Йожен Сю
Скитникът евреин (103)

I глава
Срещата на Вълците

Беше неделя сутринта, същият ден, в който госпожица Кардовил бе получила писмото от Родин по повод изчезването на Гърбавото.

Двама мъже седяха в една от кръчмите на предградието Вилие, което беше близо до фабриката на господин Харди, и разговаряха. В това село живееха работници от близките каменоломни.

Няма по-тежка и по-зле платена работа. Точно по тази причина, Агрикол бе казал на Гърбавото, че сравняват участта си с охолството, в което живеят работниците на господин Харди, което се дължеше на тяхното сдружаване и на взаимното съжителство, което той бе успял да наложи между тях.

Бедността и невежеството винаги докарват недобри неща. Бедните лесно се дразнят, а невежите доста често отстъпват на хитрите съвети.

Дълго време другите работници завиждаха на работниците на господин Харди, което бе естествено, но не го правеха със злоба. Щом обаче неприятелите на фабриканта, заедно с неговия конкурент господин Трипо решиха да променят мирното състояние и се захванаха за работа, нещата се влошиха. С различни хитрости те успяха да възбудят най-долни страсти — чрез подставени лица се обърнаха към някои работници каменоделци от околността, чието лошо поведение бе увеличило бедността им. Тези хора, познати с бунтарския си нрав, можеха да повлияят опасно върху своите мирни, трудолюбиви и честни другари и да ги заплашат с насилие. Подставените лица преувеличиха щастието, сред което живеят работниците на господин Харди и така възбудиха омраза и завист. Те дори отидоха още по-нататък. Проповедите на един калугер, член на Исусовото общество, пристигнал специално от Париж, за да проповядва срещу господин Харди по време на Великите пости, повлияха силно върху жените на работниците, докато мъжете им киснеха в кръчмите. Използувайки нарастващия страх от холерата, проповедникът наплаши жените като посочи фабриката на Харди за огнище на гибел, което ще доведе божието отмъщение над околията, заедно с камшика на отмъщението. Мъжете, изгаряни от завист и подтиквани от жените си, проклинаха това сборище от безбожници, които щели да доведат толкова нещастия на страната. Няколко нехранимайковци от фабриката на барон Трипо, също подтиквани от него (вече казахме каква облага имаше той от съсипването на господин Харди) усилиха още повече раздразнението като поставиха въпроса за другарството — за нещастие и в наши дни такъв въпрос става причина за проливането на толкова кръв!

Доста от работниците на господин Харди, преди да започнат работа при него, бяха членове на едно другарско дружество, наречено братство на солидарните, а мнозина от каменоделците в околността бяха от дружеството на Вълците. Между Вълци и Солидарни винаги имаше сблъсъци. Подобни дружества са хубави, защото се основават на добрите начала на сдружението. Но за нещастие, вместо да обединят работниците от всички занаяти в едно дружество, те се разпръскват в различни братства, чието съперничество понякога довеждат до кървави сблъсъци. (Трябва да кажем, че колкото по-просветени са работниците, и колкото по-добре осъзнават собственото си достойнство, толкова по-редки са подобни сцени. Освен на всичко друго това трябва да се отдаде и на благотворното влияние на една чудесна книга върху сдруженията, обнародвана от господин Агрикол Пердигне, столар по професия, и наречена „Avignonnais la Vertu“.)

От осем дни Вълците, непрекъснато подстрекавани, горяха от нетърпение да намерят причина за сблъсък със Солидарните. Последните обаче не ходеха по кръчмите и почти никога не излизаха от фабриката в делник, поради което срещата дълго време бе невъзможна и Вълците бяха принудени да чакат кръвожадно неделята. Много от каменоделците, бидейки сами Вълци, не се готвеха за намеса срещу Солидарните. Това накара подстрекателите да съберат доста скитници, които бяха привлечени под войнолюбивото знаме на Вълците от жаждата за шум и безредици.

В такова състояние живееше селцето Вилие по времето, в което двамата, за които споменахме, седяха в кръчмата около една маса. Те бяха поискали отделна стая, за да са сами. Единият бе още млад и облечен прилично, макар дрехите му да бяха разкопчани, мръсната вратовръзка полуразвързана, ризата — оцапана с вино, косата разрешена, лицето бледно, а очите зачервени. Всичко показваше, че е прекарал нощта в пиянство. Жестовете и движенията му — неприлични и тежки, прегракналият му глас и несъсредоточеният поглед показваха, че той смесва махмурлука с новото пиянство.

Приятелят му докосна чашата си до неговата и му каза:

— Наздраве, юнако!

— Наздраве! — отвърна младежът. — Макар да ми се струва, че сте доста хитър…

— Аз! Хитър! Защо?

— Откъде ме познавате? Кой ви каза, че съм затворен в „Сент-Пелажи“?

— Нима не ви спасих от затвора?

— Защо го направихте?

— Защото имам добро сърце.

— Вие можете да ме обичате и като месаря, който води вола към кланицата. Никой не плаща без причина десет хиляди франка. Никой и на никого!

— Може би имам причина?

— Каква е тя и какво искате от мен?

— Искам да имам весел приятел, който има пари, без да работи, който прекарва всяка нощ така, все едно, че тя е последна — с хубаво вино, с хубава храна, с красиви момичета… Нима това е лошо?

Младежът помълча известно време, след което започна сърдит:

— Защо само един ден преди да ме освободят вие поставихте като условие за излизането ми от затвора да напиша на любовницата си, че повече не искам да я виждам? Защо пожелахте да дам това писмо на вас?

— Още ли мислите за нея?

— Мисля постоянно…

— Не сте прав… Сега тя е далеч от Париж… Преди да дойда да ви освободя от затвора, я видях как потегля с една карета.

— Бях готов да дам душата си и на дявола, за да изляза от затвора. Вие се досетихте и пристигнахте… Но вместо да вземете душата ми, отнехте ми Цефиза… Бедната Вакханална царица! Но ще ми кажете ли най-накрая, защо?

— Мъж, чиято любовница го води за носа като вас, не е истински мъж, защото когато е най-необходимо, той загубва своята решителност.

— В такъв случай…

— Да пием!

— Вие ме карате да пия много ракия.

— Я ме погледнете какво правя аз!

— Точно от това се боя. И без друго ми се струва, че това е дяволска работа… Изпихте цяла бутилка, без да ви трепне окото. Да не би да имате железни гърди и мраморна глава?

— Пътувал съм дълго из Русия… Там хората пият…

— Добре… Ние тук се загряваме. Съгласен съм да пием, но да бъде вино.

— Виното е за децата, а ракията за мъже като нас.

— Добре, нека бъде ракия… Преди малко…, когато говорехте за любовницата ми…, че може… За какво намеквахте?

— Наздраве!

— Почакайте! Трябва да знаете, приятелю, че не съм глупак. От думите ви нещо се досетих…

— И какво е то?

— Вие знаете, че съм бил работник, че имам много приятели и другари, че съм добър, че ме обичат… Вие искате да ме използувате за примамка, за да заловите останалите?

— И след това?

— Вас ви изпраща някакво тайнствено дружество, което има работа с оръжие.

— Да не би да се страхувате?

— Аз! Толкова барут изгорих през юли, без да ми трепне окото.

— Ако ви се случи отново, ще го направите ли?

— Това ми прилича на изкуствените огньове по време на някой празник… Размириците служат повече за забавление, отколкото да носят реална полза. Цялата ми печалба от тридневното сражение бе, че ми изгоряха панталоните и изгубих връхната си дреха… Това спечели народът от мен. Но както и да е, за какво става дума сега?

— Познавате ли работниците на господин Харди?

— А… Затова ли ме доведохте тук?

— Да. След малко ще се срещнете с някои от тях.

— Вие се надявате работниците на господин Харди да се разбунтуват? Лъжете се! Те са щастливи…

— Скоро ще се убедите.

— Какво още искат, за да се бунтуват?

— А техните братя, които нямат толкова добър господар, които умират от глад и ги молят да се съюзят? Ще останат ли глухи за такава покана? Господин Харди е изключение. Ако народът направи само едно усилие, изключението ще стане правило и всички ще бъдат доволни.

— Има нещо вярно в думите ви. Само усилието може да направи магия, за да се превърне този нехранимайко, барон Трипо, в добър и честен човек. Той направи от мен това, което виждате…

— Скоро ще пристигнат работниците на господин Харди. Вие сте техен другар, нямате сметка да ги лъжете. Те ще ви повярват. Убедете ги да тръгнат с мен и да бъдат готови…

— На какво?

— Да напуснат фабриката, която ги прави мекушави и забравят за братята си…

— А като я напуснат, къде ще отидат да живеят?

— Има кой да се погрижи за тях. Ще дойде великият ден.

— А дотогава какво ще правят?

— Каквото и вие тази нощ. Ще пият, ще пеят… Цялата им работа ще бъде в това да се упражняват да си служат с оръжие.

— И кой ще доведе работниците тук?

— Някой е разпространил между тях печатни възвания, в които ги изобличават за тяхната безчувственост към съдбата на братята им. Е, какво, ще ме подкрепите ли?

— По всяка вероятност, още повече, че вече трудно се държа на краката си. На този свят обичах само Цефиза. Усещам, че се намирам пред голяма стръмнина… Вие ме тласкате още повече… Все ми е едно какво ще направя. По дяволите! Да пием…

— Да пием за веселбата, която ни очаква! Снощното беше детинска работа.

— Що за човек сте вие? Не видях нито да се зачервите, нито да се засмеете или развълнувате. Да не сте от желязо?

— Отдавна не съм на петнадесет години. Други неща могат да ме накарат да се засмея… Но тази нощ… Ще се смея…

— Не знам от ракията ли е, но вие ме плашите.

Като изрече това, младежът се изправи, започна да залита. В същото време на вратата се почука и влезе кръчмарят.

— Един младеж, Оливие, чака долу и пита за господин Морок.

— Аз съм. Кажете му да се качи. — Кръчмарят излезе, а Морок продължи с доволна физиономия. — Той е един от нашите. Но защо пристига сам. Странно… Чаках много като него… Познавате ли го?

— Оливие… един рус младеж… Струва ми се, да…

— Ей сега ще го видим.

В този миг в стаята влезе младеж с открито, смело лице.

— Голчо! — извика той като видя приятеля на Морок. — Ти ли си това?

— Аз съм. Не съм те виждал отдавна, Оливие.

— Не е чудно, след като не работим заедно.

— Сам ли пристигате? — попита Морок. Посочи Голчо и добави — Говорете спокойно, и той е от нашите. Защо пристигате сам?

— Сам съм, но идвам от името на другарите си.

— Ох — въздъхна Морок. — Значи те са съгласни…

— Отказват… Както и аз…

— Какво! Отказват? Те нямат ум колкото една жена! — извика Морок и изскърца със зъби от яд.

— Чуйте ме — започна спокойно Оливие. — Получихме писмата ви, срещнахме се и с вашия пратеник и се уверихме, че той наистина е член на тайни дружества, в които участвуват хора, които ние познаваме…

— Защо тогава се колебаете?

— Нищо не ни доказва, че тези дружества са готови за бунт.

— Аз ви го казвам!

— Той… ви казва това… И аз… — прибави Голчо пелтечейки — потвърждавам… Напред! Ходом, марш!

— Това не е достатъчно — каза Оливие. — Освен това, ние размислихме. Осем дни, цели осем дни работниците от фабриката не се съгласиха, до снощи се препирахме. Сутринта отидохме при дядо Симон и се изповядахме пред него. Той ни убеди да не бързаме. Ще изчакаме… Ако стане бунт… ще видим…

— Това ли е последното ви решение?

— Да.

— Спрете! — извика изведнъж Голчо, който залиташе и правеше опити да се заслуша. — Струва ми се, че се чуват гласове на много хора.

Наистина, долови се далечен шум, който постепенно започна да се прояснява и да става заплашителен.

— Какво е това? — попита смаяно Оливие.

— Сега разбирам — отвърна зловещо Морок — какво е имал предвид кръчмарят, когато каза, че в селото се бунтуват срещу вашата фабрика. Ако вие и вашите приятели се бяхте отделили от работниците на господин Харди, както се надявах, хората, които наближават, щяха да бъдат с вас, а не против вас…

— Значи това е било клопка, за да се настроят един срещу друг работниците на господин Харди! — извика Оливие. — Вие сте се надявали, че ние ще се съгласим с онези, които вие подстрекавате срещу фабриката и че…

Младежът не успя да довърши. Взрив от викове, писъци и крясъци разтърси кръчмата. Разтреперан, собственикът влезе в стаята и каза:

— Господа, има ли тук човек от фабриката на господин Харди?

— Аз — отвърна Оливие.

— Тогава сте загубен!… Вълците са много. Те казват, че тук има Солидарни, които работят при Харди и искат сражение, освен ако Солидарните не се откажат от фабрика и се присъединят към тях.

— Вече няма съмнение, че това е било клопка — извика Оливие и изгледа застрашително Морок и Голчо. — Искали сте да компрометирате и мен, и другарите ми, ако те бяха дошли!

— Клопка?… Аз!… Оливие?… — започна да срича Голчо. — Няма такова нещо. Никога!

— Смърт на Солидарните или да дойдат с Вълците! — чу се един глас от възбудената тълпа, която вече нахлуваше в кръчмата.

— Елате! — извика кръчмарят и без да даде време на Оливие да му отговори, хвана го за ръката, отвори един прозорец, от който се виждаше покривът на ниска стряха, и каза: — Скачайте долу и бягайте! Има време! — И понеже младежът продължаваше да се колебае, кръчмарят прибави ужасен: — Какво можете да направите сам срещу двеста души! След минута ще бъдете загубен! Не чувате ли? Вече влязоха в двора и дори се качват тук…

— Смърт на Солидарните! — чу се вик наблизо, заедно със стъпките, които трополяха по дървените стълби.

— Бягай, Оливие! — извика и Голчо, изтрезнял изведнъж от наближаващата опасност.

Едва изрече тези думи и вратата се отвори с ужасен трясък. Това бе в залата, която водеше към стаята, в която бяхте те.

Кръчмарят преплете ръце от страх, след това се втурна към Оливие и го избута през прозореца, докато той продължаваше да се колебае, стъпил с единия крак на перваза, а с другия на пода. Кръчмарят затвори прозореца и се върна при Морок, тъкмо когато звероукротителят се запъти към залата, където се намираха водачите на Вълците.

В същото време приятелите им крещяха с пълно гърло на двора и на стълбите. Неколцина от тях, подтиквани от други, със зачервени от вино и ярост лица, бяха стигнали до залата. Повечето носеха тояги. Един огромен на ръст каменоделец, облечен бедно и покрил главата си със стара червена кърпа, затруднен от тежкия, окъсан кожух от кожа, размахваше железен прът и с кръвясали очи тръгна към стаята, крещейки:

— Къде са Солидарните! Вълците искат да ги изядат!

Кръчмарят бързо се появи на вратата и каза:

— Тук няма никой, приятели, вижте сами…

— Наистина! — изненада се каменоделецът. — Къде са?

— Казаха ни, че тук ще има петдесетина, които или щели да дойдат с нас или щяхме да ги разкъсаме.

— Нали Вълците искат да се срещнат със Солидарните — обади се Морок. — Защо не отидат във фабриката на тези безбожници? Щом Вълците извият, те ще излязат и ще настане битка…

— Да… Ще има сражение… — машинално повтори Голчо.

— А може би Вълците се страхуват от Солидарните? — попита Морок.

— Щом говориш така, и ти ще дойдеш с нас! Ще видиш как се бием! — извика огромният каменоделец и приближи към Морок.

— Вълците да се страхуват от Солидарните — чуха се гласове.

— Това не се е случвало.

— Война! Време е да свърши всичко това!

— Не се търпи повече! Защо ние да страдаме, а те да живеят добре!

— Те дори говорят, че каменоделците са животни, способни само да измъкнат една кола… — обади се един от подкупените.

Че Солидарните ще си направят шапки от кожата на Вълците — добави друг.

— Нито те, нито жените им ходят на църква! — извика един от подкупените от проповедника — калугер. — Истински кучета!

— Мъжете могат да прекарват неделята както си искат, но жените да не ходят на църква!… Това заслужава отмъщение!

— Проповедникът каза, че фабриката ще донесе холерата!

— Смърт! Смърт! — извиках всички в един глас.

— Вълци, тръгвайте към фабриката, щом е така! — извика Морок. — Тръгвайте към фабриката!

Тълпата отвърна с ужасяващ писък. Виковете посвестиха Голчо, който каза тихичко на Морок:

— Разбирам, искате да се пролее кръв. Не участвувам в такова нещо. — Обърна се към кръчмаря и му извика: — Донеси ракия! Да пием за здравето на храбрите Вълци! Аз черпя! — И хвърли на кръчмаря пари, докато той носеше бутилка ракия и чаши.

— За какво са ни тези чаши! — възкликна Морок. — Нима истинските храбреци пият с чаши! — Той отвори една от бутилките, отпи и я подаде на огромния каменоделец.

— Да си жив! — каза той. — Наздраве. Който се отказва от ракията е страхливец. Ракията ще наточи зъбите на Вълците.

— Пийте и вие, другари! — каза Морок и раздаде бутилките.

— След всичко това ще се лее кръв — проломоти Голчо, който, макар и да бе пиян, разбираше всичко.

И наистина, след малко тълпата излезе на двора пред кръчмата и се запъти вкупом към фабриката на господин Харди.

Онези работници и жители на селото, които не искаха да се намесват (а те бяха повечето) мигом изчезнаха, след като на улицата се появи разярената тълпа, но доста жени, надъхани от проповедите на калугера, придобиха сили от виковете на войнолюбивото множество.

Най-отпред на тълпата вървеше огромният каменоделец, който размахваше железен прът. След него се движеха останалите, кой с тояга, кой с камъни в ръце. Главите на всички бяха замаяни от ракията, лицата им бяха кръвожадни. Хванати за ръце, в редица по няколко, Вълците се въодушевиха и от своите военни песни, последният куплет на едната от тях бе следният:

Вървете, братя, да вървим,

Солидарните да победим.

 

Мъже пред тях да се явим

като деца на славен цар.

 

Без страх да срещнем ний врага.

Или победа, или смърт

да бъде участта ни.

Цар Соломон е наш баща,

а ние — смели синове.

Със всички сили да вървим,

и славно ний да победим.

Морок и Голчо изчезнаха, докато тълпата напускаше кръчмата, за да отиде във фабриката.