Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон
Роман за Розата (3)

Ст. 1386-1859: Изворът на Нарцис. Двата кристала. Младежът вижда розите. Амур го ранява в сърцето с петте си стрели.

        Никой още след Карл и Пепин^[1]

не бе виждал ни в лес, нито в двор,

ни в градина такъв хубав бор —

той високо на воля растеше.

1390 И Природа голям майстор беше,

бе направила извора чист

да бълбука под мрамор зърнист.

Върху камъка в горната част

ситен надпис прочетох на глас

1395 и от него научих вестта,

че тук Нарцис^[2] намерил смъртта.

Бог Амур властно в своята мрежа

омотал бил тъй здраво младежа,

че принуден да плаче от жал,

1400 след това Богу дух той предал.

С много плам го обичала Ехо,

без да срещне у него утеха.

Тази нейна тъй нежна любов

Нарцис срещнал надменен, суров.

1405 Неполучила обич в ответ,

Ехо сторила тежък обет

за раздяла със белия свят.

Нарцис бил е красив, но чудат

и с надменност, която се среща

1410 рядко, нейната обич гореща

той отхвърлил. Щом Ехо видяла,

че я чака горчива раздяла,

унизена до скръб в любовта,

тя сама предпочела смъртта.

1415 Но преди този свят да остави,

пожелала към Бог да отправи

свойта тъжна молба съкровена:

нека Нарцис с душата надменна,

който нейната обич потъпка,

1420 заплати тази своя постъпка,

нека също без капка пощада

от безумна любов да пострада.

Та когато човек с лекота

пренебрегва на друг любовта,

1425 да си има представа доколко

е жестока сърдечната болка.

Справедлива била й молбата.

Затова Господ Бог, за отплата,

сторил тъй, че от лов щом се връщал,

1430 Нарцис трудно от жажда преглъщал

и край бистрия извор се спрял

да отдъхне на сянка. Той цял

в прах и пот от лова бил потънал

и не бил през деня крак подгънал.

1435 От туй скитане в жежкия ден

се усещал така уморен,

че поискал със глътчица хладна

да разкваси душата си жадна.

Стигнал той до зеления бор

1440 и към извора чист хвърлил взор.

И през младата тучна трева

приближил се, надвесил глава

и с почуда видял във водата

своя образ — носа и устата.

1445 Той помислил си в същия миг,

че омайният прелестен лик

на друг някакъв юноша бил.

Ето как бог Амур отмъстил

на младежа без свян и без срам,

1450 пренебрегнал любовния плам:

горделивият млад егоист,

щом се вгледал във извора чист,

чак така в своя образ се влюбил,

че напълно ума си изгубил.

1455 Странно чувство го мигом обзело

и то всъщност до смърт го довело.

От безсмислена обич примирал

и утеха, уви, не намирал

нито ден, нито час. Любовта

1460 му сломила съвсем гордостта.

От терзание той полудял

и в беда не след дълго умрял.

И така от девойката клета,

изоставена в тежка несрета,

1465 той получил заслужен урок.

Вие, дами, със поглед жесток,

този пример добре запомнете

и мъжете любими щадете.

Ако те по причина на вас

1470 се поминат, то Господ тогаз

ще ви съди за тежкия грях.

Щом от надписа дребен разбрах

за какво този извор студен

е наречен на Нарцис, то в мен

1475 се прокрадна в миг чувство на страх

и отстъпил назад, не посмях

аз към извора чист да погледна.

И премина през мен тръпка ледна,

щом се сетих как Нарцис платил

1480 за това, че надменен е бил.

Но пък в случая — казах си гласно —

тук за мен няма нищо опасно:

до вълшебния извор студен

бих могъл да остана весден.

1485 Приближих се аз още по-близко,

над водата наведох се ниско,

за да видя на дъното бяло,

като чисто сребро засияло,

как водата, когато извира,

1490 движи пясъка чист, без да спира.

Възхитен, аз пред вас ще призная,

че по-приказен извор не зная.

Вечно бистра водата е тука,

денонощно шурти и бълбука

1495 в два отвора — дълбоки, прозрачни.

А край нея поляните злачни

са покрити с трева избуяла.

Но дори и през зимата бяла

този извор все тъй си извира

1500 и тревата расте, не умира.

Както аз над водата стоях,

два прекрасни кристала съзрях

там, на дъното… Вече в захлас,

в тях внимателно вгледах се аз.

1505 Ще опитам с най-точни слова

да говоря за всичко това,

дето там бях видял в този ден.

Всеки би бил от туй изумен.

През клонака лъчите небесни

1510 щом проникнат и паднат отвесни

във водата до дъното чак,

по кристалния светъл варак

заблестяват над сто цвята — чудни

като пъстра дъга: изумрудни,

1515 сини, жълти, червени… Нещата

сякаш мигом във власт чудновата

се оказваха. С вкус подредени,

виждах в извора чист отразени

и цветя, и дървета, и хора,

1520 и безбройните птици в простора.

Само следния пример ще дам

за това какво ставаше там:

както всяко едно огледало

ви показва и черно, и бяло

1525 и различни неща отразява,

и цвета, и вида съхранява,

тъй и в извора който се взре,

ще почувства, че много добре

отразено е всичко, с което

1530 този кът е дарен от небето.

Оттук виждаш едва половина

от това, що е в тази градина,

щом оттатък отидеш, тогаз,

ти ще видиш и другата част.

1535 И дори ако някой предмет

е нищожен и дребен наглед,

той все пак ще изглежда така,

сякаш ти го докосваш с ръка.

Та в това огледало опасно

1540 горделивият Нарцис тъй ясно

своя образ красив е видял

и от силна любов е умрял.

В огледалото който се вглежда,

да не храни изобщо надежда,

1545 че могъл би чрез сила и власт

да накара любовната страст

да изчезне от погледа влюбен.

Тука доста народ е погубен.

От това огледало са мрели

1550 разни хора. И мъдри, и смели

неизбежно попадат в капана.

Тук извира страст луда и странна

и променя напълно сърцата,

тука разумът губи играта.

1555 Щом царува любовният плам,

до днес никой, доколкото знам,

не е бил господар в своя път.

Купидон^[3] — на Венера синът —

е улучил удобното време

1560 тук да пръсне любовното семе

и подтикван от тайни кроежи,

е заложил капани и мрежи.

Лесно младите в тях омотава

и друг улов той тук не признава.

1565 Тук любовният кълн е посят,

затова този извор чудат

с право бил на Амур назован.

Та в един ли трактат и роман

все се казва за него по нещо.

1570 Но едва ли от мене по-вещо

това тайнство описал би друг.

И на мен ми харесваше тук

да стоя край самата вода

и забравил за всяка беда,

1575 да се вглеждам в градината — цяла

отразена и в двата кристала.

Щом обаче във водата видях

своя образ, съвсем залинях —

тъжен стана животът за мене.

1580 Как сърцето въздиша и стене,

че на тези кристали и аз

станах жертва. Да знаех тогаз,

че в тях имало мощ всепобедна,

не бих дръзнал натам да погледна.

1585 Но и аз паднах в техните мрежи

както множество други младежи.

        В огледалото щом се повзрях,

между другото рози видях

в място много потайно — отвред

1590 бе добре заградено с жив плет.

И в мен бликна желание силно

да отида там, дето обилно

розов цвят бе на воля цветил.

Тези рози не бих ги сменил

1595 ни с Париж, нито с Павия. Бях

покорен така силно от тях,

че за другите грижи забравих

и веднага към тях се отправих.

Щом дойдох до самата ограда,

1600 аз усетих как чудна наслада

и блаженство проникнаха в мен,

сякаш бях във парфюм потопен.

Да не бях в миг обзет от боязън,

че ще бъда сурово наказан,

1605 бих откъснал едничка поне,

та дъха й да сетя. Но не,

аз не смеех и би било срамно

с Удоволствие подло, измамно

да постъпя. Възмездие строго

1610 бих заслужил… Те бяха тъй много,

тъй красиви, че сладостни тръпки

в мен пораждаха свежите пъпки.

Доста дребнички някои бяха,

други само за ден наедряха,

1615 трети видимо бяха на път

най-прекрасния цвят да дадат:

оценяват ги тях по-високо

от онези, които широко

разцъфтяват и после едва

1620 се задържат за ден или два.

А пък малките хем по̀ ухаят,

хем и по-дълго време те траят.

Досега не съм още видял

розов храст такъв цвят да е дал.

1625 Колко горд би се чувствувал този,

който може от свежите рози

в дар едничка поне да получи.

Бих ликувал на мен да се случи

цял венец да извия от тях.

1630 Между розите аз си избрах

най-красивата: нито едни

рози с нея не можеш сравни.

Ще речеш, че сияние ясно

тя излъчваше. Нещо прекрасно

1635 от Природа й беше дарено.

В нея всичко бе с вкус подредено —

тя бе с четири двойки листа

на прекрасно подбрани места.

Бе стъблото подобно на свещ.

1640 Най-отгоре цветът — хубав, свеж —

бе разпукнал. Каква благодат,

колко нежен и фин аромат

той разпръскваше щедро навред.

Сторих няколко крачки напред

1645 и щом сетих й аз аромата,

мисъл дръзка ми мина в главата —

към цветеца ръка да протегна.

Ала можех ли аз да посегна?

Там растеше къпина хаплива,

1650 избуяла бе гъста коприва,

черни тръни и други бодили,

остриета опасни извили,

се изпречваха. Беше ме страх

да отида по-близо до тях.

1655 Бог Амур с лък и златни стрели

зорко гледал към мене дали

съм послушен и както стоял

под клоната смокиня, видял,

че изцяло изпаднал в захлас,

1660 съм застанал пред розата аз,

сякаш чувствах, така запленен,

че тя най ще подхожда на мен.

Незабавно приготвил стрелата

и изпънал така тетивата

1665 на лъка, право в мене насочен,

който бил страшно силен и точен,

че стрелата в окото ми влезе

и оттам до сърцето чак слезе.

В този миг от внезапната рана

1670 аз почувствах, че студ ме обхвана,

и цял тръпнех в кожуха си топъл.

И без дума да кажа, без вопъл,

още щом ме удари стрелата,

се отпуснах по гръб на земята,

1675 със сърце, сякаш спряло да бие.

В миг усетих, че свят ми се вие,

и изпаднах за дълго в несвяст.

А щом разумът своята власт

си възвърна, почувствувах колко

1680 бе мъчителна острата болка.

Много кръв бях загубил навярно.

Но тук имаше нещо коварно —

тъй болезнена раната беше,

а пък никаква кръв не течеше.

1685 И тогава със двете ръце

аз от своето клето сърце

се опитах стрелата да махна.

И дордето от болка да ахна,

тя излезе със свойте перца.

1690 Но върхът, назован Красота,

си остана дълбоко забит,

сякаш беше в сърцето ми впит.

И сега кръв оттам не потече.

Грохнал бях окончателно вече

1695 и се чувствувах все по-ужасно.

Постепенно ми ставаше ясно,

че едва ли открил бих знахар

да предложи за раната цяр.

А сърцето ми друго не щеше,

1700 тази пъпка го властно зовеше.

Да я имах, тя би ме спасила

и живота ми би възродила.

Дори само видът и дъхът й

облекчаваха хиляди пъти

1705 туй страдание. Аз се изправих

и към розата крачка направих.

Но Амур на лъка си държеше

вече друга стрела. Това беше

Вярност — тя досега е пленила

1710 много хора със своята сила.

Щом Амур забеляза, че аз

приближавам се, в същия час

той отпусна лъка и стрелата

пак удари ме силно в главата

1715 и в окото ми влезе, отдето

тя достигна ми чак до сърцето.

Аз не бях повален този път,

но в сърцето остана върхът

на стрелата, която успях

1720 да изтръгна навън. Ако бях

в началото така изкушен

тази пъпка да взема за мен,

дваж по-силно я исках сега.

Мен обзе ме дълбока тъга,

1725 но на болката аз устоях,

щом прекрасната роза видях —

с тоя дъх, на сърцето ми нужен,

по-приятен от дъх теменужен.

Да отстъпя бе май по-добре.

1730 По какво би могло да ме спре,

щом нататък в момента съдбовен

мен ме тласкаше пламък любовен.

Тръгнах пак… Взе Амур своя лък и

за да станат сърдечните мъки

1735 по-големи, отново понечи

на стремежа ми той да попречи:

пожела ново зло да ми стори,

трета рана в гръдта ми отвори

със стрелата Вежливост. Тогаз

1740 аз изпаднах отново в несвяст

под една разклонена маслина.

И така доста време измина.

А когато се пак посвестих,

аз стрелата с ръце улових

1745 и я махнах от тежката рана,

но и нейният връх там остана.

Тъй дълбоко тя бе се забила,

че се чувствах напълно без сила.

Поседях аз така неподвижен,

1750 безутешен, измъчен, угрижен,

но подтикван от тежката рана,

в миг на мен се дощя да остана

пак при розата. Как бях окаян!

Пък и как да не бъдех отчаян,

1755 щом ме дебнеше оня стрелец.

Ако парен си ти от врелец,

за теб всяка вода е гореща.

Колко сила душата усеща,

щом от вътрешен зов е обзета.

1700 Ако падаше град на парчета,

ако хвърляше жупел небето,

аз пак щях да отида там, дето

от Амур властно бях призован,

и от нищо не бих бил възпрян.

1765 Той ми вдъхваше дързост, надежда,

за да върша каквото нарежда.

Поизправих се пак на крака.

Макар раните вече така

да ми бяха мощта изтощили,

1770 понапрегнах си сетните сили

и отново към розата бях

устремен. И не беше ме страх

от стрелеца. Но как да премина

тези тръни, бодили, къпина

1775 между малката роза и мен?

Аз дотолкова бях затруднен,

че се чувствах наистина клет,

примирен пред трънливия плет.

И все пак се усещах благат,

1780 че съм близо до малкия цвят,

и поглъщах дъха му с наслада.

За мен беше такава отрада

да го гледам безспир, до насита.

Който радост от обич изпита,

1785 той забравя за миг всяка болка.

Нямам думи да кажа доколко

бях обзет от живителен плам

и не исках да тръгна оттам.

С нищо друго, откакто съм жив,

1790 аз не знам да съм бил тъй щастлив.

И това продължи доста време.

А Амур с настървение взе ме

пак на прицел и моето тяло,

не една тежка рана видяло,

1795 бе улучено с друга стрела.

Бях обречен на нови тегла

и отново в гръдта ми пламтяща

беше зейнала рана кървяща.

Знаех аз, че спасение няма

1800 за девойка и даже за дама

от стрела като тази, която

се нарича Другарство. Когато

я усетих в сърцето да влиза,

остра болка за миг ме прониза

1805 и аз трижди изпаднах в несвяст.

После горко заплаках на глас

и отчаян се питах дали

тази рана ще спре да боли —

такъв огън в гръдта си изпитах,

1810 че дори да умра предпочитах.

Но Амур бе, изглежда, решен

мъченик да направи от мен:

забелязах, че той в това време

стрела нова се готви да вземе —

1815 Миловидност се казваше тя —

твърде страшна, ала в любовта,

на Амур щом се ти подчиняваш,

знай, за нищо не ще съжаляваш.

Със стоманен връх тя бе снабдена,

1820 като остър бръснач бе калена.

Бог Амур предвидлив се показал —

с драгоценен мехлем я намазал,

да е болката някак по-лека,

та по-малко да мъчи човека.

1825 И аз скоро почувствах мехлема

и успях да се уж посъвзема:

той наистина беше целебен

и особено много потребен

за онези, които обичат

1830 и в любов съвършена се вричат.

Бог Амур си стрелата отправи

към сърцето ми с цел да направи

поносима кървящата рана.

И на мене по-леко ми стана,

1835 щом мехлемът проникна там, дето

ме удари стрелата в сърцето.

То тогава едва се съвзе.

В онзи час с подкосени нозе

щях да падна, от болка примрял.

1840 Но мехлемът ми бе повлиял.

Аз изтеглих стрелата към мен,

но върхът й, съвсем изтънен,

не можа да излезе напред.

Тъй стрелите в мен станаха пет.

1845 А мехлемът, за мен ненадейно,

ми подейства съвсем чародейно

върху тежките рани в гърдите.

Пребледнели ми бяха страните,

но все пак от стрелата последна

1850 аз и скръб, и разтуха поредна

бях усетил. След първото зло

утешение беше дошло.

Тя с върха си сърцето ранява,

а болежа с мехлем облекчава

1855 и ту кара човека да страда,

ту му носи известна отрада.

С бързи стъпки към мен се завтече

бог Амур и съвсем отдалече

с властен глас ми извика направо: