, добре, че се сетих. А разходката, за която говорихме и представлението, което мислехме да посетим тази вечер?

— Разбира се, че сега повече от всякога имам нужда от развлечение, за да изчакам утрешния ден. Освен това чувствувам, че чистият въздух ще ми се отрази добре — разговорът с Родин ме пораздразни.

— Стар негодник… Но друг път ще говорим за това. Сега отивам при принца, а после ще дойда да ви взема заедно с госпожа Моринвал, за да отидем на „Шан-з-Елизе“ — и граф дьо Монброн излезе толкова развеселен, колкото отчаян и тъжен беше на влизане.