Йожен Сю
Скитникът евреин (101)

XII глава
Продължение от дневника на Гърбавото

Няколко часа след като Флорин открадна ръкописа от стаята на Гърбавото и се прибра, тя реши да го прочете. Като се запозна с изповедите на младата работничка, тя неволно изпита още по-силно вълнение. Измежду многото стихотворения, които показваха страстната й любов към Агрикол — любов толкова пламенна, добродушна и искрена, че Флорин се трогна и забрави за грозотата на Гърбавото, имаше много откъси, мисли и случаи, които засягаха различни събития. Ние ще приведем част от тях, за да покажем огромното впечатление, което направи на Флорин прочитът на този ръкопис.

Откъси от дневника на Гърбавото

„Днес беше моят празник. Дори до тази вечер таях в себе си глупава надежда.

Бях слязла у госпожа Балдуин, за да превържа една лека рана на крака й. Когато влязох, вътре бе и Агрикол. По всяка вероятност той разговаряше с майка си за мен, защото щом влязох, те млъкнаха като се спогледаха.

Когато минавах покрай раклата, съзрях една красива картонена кутийка с кълбо конци върху капачето й. Почервенях от радост, защото си помислих, че този малък подарък е за мен, но се направих, че нищо не съм забелязала.

Докато превързвах раната на госпожа Франциска, Агрикол излезе. Забелязах, че той взе със себе си кутийката. Никога преди госпожа Балдуин не е била толкова нежна, като майка, каквато бе тази вечер. Стори ми се, че тя си ляга по-рано от друг път, за да си тръгна и аз по-рано и да се полюбувам на подаръка, който ми е приготвил Агрикол.

От бързото изкачване към моята стая пулсът ми се ускори. Задържах се пред вратата, за да продължа за миг щастието си. Щом влязох вътре, с радостни сълзи в очите погледнах към масата, към стола, към леглото си… Кутийката я нямаше. Сърцето ми се сви, после си казах, че са я оставили за утре, защото днес е навечерието на празника ми.

Денят изтече. Дойде вечерта. Нищо… Красивата кутийка не е била за мен. Върху капачето й имаше кълбо конци, а такова нещо може да се подари само на жена. На кого ли Агрикол е дал тази кутийка?

Страдам много… Мисълта, че Агрикол ще ми честити празника е детинска, дори ме е срам да я призная пред себе си… Но с това той би доказал, че не е забравил истинското ми име, а не Гърбавото както всички постоянно ме наричат.

Толкова съм чувствителна, че винаги ми става мъчно, когато ме нарекат Гърбавото… Въпреки, че от детството си не съм имала друго име. Затова и щях да бъда много щастлива, ако Агрикол използуваше празника, за да ме нарече само веднъж със скромното ми име Магдалина.

За щастие той никога няма да научи за това мое желание и за тъгата ми.“

Флорин, развълнувана от прочита на тази страница, изпълнена с болезнена простота, прескочи няколко листа, и продължи.

„… Присъствувах на погребението на бедната Виктори Ербен, наша съседка. Баща й отиде да работи далеч от Париж. Тя умря на деветнадесет години, без родителите й да са при нея. Смъртта й не била тежка. Жената, която беше до последния й час там каза, че изрекла само думите «Най-накрая…, най-накрая…». После старата жена добави «И тях изрече така, все едно че бе доволна от смъртта си.»“

Бедната! Бе отслабнала много, а когато бе на петнадесет години, бе тъй красива, тъй свежа, с руса и мека като коприна коса. Но постепенно работата я довърши… Тя се отрови от нечистотиите на вълната… Работата й беше много опасна и вредна за здравето, защото тя произвеждаше за бедните, чиито завивки и постелки са от вълнените отпадъци. В „Ruche populaire“, едно много добро списание, в което пишат и работници, четем: „Прахът, който се вдига от вълната, когато тя се разчесва, е много вреден за здравето. Той става още по-опасен от нещата, които се прибавят. Когато заколят една овца, вълната на врата й се цапа с кръв. За да може да се продаде кожата, тя трябва да се изпере от кръвта. Затова я потопяват във вар, която се задържа по вълната. От това работничката страда, защото докато разчесва вълната, варта излиза на прах, попада в гърдите й, предизвиква болки в стомаха и повръщане. Повечето работници бързо се отказват, а които продължат се разболяват от катар или задух до края на живота си.

След това идват космите, дори и най-скъпите са мръсни. По това може да се съди каква трябва да бъде обикновената вълна, която работниците наричат витриолни косми и която се състои от отпадъците на козината, на ярината и от четината на дивите свине. Тези косми най-напред се прекарват през бояджийска сярна киселина, след това през боя, за да се боядисат всички неща, които не са вълна по тях, които никой не чисти и които често се срещат, когато се обработва такава вълна, от която излиза вредния прах от варта“. Тя имаше храбро сърце и ангелско търпение. Тя винаги ми говореше с тънкия си и приятен глас, прекъсван от време на време от суха кашлица.

— Не искам да гълтам повече този прах. Понякога повръщам кръв и имам болки в стомаха, от които изпадам в безсъзнание.

— Тогава защо не започнеш друга работа? — питах я аз.

— А докато я изуча с какво ще се храня? — отговаряше тя. — Освен това вече е много късно, болна съм, усещам го. Аз не съм виновна за това, защото не съм избрала сама такава работа — баща ми ме даде… И после, когато човек умре, няма от какво да се безпокои, няма да го е страх, че ще остане без работа.

Виктори говореше искрено и с някаква благодарност. Затова и умря, нашепвайки „Най-накрая, най-накрая…“

Мъчно му става на човек, щом помисли, че работата, от която бедният е принуден да изкарва хляба си, често го довежда до бавно самоубийство. Говорих за това с Агрикол преди няколко дни. Той ми каза, че имало и други, също толкова убийствени занаяти: във фабриката за селитрена киселина, във фабриката за бои. Те предизвикват известни, но неизлечими болести, от които работниците умират.

— Знаеш ли — прибави Агрикол — какво казват те, когато отиват във фабриката? Казват — отиваме в кланицата…

Тези страшни, но верни думи, ме накараха да изтръпна.

— И това става в наши дни! — казах. — И това се знае, нали? Никой ли от толкова влиятелни хора не си дава сметка, че това десеторно намалява броя на братята им?

— Когато трябва да взимат хората в армията — отвърна Агрикол — и да се води война, се грижат за тях. Но когато трябва да му помогнат да живее, никой не се грижи. Освен господин Харди, моят господар. Казват още, че гладът, бедността и мъките на работниците нямат никакво значение, защото не били политика. Лъжат се, те са нещо повече от политика.

Виктори не бе оставила пари, за да се плати службата в църквата, трупът й постоя в преддверието. На бедняка не му отслужват дори обикновена литургия. А понеже нямаше откъде да се дадат осемнадесет франка, свещеникът не придружи покойната до общите гробища.

Ако подобна служба от религиозно гледище е достатъчна за мъртвеца, тогава защо са необходими други? Не е ли това от користолюбие? А ако такава служба е недостатъчна, защо тогава само беднякът да бъде жертва на този недостатък?

Вчера Агрикол ми даде да прочета една статия във вестника. В нея се изобличава и напада така нареченият пагубен стремеж на някои хора от простолюдието към образованост, към грамотност, към четене на поезия, а понякога и към нейното създаване. На бедните материалните наслади са забранени, човешко ли е тогава да ни осъждат, че търсим духовни наслади? Какво лошо има ако вечер, след тежкия ден, лишена от други удоволствия и забавления, поискам да напиша няколко стиха… Или в този дневник да запиша впечатленията си? Нима Агрикол не е добър работник, само заради това, че като се върне при майка си, прекарва неделята в съчиняване на такива песни, в които се възпява трудът на занаятчията, и които казват на всички: Надежда и Братство! Не използува ли той по-достойно времето си, отколкото ако го прекарваше в някоя кръчма?

Лъжат се онези, които ни осъждат за подобни благородни подтици, ако мислят, че по такъв начин по-трудно изтърпяваме лишенията и бедността и че се настройваме още повече срещу щастливите! Дори да приемем, че е така, макар да не е вярно, не е ли по-добре да имаш разумен и просветен неприятел, отколкото глупав неразбиращ? Враждите изчезват заедно с развитието на ума, с разширяване на кръга на състраданието. По такъв начин могат да се разберат нравствените болки. Тогава може да се разбере, че и богатите често страдат, и общото съчувствие утешава нещастните. За съжаление и богатите изгубват децата си, обичаните любовници, скъпите майки. И измежду тях, особено сред жените, се срещат сред разкоша и величието, много надарени сърца, много тайно пролети сълзи… Ето защо не трябва да се страхуват…

Просветеният народ, когато се изравни с тях по образованост, ще се научи да съчувствува на богатите, когато изпаднат в беда, но са добри, и още повече ще им се съчувствува, когато са щастливи, но лоши.

Какво щастие! Какъв хубав ден! О, да, човекът е добър, милостив, човеколюбив! Да, Създателят е посял в него всички великодушни чувства!

Ето какво видях преди малко, не мога да дочакам вечерта, за да го запиша, за да не премине впечатлението.

Бях отишла да занеса една поръчка на площад „Du Temple“. Наблизо до мен, едно дванадесетгодишно, гологлаво и босо дете, макар че беше студено, със скъсаните си панталони и вехтата горна дреха, водеше за юздите един голям, неразпрегнат кон. От време на време конят спираше и не искаше да продължи. Момчето нямаше камшик, за да го подкара и напразно дърпаше юздата: конят не помръдваше. Тогава бедното дете извика „Боже мой! Боже мой!“. Сълзи потекоха по лицето му, то започна да се оглежда, търсейки наоколо помощ. Върху малкото му лице бе изписана такава мъка, че аз, без да се замисля, се захванах да извърша нещо, за което и сега ми е смешно, щом си представя какво зрелище съм била за хората.

Страх ме е от конете, но още повече ме е страх да привличам вниманието на другите. Както и да е, придобих смелост, защото в ръката си държах чадър. Доближих до коня и като мравката, която иска да премести големия камък със сламка, с всичка сила ударих с чадъра коня отзад.

— Благодаря ви, добра госпожо — извика момчето, бършейки сълзите си. — Ударете го още веднъж, моля ви, може би ще тръгне.

Аз повторих, но конят от злоба или от мързел, коленичи, легна и след това започна да се търкаля по земята. Той хвърли хамута, разкъса го и строши дървения си нашийник. Аз побягнах, за да не ме ритне. Като видя това, момчето коленичи насред улицата, разплака се, сключи ръце и отчаяно завика.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Този път го чуха. Събраха се много хора, започнаха да бутат легналия кон и той се изправи на крака, но вече без хамут.

— Господарят ми ще ме пребие! — извика момчето разплакано. — Закъснял съм вече два часа, защото конят не иска да върви, а сега и хамутът… Господарят не само ще ме набие, но и ще ме изпъди. Какво ще стане тогава с мен, Господи, нямам си нито баща, нито майка…

Като чу тези почти изплакани думи, една добродушна търговка, която бе дошла от любопитство да наблюдава, извика:

— Не се отчайвай, синко, има начин всичко да се оправи. Ще се поправи и хамутът. А ако моите посестрими са като мен, няма да те оставим да си тръгнеш оттук гологлав и бос в такова време.

Предложението бе посрещнато с овации. Някой закърпи и поправи хамута, една жена даде на момчето шапка, друга чорапи, трета обувки, четвърта — здрави дрехи. За по-малко от четвърт час момчето беше облечено топло, а хамутът — поправен. Един осемнадесетгодишен младеж взе камшик, удари коня по ушите и каза на момчето, което гледаше ту дрехите си, ту търговките, мислейки, че е герой от приказка.

— Къде живее господарят ти?

— На „Canal Saint-Martin“, господине.

— Ще ти помогна да заведеш коня и ще кажа на господаря ти, че конят е виновен за закъснението. Такива инатливи коне не се поверяват на малко момче като теб.

Преди да тръгне, малкото момче, каза плахо на търговката:

— Госпожо, ще ми позволите ли да ви целуна? — И очите му се изпълниха с признателни сълзи. Това дете имаше добро сърце.

Този случай на човешка доброта ме трогна. Дълго следих с поглед високия младеж и детето, които вървяха подир коня, станал внезапно послушен след ударите на камшика.

Повтарям с гордост, че човекът по природа е добър и обича хората. Нали всички се впуснаха, когато чуха, че се извика: „Какво ще стане с мен… Нямам нито майка, нито баща…“

Бедното дете!… Наистина няма нито баща, нито майка, казах си. Попаднало в ръцете на някакъв безмилостен господар, който го облича в парцали и го бие… Сигурно спи в конюшнята, а при цялата си беднота и нещастие, е добро и кротко. Видях добре — то бе повече признателно за доброто, което му сториха, отколкото бе радостно… Но може би такава добра натура, оставена без поддръжка, без помощ, обидена от лоши отношения, също ще стане лоша… След това ще дойдат годините на страстите и чувствата, а подир тях — лошите подтици…

Да, при бедняка добродетелите са поне два пъти по-свети и поради това заслужават по-голямо уважение.

Сутринта майката на Агрикол, след като ме смъмри кротко, както винаги, че не съм тръгнала за църквата, ми каза:

— Добре, че се моля повече за теб, отколкото за себе си, скъпа. Бог ще ме послуша и ти ще отидеш, надявам се, в чистилището.

Денят беше щастлив за мен. Надявам се да намеря работа и ако стане, ще го дължа на една девойка с добро сърце. Тя ще ме заведе утре в манастира „Света Богородица“, където смята, че ще ми дадат някаква работа…

Флорин, и без друго трогната от онова, което прочете в дневника, щом стигна до този пасаж настръхна и продължи:

„Никога няма да забравя с какво трогателно съчувствие и с каква деликатна благосклонност тази девойка ме посрещна. От друга страна не ми се видя странно. Тя е работила при госпожица Кардовил и сигурно има достойнства, за да бъде близо до благодетелката на Агрикол. Винаги ще ми бъде приятно да си припомня това име, то е благородно и красиво, както лицето на Флорин… Аз нямам нищо, но ако можеха желанията на едно, проникнато от признателност сърце да достигнат до ушите на госпожица Флорин, тя щеше да е щастлива… Уви, мога да имам към нея само благопожелания, защото не мога да направя нищо друго, освен да я помня и да я обичам.“

Тези редове, които показаха искрената благодарност на Гърбавото, срутиха двоуменията на Флорин — тя вече не можеше да се противопоставя на изкушението, което изпитваше. Четейки откъсите от този дневник, любовта и уважението й към Гърбавото се увеличиха. Сега тя още повече изпитваше угризения за постъпката си, която можеше да подложи на подигравка най-интимните мисли на това бедно момиче. За щастие често доброто е също така прилепчиво, както и злото. Разпалена от всичко благородно и възвишено, което откри в тези страници, Флорин се потопи в техния животворен и чист извор и най-накрая се покори на едно от прекрасните чувства, които я увличаха понякога. Тя излезе от стаята си с ръкописа, решена да го остави на мястото, откъдето го бе взела, стига Гърбавото да не се бе върнало. Освен това тя бе твърдо решила да каже на Родин, че този път усилията за откриване на дневника са били напразни, защото Гърбавото е забелязала първия опит да бъдат откраднати записките й.