Даниъл Силва
Смърт във Виена (8)

8. Виена

Габриел никога не бе харесвал виенските кафенета. Имаше нещо в миризмата — смесица от застоял тютюнев дим, кафе и алкохол, — което му се струваше противно. И въпреки че по природа беше тих и кротък човек, не изпитваше удоволствие да седи дълго и да губи ценно време. Не четеше на публични места, защото се страхуваше, че може да го издебнат стари врагове. Пиеше кафе само сутрин, за да се разсъни, а от обилните десерти му прилошаваше. Духовитите разговори го дразнеха, а слушането на другите, особено псевдоинтелектуалните, го докарваше до лудост. Неговият личен ад би била стая, където да е принуден да слуша дискусия за изкуството, водена от хора, които не знаят нищо за него.

Повече от трийсет години не бе ходил в кафе „Централ“. Кафенето се бе оказало сцена на последния етап от чиракуването му при Шамрон, портал между живота преди Службата и сумрачния свят, с който бе свикнал след това. В края на тренировъчния му период Шамрон беше измислил още един тест, за да види дали той е готов за първата си задача. Оставен посред нощ в покрайнините на Брюксел, без документи и без пукната пара в джоба, Габриел трябваше да се срещне на следващата сутрин с един агент на „Лейдзеплейн“ в Амстердам. Използвайки крадени пари и паспорт, който бе отмъкнал от един американски турист, той бе успял да пристигне със сутрешния влак. Чакащият го агент се оказа Шамрон. Той взе паспорта и останалите му пари, после му нареди на следващия ден да бъде във Виена, облечен в други дрехи. Те се срещнаха на една пейка в Щатпарк и отидоха пеш до кафе „Централ“. На една маса в съседство с висок сводест прозорец Шамрон даде на Габриел самолетен билет до Рим и ключ за багажно шкафче на летището, в което щеше да намери пистолет „Берета“. Две вечери по-късно, във фоайето на един жилищен блок на площад „Анабалиано“, Габриел беше убил за първи път.

Тогава, както и сега, валеше дъжд, когато Габриел пристигна в кафе „Централ“. Той седна на тапицираната с кожа пейка и остави няколко немски вестника върху малката кръгла масичка. Поръча си „Шлагоберс“ — черно кафе, гарнирано с бита сметана. Сервираха му го на сребърен поднос с чаша студена вода. Габриел отвори първия вестник — „Ди Пресе“, и започна да чете. Водещата статия бе посветена на бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Министърът на вътрешните работи обещаваше бързи действия. Дясната политическа партия искаше по-сурови имиграционни мерки, за да се възпрепятства минаването на австрийските граници от арабски терористи и други създаващи проблеми елементи.

Габриел изчете първия вестник. Поръча си второ кафе „Шлагоберс“ и разгърна списание „Профил“. Огледа вътрешността на кафенето. То бързо се пълнеше с чиновници, отбиващи се за по едно кафе или питие на път от работа за вкъщи. За съжаление никой не приличаше на описания от Макс Клайн Лудвиг Фогел.

Към пет часа Габриел бе изпил три кафета и започна да се отчайва. Тогава забеляза, че неговият сервитьор кършеше ръце от вълнение, пристъпвайки от крак на крак. Габриел проследи посоката на погледа му и видя възрастен мъж да влиза през вратата: Един австриец от старата школа, ако разбирате какво имам предвид, господин Аргов. „Да, разбирам“ — помисли си Габриел.

— Добър ден, хер Фогел.

* * *

Косата му бе почти бяла, олисяла на темето и пригладена към черепа. Устата му беше малка, с изопнати устни, облеклото му бе скъпо и елегантно: сиви фланелени панталони, двуреден блейзър, широка вратовръзка в бургундскочервено. Сервитьорът му помогна да си свали палтото и го отведе до една маса, на няколко крачки от тази на Алон.

— Едно кафе „Айншпенер“, Карл. Нищо друго.

Уверен баритонов глас, свикнал да заповядва.

— Не мога ли да ви изкуша с една торта „Сахер“? Или с ябълков щрудел? Тази вечер е съвсем пресен.

Отегчено поклащане на главата, един път наляво, един път надясно.

— Не и днес, Карл. Само едно кафе.

— Както желаете, хер Фогел.

Фогел седна. В същото време, две маси по-нататък, седна и неговият бодигард. Клайн не беше споменавал за бодигард. Може би не бе го забелязал. А може и да беше ново попълнение. Габриел се насили да сведе поглед към списанието си.

Разположението на местата не бе съвсем оптимално. По стечение на обстоятелствата Фогел седеше с лице към Габриел. Един по-страничен ъгъл щеше да му позволи да го наблюдава, без да се страхува, че ще бъде забелязан. На всичко отгоре бодигардът седеше точно зад Фогел и очите му непрекъснато шареха. Съдейки по издутината от лявата страна на сакото му, той носеше оръжие в раменен кобур под мишницата. Габриел обмисли идеята да си смени масата, но се опасяваше, че ще събуди подозрението на Фогел, така че остана, като крадешком хвърляше погледи към него над списанието си.

Нещата продължиха така и през следващите четиридесет и пет минути. Габриел довърши и последното си четиво и отново започна „Ди Пресе“. Поръча си четвърто „Шлагоберс“. По някое време си даде сметка, че той също беше наблюдаван — не от бодигарда, а от самия Фогел. Минута по-късно го чу да казва:

— Дяволски студена вечер е, Карл. Какво ще кажеш за едно малко бренди преди тръгване?

— Разбира се, хер Фогел.

— И едно за джентълмена на ей онази маса, Карл.

Габриел вдигна поглед и срещна два чифта изучаващи го очи — малките мътни очи на раболепния сервитьор и тези на Фогел, сини и бездънни. Малката му уста бе извита в иронична усмивка. Габриел се затрудни как да реагира, а Лудвиг Фогел видимо се забавляваше от неговото неудобство.

— Тъкмо си тръгвах — каза той на немски, — но много ви благодаря.

— Както желаете. — Фогел погледна към сервитьора. — Като се замисля, Карл, май и аз ще си тръгвам.

Фогел внезапно се изправи, подаде няколко банкноти на сервитьора и приближи до масата на Габриел.

— Предложих да ви почерпя едно бренди, защото забелязах, че ме гледате — каза той. — Срещали ли сме се преди?

— Не, не мисля — отговори Габриел. — И ако съм ви гледал, нищо не съм имал предвид. Просто ми е забавно да разглеждам лицата на хората във виенските кафенета. — Той се поколеба, после добави: — Човек никога не знае с кого може да се сблъска.

— Напълно съм съгласен с вас. — Още една усмивка без следа от хумор. — Сигурен ли сте, че никога не сме се срещали? Лицето ви ми изглежда много познато.

— Искрено се съмнявам в това.

— Вие сте нов в „Централ“ — заяви убедено Фогел. — Аз идвам тук всеки следобед. Може да се каже, че съм най-редовният клиент на Карл. Знам, че никога преди не съм ви виждал тук.

— Обикновено пия кафето си в „Шперл“.

— А, „Шперл“! Щруделът им е хубав, но се опасявам, че шумът от билярдните маси ми пречи да се концентрирам. Трябва да кажа, че обичам „Централ“. Може би ще се видим отново.

— Може би — отвърна Габриел уклончиво.

— Имаше един старец, който идваше често тук. Беше на моята възраст. Водехме чудесни разговори. От известно време не идва. Надявам се, че е добре. Когато човек остарее, нещата като че ли се влошават много бързо.

Габриел сви рамене.

— Може би просто се е преместил в друго кафене.

— Може би — отвърна Фогел. После му пожела приятна вечер и излезе на улицата. Бодигардът дискретно го последва. През витрината Габриел видя как един мерцедес се приближи до тротоара. Фогел хвърли още един поглед към него, преди да се настани на задната седалка. След това вратата се затвори и колата се отдалечи.

Габриел поседя известно време, прехвърляйки в ума си подробностите от неочакваната среща. После плати сметката си и излезе навън в мразовитата нощ. Знаеше, че току-що бе получил предупреждение. Знаеше също така, че времето му във Виена изтича.

* * *

Американецът последен напусна кафе „Централ“. Той се поспря на входната врата, за да вдигне яката на шлифера си, като се постара да избегне приликата с шпионин, и се загледа в отдалечаващия се по тъмната улица израелец. После се обърна и пое в обратна посока. Следобедът се беше оказал интересен. Глупав ход от страна на Фогел, но той си беше такъв.

Посолството се намираше в Девети район, доста път имаше дотам, но американецът реши, че нощта е подходяща за разходки. Обичаше да върви из Виена. Това му допадаше. Не бе искал нищо друго, освен да бъде шпионин в града на шпионите, и бе прекарал цялата си младост, подготвяйки се за това. Беше учил немски още от съвсем малък, както и съветска политическа теория с най-блестящите умове в тази област в Харвардския университет. След дипломирането му вратите на ЦРУ се разтвориха широко пред него. Тогава Съветската империя рухна и нова заплаха изникна от пясъците на Близкия изток. Свободното говорене на немски и дипломата му от Харвард нямаха голямо значение в новото управление. Днешните звезди бяха активни хора, които можеха да преживяват с червеи и личинки и да вървят стотици километри с някой планинец, без да се оплачат от нещо друго, освен от някоя пришка. Американецът получи назначение във Виена, но градът, който го посрещна, бе загубил своето предишно значение. Той внезапно се бе превърнал в още едно затънтено европейско място, в задънена улица, където спокойно да завършиш кариерата си, но не и да я започнеш.

Трябваше да благодари на Господ за аферата Фогел. Тя беше посъживила нещата, макар и само временно.

Зави по „Болцмангасе“ и спря пред огромния охраняем вход. Дежурният морски пехотинец провери личната му карта и му позволи да влезе. Американецът имаше официално прикритие — работеше в културния отдел. Това само подсилваше чувството му за излизане извън играта. Шпионин, работещ под прикритието на културния отдел във Виена. Колко старомодно.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж и спря пред врата, чиято ключалка бе с кодиращо устройство. Зад нея беше командният пункт на виенската база на Управлението. Американецът седна пред един компютър, въведе името си и пусна кратко съобщение до щабквартирата. Беше адресирано до мъж на име Картър — заместник-директор по операциите. Картър мразеше многословните съобщения. Беше му наредил да открие по-прост начин да го информира и той го бе направил. Последното нещо, от което се нуждаеше Картър, бе подробен отчет за неговите сърцераздирателни подвизи в кафе „Централ“. Някога това може и да е звучало подкупващо. Но вече не бе така.

Той написа четири думи: Авраам е в играта — и ги изпрати. Зачака отговор. За да убие времето си, продължи да работи по един анализ на наближаващите избори. Съмняваше се, че ще поискат да го прочетат на седмия етаж в Лангли^[1].

Компютърът му избипка. Беше се получило съобщение. Кликна върху него и думите се появиха на екрана: Дръж Елиях^[2] под наблюдение.

Американецът изпрати ново съобщение: Ами ако Елиях напусне града?

Две минути по-късно: Дръж Елиях под наблюдение.

Той прекъсна връзката. Сложи настрана доклада за изборите. Беше обратно в играта, поне засега.

* * *

Габриел прекара остатъка от вечерта в болницата. Нощната сестра Маргерите застъпи на смяна един час след като той пристигна. Когато лекарят завърши прегледа си, тя му позволи да седне край леглото на Ели. За втори път сестрата предложи на Габриел да му говори, после се измъкна от стаята, за да му осигури няколко мига уединение. Габриел не знаеше какво да каже, така че се наведе до ухото на Ели и му зашепна на иврит за случая: Макс Клайн, Ренате Хофман, Лудвиг Фогел… Ели лежеше неподвижно, с бинтована глава и превързани очи. По-късно, в коридора, Маргерите сподели с Габриел, че няма никакво подобрение в състоянието на Лавон. Габриел постоя в съседната чакалня още час, наблюдавайки Ели през стъклото, след това хвана такси, за да се прибере в хотела.

В стаята си той седна пред бюрото и включи лампата. В най-горното чекмедже намери няколко хотелски бланки и молив. Затвори за миг очи и си представи Фогел, както го бе видял този следобед в кафе „Централ“.

Сигурен ли сте, че никога не сме се срещали? Лицето ви ми изглежда много познато.

Искрено се съмнявам в това.

Габриел отвори очи и започна да рисува. След пет минути лицето на Фогел го гледаше от листа. Как ли е изглеждал като млад? Той отново се залови да рисува. Направи косата по-гъста, махна торбичките и гънките около очите. Смекчи бръчките на челото, опъна кожата на бузите и под брадичката, изтри дълбоките бразди, които тръгваха от основата на носа и стигаха до краищата на малката уста.

Удовлетворен, постави новата рисунка до първата. Започна трети вариант, този път с куртка с висока якичка и фуражка на есесовец. Завършеният портрет накара кожата на врата му да пламне.

Габриел отвори досието, което му бе дала Ренате Хофман, и прочете името на селото, където Фогел имаше вила. Намери го на туристическата карта, която откри в чекмеджето на бюрото си, после се обади по телефона на агенция за отдаване на автомобили под наем и запази кола за следващата сутрин.

Занесе рисунките на леглото и като се облегна на възглавницата, се взря в трите различни варианта на лицето. Последният — този, на който Фогел беше в есесовска униформа — му се стори смътно познат. Имаше неприятното усещане, че вече е виждал някъде този мъж. След един час той се изправи и занесе рисунките в банята. Застанал пред мивката, ги изгори в същата последователност, в която ги бе нарисувал: Фогел като проспериращ виенски господин, Фогел с петдесет години по-млад, Фогел като есесовец убиец…