Даниъл Силва
Смърт във Виена (37)

37. Източна Полша

Границата между съзнанието и комата беше като театрална завеса, през която можеше да минава, когато му хрумне. Не знаеше колко пъти се бе промъквал през нея. Времето, както и предишният му живот, бе изгубено за него. Красивата му къща във Виена му изглеждаше като дома на друг човек, в някакъв друг град. Нещо се бе случило, когато бе изкрещял истинското си име на израелците. Сега Лудвиг Фогел беше чужденец за него, познат, когото не бе виждал от много години. Отново беше Радек. За съжаление, времето не бе го пощадило. Високият красив мъж в черна униформа сега беше затворен в слабо, отпаднало тяло.

Евреинът го бе положил на сгъваемото легло. Ръцете и глезените му бяха омотани с дебело сребристо тиксо, а колан от черна телешка кожа го пристягаше към леглото като душевноболен пациент. Китките му служеха като портал между неговите два свята. Трябваше само да ги извие под определен ъгъл, така че тиксото да се впие болезнено в кожата му, и той отново преминаваше през завесата от съновиденията в царството на реалността. Съновидения? Правилно ли бе да се нарекат съновидения картините, които виждаше? Не, те бяха твърде точни и изразителни. Бяха спомени, над които нямаше контрол, а само волята да ги спира за няколко мига, като си причини болка със сребристото тиксо.

Лицето му се намираше близо до прозореца, а стъклото не беше закрито. Когато бе буден, той можеше да наблюдава безкрайното черно поле и притихналите тъмни села. Можеше също така да чете пътните табели. Не че се нуждаеше от тях, за да разбере къде се намира. Веднъж, в един друг живот, бе властвал над нощта в тази земя. Помнеше този път: Дахнов, Зуков, Нарол… Знаеше името на следващото село още преди то да профучи край прозореца — Белзец…

Затвори очи. Защо сега, след толкова много години? След войната никой не бе проявил особен интерес към един обикновен офицер от СД, служил в Украйна — никой освен руснаците, разбира се, — но докато името му изплува на повърхността във връзка с Окончателното решение, генерал Гелен беше уредил бягството и заличаването му. Предишният му живот завинаги бе останал зад гърба му. Беше му простено от Бог, от Църквата и дори от неприятелите му, които жадно се бяха възползвали от услугите му, когато и те се бяха почувствали застрашени от ционизма и болшевизма. Правителствата скоро загубиха интерес да преследват така наречените военнопрестъпници, а аматьори като Визентал^[1] съсредоточиха усилията си върху едрите риби Айхман и Менгеле, помагайки неволно на по-дребните риби — като него — да намерят убежище в по-спокойни води. Беше се появила само една заплаха. В средата на седемдесетте години един американски журналист, евреин естествено, бе пристигнал във Виена и бе задавал твърде много въпроси. По пътя, водещ на юг от Залцбург, беше паднал в една пропаст и заплахата бе елиминирана. Тогава бе действал без никакво колебание. Може би трябваше да хвърли и Макс Клайн в някоя пропаст още при първите признаци за проблеми. Беше го забелязал онзи ден в кафе „Централ“, както и през следващите дни. Инстинктът му бе подсказал, че Клайн е проблем. Беше се поколебал. След това Клайн беше разказал историята си на евреина Лавон и стана твърде късно.

Радек отново мина през завесата. Намираше се в Берлин, седеше в кабинета на шефа на Гестапо — групенфюрер Хайнрих Мюлер. Мюлер изчовърка парченце от обяда си измежду зъбите и размаха писмото, което току-що бе получил от Лутер в Министерството на външните работи. Беше 1942 година.

— Изглежда, слуховете за нашата дейност на Изток са започнали да стигат до ушите на враговете ни. Освен това имаме проблем с един от лагерите в района на Вартегау. Постъпили са оплаквания за някакво замърсяване.

— Ако мога да задам неизбежния въпрос, хер групенфюрер, каква разлика има, ако слуховете стигнат до Запада? Кой би повярвал, че такова нещо наистина е възможно?

— Слуховете са едно, Ерих. Доказателствата са съвсем друго.

— Кой ще открие доказателства? Няколко малоумни полски селяци? Украинският гробокопач с дръпнати очи?

— Може би Ивановците.

— Руснаците? Как биха могли изобщо да…

Мюлер вдигна заповеднически ръка. Край на дискусията. И тогава той разбра. Руската авантюра на фюрера не се развиваше по план. Победата на Източния фронт вече не бе сигурна.

Мюлер се приведе напред.

— Изпращам те в ада, Ерих. Ще натикам арийското ти лице толкова дълбоко в лайната, че никога повече няма да видиш дневна светлина.

— Как мога да ви се отблагодаря, хер групенфюрер?

— Почисти мръсотията. Цялата. Навсякъде. Твое задължение е да направиш така, че всичко да остане само слух. И когато операцията приключи, искам да останеш жив само ти.

Радек се събуди. Лицето на Мюлер се разми в полската нощ. Странно, нали? Неговият реален принос за Окончателното решение не беше да убива, а да скрие и запази тайната, и все пак сега беше загазил, цели шестдесет години по-късно, заради глупавата игра, която бе играл пиян една неделя в Аушвиц. „Акция 1005“? Да, тя беше неговото представление, но нито един оцелял евреин не би могъл да свидетелства за присъствието му край ямата на смъртта, защото нямаше оцелели. Беше провел стегната операция. Айхман и Химлер трябваше да бъдат посъветвани да сторят същото. Те бяха сглупили да позволят толкова много свидетели да останат живи.

Изплува спомен: януари 1945 година, колона от дрипави евреи, влачещи се по път, който много приличаше на този. Пътят от Биркенау. Хиляди евреи, всеки с история за разказване, всеки — потенциален свидетел. Преди евакуацията беше привел доводи за унищожаването на цялото население в лагера. Беше му отказано. Райхът спешно се нуждаел от робски труд. Труд? Повечето от евреите, които бе видял да напускат Биркенау, едва можеха да вървят, камо ли да въртят кирка или лопата. Те не бяха годни за работа, а само за клане, и той лично бе убил доста от тях. Защо, за бога, му бяха наредили да почисти ямите, а после позволиха на хиляди свидетели да напуснат място като Биркенау?

Насили се да отвори очи и се взря през прозореца. Караха покрай брега на река, близо до украинската граница. Познаваше тази река — река от пепел, река от кости. Запита се колко ли стотици хиляди души лежаха там, потънали в тинестото корито на река Бут.

Село със затворени капаци на прозорците — Ухруск. Помисли си за Петер. Той го беше предупредил, че това може да се случи: „Ако някога стана наистина сериозен претендент за канцлерското място, някой ще се опита да те очерни“. Знаеше, че Петер е прав, но също така вярваше, че ще се справи с всяка заплаха. Беше грешил и сега синът му щеше да се изправи пред невъобразимо изборно унижение, и то заради него. Сякаш евреите бяха завели Петер до ръба на ямата за разстрел и бяха насочили пистолет в главата му. Запита се дали притежаваше силата да им попречи да дръпнат спусъка, дали ще успее да сключи още една сделка, да организира още едно последно бягство.

„А този евреин, който ме гледа сега с непримиримите си зелени очи? Какво очаква да направя? Да се извиня? Да се пречупя, да се разцивря и да бълвам сантиментални глупости? Това, което той не разбира, е, че не чувствам вина за стореното. Аз бях воден от Божията ръка и от напътствията на моята Църква. Не ни ли казваха свещениците, че евреите са убийците на Бог? Светият отец и неговите кардинали не запазиха ли мълчание, когато много добре знаеха какво вършим на Изток? Нима този евреин очаква сега изведнъж да се отрека и да кажа, че това е било ужасна грешка? И защо ме гледа така?“ Очите му изглеждаха познати. Беше ги виждал някъде и преди. Може би просто се дължеше на медикаментите, които му бяха дали. Не можеше да бъде сигурен в нищо. Дори не беше сигурен, че е жив. Може и вече да бе мъртъв. Може би неговата душа сега пътуваше покрай река Буг. Може би беше в ада.

Друго селце — Вола Ухруска. Знаеше кое бе следващото — Собибор…

Затвори очи, мекото кадифе на завесата го обгърна. Беше пролетта на 1942 година, той бе излязъл от Киев и караше по пътя за Житомир, а до него седеше командирът на специалния СС Отряд на смъртта. Бяха тръгнали да инспектират дефилето, станало нещо като проблем за сигурността, място, което украинците наричаха Баби Яр. Докато пристигнат, слънцето целуваше хоризонта и вече почти се беше здрачило. Обаче имаше още достатъчно светлина да се види странното явление, което се случваше на дъното на дефилето. Земята изглеждаше обхваната от епилептичен припадък. Почвата се гърчеше, във въздуха изригваше газ заедно с гейзери от воняща течност. Смрадта! Исусе, каква смрад! Можеше да я подуши и сега.

— Кога започна това?

— Скоро след края на зимата. Земята се размрази, а после и телата. Разлагат се много бързо.

— Колко има там долу?

— Тридесет и три хиляди евреи и като допълнение — малко цигани и руски военнопленници.

— Постави кордон около цялото дефиле. Ще се заемем с това колкото се може по-скоро, но за момента други места са с предимство.

— Кои?

— Места, за които никога не си чувал: Биркенау, Белзец, Собибор, Треблинка. Нашата работа тук е свършена. В другите места очакват огромни нови попълнения.

— Какво ще правиш с този терен?

— Ще разкопаем ямите и ще изгорим телата, после ще натрошим костите и ще разпилеем парчетата в горите и реките.

— Да се изгорят трийсет хиляди трупа? Опитахме това по време на прочистващите операции. Използвахме огнехвъргачки, за бога! Масовите кремации на открито не вършат работа.

— Защото никога не сте построявали истинска клада. В Челмно доказах, че може да стане. Повярвай ми, Курт, един ден това място, наречено Баби Яр, ще бъде само слух — точно както и евреите, живели тук.

Той изви китките си. Този път болката не бе достатъчна, за да го събуди. Завесата отказа да се разтвори. Радек остана заключен в затвора на спомените си, газейки през река от пепел.

* * *

Те продължиха да напредват в нощта. Времето беше спомен. Тиксото беше спряло кръвообращението му. Той вече не чувстваше ръцете и краката си. В един момент изгаряше от горещина, в следващия трепереше от студ. Имаше чувството, че спираха веднъж. Замириса му на бензин. Резервоара ли пълнеха? Или беше само спомен за напоените с бензин траверси?

Действието на лекарството най-накрая премина. Сега беше буден, с ясно съзнание и почти сигурен, че не е мъртъв. Нещо в решителната стойка на евреина му подсказа, че приближават края на пътуването. Минаха през Сиедълце, после, в Соколов Подласки, свиха по тесен селски път. Дойде Дибов, след това Косов Лацки.

Отклониха се от главното шосе и поеха по изровен горски път. Микробусът тръскаше: друс-друс… друс-друс. „Старата железопътна линия — помисли си той, — все още е тук, разбира се“. Продължиха по пътя сред гъстата гора от ели и брези и скоро спряха на малък павиран паркинг.

Втора кола се показа на поляната с угасени фарове. От нея слязоха трима мъже и се приближиха до буса. Той ги позна. Бяха мъжете, които го отвлякоха във Виена. Евреинът се наведе над него, сряза тиксото и отвърза кожения колан.

— Хайде — каза той любезно. — Да се поразходим.