Даниъл Силва
Смърт във Виена (7)

7. Виена

Час по-късно в една анонимна необарокова сграда на Рингщрасе снимката бе доставена в кабинета на Манфред Круц. Поставена в ненадписан кафяв плик, тя му бе подадена без никакъв коментар от привлекателната му секретарка. Както обикновено, Круц бе облечен в тъмен костюм и бяла риза. Кроткото му скулесто лице, съчетано с обичайното му облекло, му придаваше мъртвешки вид, който смущаваше неговите подчинени. Средиземноморските му черти — почти черната коса, маслиненият тен и очите с цвят на кафе — бяха станали в службата повод за слухове, че в потеклото му има цигани или дори евреи. Това беше клевета, разпространявана от многобройните му врагове, и Круц не я намираше за забавна. Той не беше популярен сред служителите, но пък това малко го интересуваше. Манфред имаше стабилни връзки: един път в седмицата обяд с министъра, приятели сред богаташите и политическия елит. Да си спечелиш Круц за неприятел означаваше в следващия момент да те пратят да пишеш квитанции за паркинг в пущинаците на Каринтия^[1].

Неговото поделение бе известно като Пети отдел, но сред висшите офицери в полицията и техните шефове в Министерството на вътрешните работи за него се говореше като за „бандата на Круц“. В моменти на самовлюбеност — простъпка, която с готовност си признаваше — той си се представяше като защитник на всички австрийци. Негова работа бе да направи така, че проблемите на останалата част от света да не проникват през границите на спокойна Австрия. Пети отдел беше отговорен за контратероризма, контраекстремизма и контраразузнаването. Манфред Круц притежаваше властта да поставя подслушвателни устройства в офиси и телефонни апарати, да отваря пощенски пратки и да осъществява физическо наблюдение. Чужденците, които идваха в Австрия да си търсят белята, можеха да очакват посещението на някой от хората на Круц. Същото се отнасяше и за австрийските граждани, чиято политическа дейност се отклоняваше от установените правила. Нямаше почти нищо от случващото се в страната, което да не му бе известно, в това число и скорошната поява във Виена на израелец, който твърдеше, че е колега на Ели Лавон от „Разследвания и справки за събития по време на войната“.

Вродената недоверчивост на Круц към хората се простираше и върху неговата лична секретарка. Той изчака тя да напусне стаята, преди да отвори плика и да изтърси снимката върху бюрото си. Тя падна с лицето надолу. Круц я обърна, постави я под ярката бяла светлина на халогенната лампа и внимателно разгледа изображението. Ренате Хофман не го интересуваше. Тя беше обект на постоянно наблюдение от Пети отдел и той прекарваше повече време, отколкото му се искаше, да изучава снимки, направени от наблюдаващите, и да слуша записи от подслушвателните устройства, монтирани в помещенията на „Коалиция за по-добра Австрия“. Не, Манфред се интересуваше повече от тъмната стегната фигура, която вървеше до нея, от мъжа, който се наричаше Гидеон Аргов.

След малко той се изправи и задейства механизма на стенния сейф зад бюрото си. Вътре, мушната между купчина съдебни дела и връзка парфюмирани любовни писма от момиче, което работеше във ведомството, имаше видеокасета на един разпит. Круц погледна датата на етикетчето — януари 1991 г., — после пъхна касетата във видеоапарата и натисна бутона за пускане.

Минаха няколко кадъра, преди да стигне до желаното място. Камерата беше монтирана високо в ъгъла на стаята за разпити, на ръба между стената и тавана, така че гледаше надолу към случващото се. Изображението беше зърнесто, тъй като технологията бе от по-старо поколение. Едно по-младо копие на Круц крачеше из помещението със застрашително бавно темпо. Пред масата за разпити седеше израелецът — с ръце, почернели от огъня, и очи, потъмнели от скръб. Круц беше напълно сигурен, че това е същият човек, който сега се наричаше Гидеон Аргов. Съвсем необичайно израелецът, а не Круц, бе задал първия въпрос. Сега, както и тогава, Круц бе изумен от перфектния му немски с ясно изразен берлински акцент.

— Къде е синът ми?

— Опасявам се, че е мъртъв.

— А жена ми?

— Жена ви е сериозно ранена. Тя се нуждае от незабавна медицинска помощ.

— Тогава защо не я получава?

— Първо трябва да получим известна информация, преди тя да бъде лекувана.

— Защо не я лекуват сега? Къде е тя?

— Не се притеснявайте, тя е в добри ръце. Ние просто искаме да получим отговор на някои въпроси.

— Какви например?

— Като начало може да ни кажете кой сте в действителност. И моля ви, не ни лъжете повече. Жена ви не разполага с много време.

— Вече ме питаха за името стотици пъти! Вие знаете името ми! Господи, окажете й помощта, от която се нуждае.

— Ще го направим, но първо ни кажете името си. Този път истинското си име. Повече никакви измислени имена, псевдоними или имена за прикритие. Нямаме време, не и ако искате жена ви да оживее.

— Името ми е Габриел, копеле!

— Това малкото ви име ли е или фамилното?

— Малкото ми име.

— А фамилното?

— Алон.

— Алон? Това е еврейско име, нали? Вие сте евреин. А също и израелец, предполагам.

— Да, израелец съм.

— Щом сте израелец, какво правите във Виена с италиански паспорт? Очевидно сте агент на израелското разузнаване. За кого работите, господин Алон? Какво правите тук?

— Обадете се на посланика. Той ще знае с кого да се свърже.

— Ще се обадим на посланика ви. И на външния ви министър. И на вашия министър-председател. Но точно сега, ако искате жена ви да получи медицинското лечение, от което толкова отчаяно се нуждае, ще ни кажете за кого работите и защо сте във Виена.

— Обадете се на посланика! Помогнете на жена ми, по дяволите!

— За кого работите?

— Знаете за кого работя! Помогнете на жена ми. Не я оставяйте да умре!

— Животът й е във вашите ръце, господин Алон.

— Мъртъв си, шибаняк такъв! Ако жена ми умре тази вечер, си мъртъв. Чуваш ли ме? Мъртъв си!

Картината изчезна, заменена от рояк снежинки. Круц седя дълго време, неспособен да откъсне очи от екрана. Най-накрая превключи телефона си на сигурната линия и набра по памет някакъв номер. Позна гласа, който се обади. Не си размениха любезности.

— Страхувам се, че имаме проблем.

— Кажи ми го.

Круц го направи.

— Защо не го арестувате? Той е нелегално в тази страна — с фалшив паспорт и в нарушение на споразумението, сключено между вашата служба и неговата.

— И после какво? Да го прехвърлим в държавната прокуратура, за да го изправят пред съда? Нещо ми подсказва, че той може да поиска да използва такава трибуна в своя полза.

— Какво предлагаш?

— Нещо по-изкусно.

— Считай израелеца за твой проблем, Манфред. Оправи се с него.

— А какво ще правим с Макс Клайн?

Линията прекъсна. Круц затвори телефона.

* * *

В едно тихо затънтено кътче на квартал Щефансдом, в сянката на северната кула на катедралата „Свети Стефан“, има уличка, която е толкова тясна, че става единствено за минаването на пешеходци. В началото на уличката, на приземния етаж на внушителна стара сграда в бароков стил, имаше малко магазинче, в което се продаваха единствено антични часовници за колекционери. Табелата над вратата беше скромна, работното време — непредсказуемо. В някои дни магазинът изобщо не отваряше. Нямаше други служители освен собственика. За група специални клиенти той бе известен като хер Грубер. За други — като Часовникаря.

Той беше нисък и мускулест. Предпочиташе да носи пуловери и широки сака от туид, защото официалните ризи и вратовръзки не му стояха особено добре. Темето му бе плешиво, ивицата прошарена коса, която му бе останала, бе късо подстригана, а веждите му бяха гъсти и черни. Носеше очила с кръгли стъкла и рамки от черупка на костенурка. Ръцете му бяха по-големи от тези на повечето хора от бранша, но сръчни и много изкусни.

Работилницата му беше подредена като операционна зала. На работната маса в кръг от ярка светлина лежеше двестагодишен стенен часовник от Нюшател. Кутията от три части, украсена с флорални елементи, както и инкрустираният с емайл циферблат с римски цифри, беше в отлично състояние. Часовникаря беше навлязъл в крайния етап на пространния щателен преглед на зъбчатия механизъм. Ремонтираният часовник щеше да се продаде за почти десет хиляди долара. Един купувач, колекционер от Лион, вече чакаше.

Звънецът на входната врата на магазина прекъсна работата на Часовникаря. Той надзърна през рамката на вратата и видя една фигура да стои на улицата — куриер на мотор, чието мокро кожено яке блестеше на дъжда като кожата на тюлен. Мъжът държеше под мишница пакет. Часовникаря отиде до вратата и я отключи. Куриерът мълчаливо подаде пакета, после се качи на мотора и отпраши.

Хер Грубер заключи отново вратата и отнесе пакета на работната си маса. Бавно го разви — в действителност той вършеше всичко бавно — и повдигна капака на картонената кутия. Вътре лежеше френски стенен часовник в стил Луи XV. Направо прекрасен. Мъжът махна капака и пред него се показа задвижващото устройство. Досието и снимката бяха скрити вътре. В продължение на няколко минути той гледа документа, след което го мушна между страниците на дебела книга със заглавие „Преносими часовници през викторианската епоха“.

Часовникът Луи XV беше изпратен от най-важния клиент на Часовникаря. Той не знаеше името му, знаеше само, че е богат и е свързан с политиката. Повечето от клиентите му притежаваха тези два атрибута. Този обаче беше различен. Преди година той бе дал на Часовникаря списък с имена на хора, разпръснати от Европа до Близкия изток и Южна Америка. Часовникаря методично се придвижваше надолу по списъка. Беше ликвидирал един мъж в Дамаск, а друг — в Кайро. Беше застрелял французин в Бордо и испанец в Мадрид. Беше прекосил Атлантическия океан, за да убие двама богати аржентинци. В списъка оставаше още едно име — на швейцарски банкер в Цюрих. Часовникаря трябваше да получи окончателния сигнал, за да се заеме с него. Досието, което получи тази вечер, бе на нов човек, който се намираше малко по-близо до дома му, отколкото му се искаше, но беше голямо предизвикателство. Той реши да приеме задачата.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера.

— Получих часовника. Колко бързо искате да е готов?

— Считай го за експресна поправка.

— За експресните поправки има допълнително заплащане. Предполагам, че сте готов да платите.

— Колко е допълнителната сума?

— Обичайната ми такса плюс половината от нея.

— За тази работа?

— Искате ли да бъде свършена или не?

— Ще изпратя първата половина утре сутрин.

— Не, изпратете я тази вечер.

— Щом настоявате.

Часовникаря затвори телефона тъкмо когато стотина камбанки едновременно отбелязаха четири часа.